Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (34)

Трийсет и четири

— Би ли могъл да ни напомниш кой беше баща ти, Амброаз Ларние? — помоли го баба му.

— Какво общо има? — изсумтя младежът.

— Хайде, отговори, ще ги заинтересува — настоя Бет.

— Професор Анри Ларние, носител на Нобелова награда по нещо си за 2005 година — измънка неохотно той.

— По медицина. Нобелова награда по медицина, хайде да не се боим от думите, ако обичаш. И с какво по-точно се занимава този човек, би ли ни напомнил?

— А, не, Бет, виждам накъде биеш, но не може да става и дума. По-скоро бих пукнал.

— Браво, поздравявам те за този израз, изключително подходящ е за ситуацията.

— Прощавай, Самюел, нямах предвид това, но не искай от мен невъзможното, Бет, не и той.

— Каква е тази история? — прекъсна ги Манел.

— Ами, представете си, този млад човек пред очите ви има баща, който е един от най-видните специалисти по онкология в света, но същият този млад човек, понеже е скаран с баща си, не иска да се възползва от достъпната ни привилегия да се консултираме с него.

— Но, Амброаз, трябва да отидем веднага — възкликна младата жена. — Нямаме какво да губим. И не ни пука, че сте скарани, не те караме да се сдобряваш с него, искаме само да прегледа Самюел.

— Той е най-добрият в областта си, Амброаз, и ти го знаеш много добре — настоя старицата. — Освен това шансът е на наша страна. Както в началото на всяка седмица той трябва да е в кабинета си в клиниката. На две крачки оттук. Направи го заради Самюел.

Старецът беше забил празен поглед в пода, в очакване на заминаването, което му бе отказано. Младежът преглътна гордостта си и отстъпи.

— Добре, но не очаквайте от мен да се хвърля в краката му. Само заради Самюел.

— Благодаря ти от негово име — грейна Манел, целуна го право в устата и хвана нежно стареца под ръка.

Потеглиха покрай езерото към Женева, на петдесетина километра. След близо едночасово пътуване Амброаз паркира пред безличното здание на клиниката. Погледната отвън, седеметажната постройка приличаше на жилищна сграда от седемдесетте. Манел остана в колата със Самюел, за да не изтощават излишно болния, а младежът заедно с баба си влезе през големите остъклени врати и се насочи към рецепцията, където поиска да се срещне с професор Ларние.

— За кого да предам? — попита рецепционистката.

— За сина му.

— И за тъщата му — добави Бет.

Жената ги изгледа с любопитство и ги помоли да почакат, докато се обади.

— Професор Ларние ви очаква в кабинета си. На третия етаж, името му е написано на вратата — осведоми ги тя, след като затвори.

Те отидоха да вземат Манел и стареца, после се качиха в просторния асансьор, който ги издигна нагоре. ПРОФ. АНРИ ЛАРНИЕ, НОБЕЛОВА НАГРАДА ЗА МЕДИЦИНА. Табела с размерите на егото на човека, помисли си младият балсаматор. Не се наложи да чукат. Вратата се отвори и видяха разтревожения Анри Ларние. Първата мисъл на Амброаз, когато зърна застаналия пред него мъж, беше, че е остарял. Прошарена брада засенчваше долната половина на лицето му. След като бе надхвърлил шейсетте, бе загубил донякъде строгия си израз, който му придаваше властност и авторитет. По-скоро красив мъж, прецени Манел, който приличаше много на сина си, макар че у Амброаз имаше нещо леко небрежно, което липсваше неимоверно на баща му.

— Какво се е случило? — попита с тревога професорът, без дори да поздрави сина си.

— Здравей, татко — обади се младежът.

— Простете, здравей, Амброаз. Здравей, Елизабет.

Неговата тъща го бе молила стотици пъти да я нарича Бет, но напразно. Да назовава нещата и хората с точните им имена, такава бе научната нагласа на баща му, помисли си младежът. Не допускаше игри с названията нито в науката, нито в живота.

— Господине, госпожице.

— Манел и Самюел — представи ги Амброаз.

— На какво дължа това посещение?

— Не се притеснявай, не съм дошъл заради мен.

— Не идваш да ме видиш, когато се намирам близо до теб, разбираемо е, че твоето присъствие тук, на стотици километри от дома, придружен от баба ти и от тези хора, които не познавам, може би ме интригува леко.

— Може ли да влезем в кабинета ти, ако няма да те затрудни?

— Няма да има достатъчно столове за всички. Бих предложил по-скоро да слезем в кафенето, там ще е по-удобно да говорим — каза ученият и затвори вратата зад гърба си.

„На неутрален терен“ — помисли си синът му с горчивина. Баща му така и не си позволи да го допусне по-близо до себе си. Намериха свободна маса и Анри Ларние повтори въпроса си:

— И така, на какво дължа това посещение?

— Ами, виж какво, аз бих искал, ние бихме искали, да прегледаш тук присъстващия господин и да проучиш медицинското му досие, за да разберем какво точно му има.

— Я виж ти, синът ми вече се занимава и с живи — подхвърли с ирония Анри Ларние.

— Моля ви, Анри — намеси се Бет, — Амброаз преодоля себе си, за да дойде с тази молба. Не започвайте да се карате, умолявам ви.

— Знаех си, че така ще стане — намръщи се младежът.

— А, не — ядоса се Манел, — не започвайте. Не знам какво има между вас, нито ме интересува, но проблемът не е в това. Проблемът е, господин Ларние, в огромния тумор, който убива този наш приятел тук, така че можете да продължите с караниците си по-късно, ако желаете, но междувременно се заемете с него, ако обичате! — заключи младата жена и сложи медицинското досие на Самюел пред смаяния от подобно отношение лекар.

— Много добре — отстъпи той и отвори папката.

Остави настрана анамнезата на своя колега, прегледа набързо резултатите от изследванията, за да се задълбочи в снимките от ядрено-магнитния резонанс, над които прекара дълги минути, без да произнесе нито дума.

— Съдя по датата, че тези снимки са направени преди около два месеца, нали така?

Манел отговори вместо Самюел:

— Да, малко по-малко от два месеца.

— По-малко от два месеца — повтори той замислено. — Не е възможно — възрази сам на себе си.

— Какво не е възможно? — попита Бет.

— Извинете ме за прямотата, но като се има предвид размерът на глиобластома в момента на ядрено-магнитния резонанс и като знаем бързината на проникване и агресивния характер на този вид тумори, е научно невъзможно присъстващият тук господин още да е жив. Съжалявам, но не, просто е научно невъзможно. Не знам какво да мисля, господин… Уендлинг — продължи той, като прочете името под снимката, — но…

— Дински — поправиха го в хор Манел, Бет и Амброаз.

— Моля?

— Дински. Не Уендлинг, а Дински — натърти Манел.

— Вижте, тук чета Уендлинг, Роджър Уендлинг — настоя лекарят и им показа името, надраскано с бяло на черен фон в долния край на снимките.

Изумлението се изписа върху всички лица с изключение на основния заинтересуван, който бе твърде зает да се бори с главоболието си. Анри Ларние остави снимката и взе папката.

— Да, виждам, че анамнезата, дело на моя колега, доктор… Жервез, наистина се отнася за господин Дински, но е съставена въз основа на снимките, които носят името на Уендлинг. Впрочем, този доктор Жервез е доста великодушен. Да предвиди три месеца живот на пациент с подобен тумор, свалям му шапка, това не е оптимизъм, а научна фантастика. Трябва да е станало объркване при разпределянето на снимките, нещо, което се случва все по-рядко, слава Богу, но не ни е напълно спестено.

— Но от какво страда тогава господин Дински? — попита Бет с едновременно притеснен и пълен с надежда глас.

— За целта ще трябва да поставим наново диагноза. На колко години сте, господин Дински?

— На осемдесет и две — отговори немощно Самюел.

— Имате често и силно главоболие, заради което сте отишли на преглед, нали така?

— Да — отговори Манел вместо стареца.

— Температура?

— Да, почти постоянно от няколко дни.

— Повръщания, загуба на тегло?

— Да, повръща почти всичко, което хапне, и е отслабнал много.

— Оплаква ли се от зрителни смущения? Вижда ли замъглено или двойно?

— Да, отскоро, но откъде знаете?

Анри Ларние стана и се приближи до стареца. Опипа слепоочията му и огледа внимателно неестествено набъбналите темпорални артерии.

— Когато ви докосвам тук, по главата, боли ли ви?

— Да — изохка възрастният човек.

— Чували ли сте за болестта на Хортън?

Въпросът беше зададен към всички. Мълчанието, с което бе посрещнат, го накара да продължи:

— Тази болест се проявява основно при възрастни хора, предимно над осемдесетгодишни и притежава симптомите, които току-що споменахме. Най-неприятният риск при тази патология е, ако не се лекува бързо, намаляването на остротата на зрението, което може да стигне до пълна слепота. Но бъдете спокойни, за тази болест в наши дни съществува ефективно лечение. Ще предпиша на господин Дински спешно лечение на основата на мощни кортикостероиди и ако наистина става дума за болест на Хортън, което изследванията ще покажат много бързо, общото му състояние би трябвало да се подобри съвсем скоро, а главоболията да отшумят до няколко дни, дори до няколко часа.

Амброаз, Бет и Манел се вгледаха в Самюел Дински. Самюел Дински, чийто свят се преобръщаше за втори път този ден.