Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le reste de leur vie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
щимка(2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2023 г.)

Издание:

Автор: Жан-Пол Дидиелоран

Заглавие: Останалата част от техния живот

Преводач: Гриша Атанасов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 29.07.2016

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-400-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18344

История

  1. —Добавяне

Трийсет

Минаваше пет следобед, когато пристигнаха на граничния пункт с Швейцария. Митничарят с грубоват акцент, леко заинтригуван от странната компания в кола, която приличаше на катафалка, започна да разпитва Амброаз за целта на пътуването им. Младежът обясни причините за появата им, кратък престой в Морж, последван от репатрирането на тялото на брата на господин Дински във Франция.

— По магистралата ли смятате да тръгнете? — попита митничарят и огледа предното стъкло за винетка.

— Не, планираме да минем по шосето край брега на езерото.

Скъперникът Бурден беше решил да спести от пропуска за магистралите. „Нещо за деклариране?“ — попита служителят със съмнение в гласа. Един мултиформен глиобластом, искаше й се да му кресне в лицето на Манел. „Не“ — отговори Амброаз, подкрепен от Бет и Самюел, които дружно и енергично заклатиха глави наляво-надясно, а това веднага направи човека още по-подозрителен.

— Бихте ли отворили багажника на превозното средство, моля.

Амброаз се подчини, не и без да покаже леки признаци на раздразнение. Митничарят го накара да извади куфарчетата и да разстели цялото си оборудване на балсаматор. Служителят обходи с опитен поглед инструментите, флаконите, проучи помпите, преди да позволи на младежа да върне всичко на мястото му.

— Мога ли да видя документите ви, ако обичате, дами и господа?

Явно беше решил да се прави на стриктен. Бет се паникьоса и изгуби поне пет минути докато открие личната си карта, забутана в дъното на портфейла, между здравната карта и картата на избирател. Митничарят огледа внимателно четирите документа.

— Господин… Дински, нали така? Погрижете се да подновите личната си карта, господин Дински. Срокът на валидност е изтекъл преди повече от шест месеца.

Върна всичко на Амброаз и ги освободи с едно великодушно „Хайде, този път може.“.

— Виж я ти Европа! — започна да се възмущава Бет, щом потеглиха. — Видяхте ли как се държа с нас? Сякаш сме някакви престъпници. Що за маниер да гледа всички отвисоко, със смешното си кепе. И това. „Хайде, този път може“, значи ли, че следващия път ще ни хвърли в затвора без съд и присъда? Къде сме попаднали?

— В Швейцария, Бет, в Швейцария — успокои я нежно Самюел.

Както се боеше Амброаз, оказаха се заседнали в женевските задръствания и им отне повече от двайсет минути да минат по моста „Монблан“, което позволи на Бет да се наслади на воля на прочутия фонтан.

— Добре де, може митничарите им да са антипатични, но трябва да признаем, че фонтаните са най-добрите — призна тя, приковала поглед към бялата струя, която се издигаше високо в небето.

Движението по националното шосе между Женева и Морж се оказа по-спокойно от очакваното и „Мерцедес Вито“ навлезе в паркинга на „Режан“ малко преди деветнайсет часа, в мига, в който нощният мрак целуна водите на езерото. Те пристъпиха в огромното фоайе. Големи огледала красяха стените. Умело приглушената светлина обагряше мрамора на колонадите в топли цветове. Дебел мокет заглушаваше стъпките. Мястото лъхаше на лукс. Рецепционистът потвърди трите резервации. Стая 101 на първия етаж за Самюел, 103 за Бет и 236 на втория за Амброаз. Тъй като хотелът беше пълен, Бет предложи на младата жена да сподели нейната стая. Манел прие.

— Ако размерът на стаите е пропорционален на този на рецепцията, няма опасност да се настъпваме — пошегува се старицата.

Носачът, който качваше багажа по стаите, не можа да скрие учудването си при вида на офицерския сандък на Бет. „Ще ви разнообрази от вюитоните“, подхвърли му тя. Манел придружи Самюел до стаята му. Възрастният човек се отпусна на леглото, накрая на силите си. Домашната помощничка пипна челото му. Беше мокро от пот.

— Имате треска. Носите ли си лекарствата? — попита тя.

— Да, седмичният контейнер е в тоалетната чантичка. Но се питам защо ли го взех. Идиотски навик.

— Аз ще ви кажа защо сте си взели хапчетата, Самюел Дински: защото нещо дълбоко във вас продължава да вярва. Нещо, което ви шепне, че въпреки болката дни като днешния си заслужават да бъдат изживени.

— Щом казвате — промърмори старецът без никаква убеденост.

— Искате ли да хапнете нещо?

— Не съм гладен.

— Тогава трябва да си лягате — заповяда му тя меко и му подаде две хапчета и чаша вода. — Изтощен сте. Утре ще мислим за душ.

На стареца му беше трудно да се съблече и Манел му помогна да си свали дрехите. Направи го естествено, без фалшив свян. Смъкна му панталона, чорапите, ризата и долната фланелка, издърпа слиповете надолу и му облече пижамата.

— И не злоупотребявайте с положението — пошегува се тя, — ако не искате да започна да се дърпам и да вдигна целия хотел с крясъци за помощ.

— Познавам един млад Аполон, който само това и чака, за да се притече на помощ — закачи я Самюел с изморен глас.

— Предпочитам старци, тъпкани с пари — подхвърли му лукаво тя, докато го завиваше.

— Отговорничката от асоциацията трябва да дойде да ме вземе от хотела утре в десет, за да ме заведе на медицински преглед. Наистина разчитам да ме придружите — помоли я Самюел и стисна ръката й.

— Обещавам, но само защото си падам по богати старчоци — целуна го тя по челото и се измъкна, преди скръбта да я връхлети.

В съседната стая Манел завари Бет да подрежда дрехите си, обзета от еуфория.

— Видяхте ли това? Гардероб, в който можеш да се разхождаш, пълна лудост!

— Нарича се дрешник, Елизабет.

— Бет, моля ви, наричайте ме Бет. Никога не съм харесвала името си. Елизабет напомня за монахиня, не намирате ли? Странно е като се замислиш: Елиза звучи красиво, леко, въздушно, но щом добавиш Бет, пуф, сякаш се пуква и тупва на земята. А вие сигурно си харесвате името. Манел е толкова красиво.

— Да, само дето в училище момчетата имаха неприятния навик да ми викат Мамел.

Тропане по вратата прекъсна разговора на двете жени.

— Влез.

— Понеделник дясна ръка, хайде ей така — пропя Амброаз, щом влезе в стаята.

— Съвсем бях забравила — призна старата жена с виновен вид и отиде да вземе чантичката с инсулина.

— Ето, виждате ли, не се занимавам само с умрели старци, при случай боцкам и живи — предизвика я младежът, докато поставяше инжекция на баба си.

— А какво правите на младите? — върна му топката Манел.

Бет не успя да скрие усмивката си пред объркания израз на внука си, който сложи оръжие, без въобще да се сражава.

— Да се срещнем долу и да вечеряме? — предложи той.

— Самюел няма да вечеря. Сложих го да си легне, беше много изтощен, за да хапне каквото и да е.

— И аз съм така, деца. Това пътуване ме изцеди. Мисля, че ще е най-добре да се наспя, ако искам да запазя сили за следващите дни. Ще си заситя глада с едно-две кексчета преди сън и ще ми е много добре. Не се притеснявайте за мен, младежи.

— Е, добре, тогава ще ви чакам във фоайето — подхвърли Амброаз на младата жена и излезе от стаята, без да пропусне да целуне баба си по челото.

— Винаги ли е толкова грижовен с вас? — попита Манел старата дама, когато момчето излезе.

— Не го казвам, защото е мой внук, но той е най-милото момче. А като гледам колко присърце взема работата си, си казвам, че мъртвите, които попадат в ръцете му, наистина имат голям късмет.