Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (3)

Три

Развълнуваният глас на Фабрис Лучини гръмна в кабината на чисто новия фургон. „На кръговото излезте от третия изход и продължете надясно“. Амброаз се стресна. Още не бе успял да отдели време, за да смени настройките на джипиеса си. „С тази върхова технология разполагате с множество персонажи“, беше му го похвалил продавачът в салона на „Рено“, когато отиде да си вземе устройството. „От Карол Буке до Жан Габен, като се мине през Дьо Фюнес, Бурвил, Митеран, Дьо Гол, Бардо и много други“, бе добавил гордо търговецът. Мисълта как Дьо Гол го съветва да завие наляво или Митеран — да хване надясно, бе накарала младежа да се засмее. Амброаз си обеща да уволни Лучини при първа възможност и да го замени с Карол Буке. Бурден пак бе избрал белия цвят за новата си придобивка. „Вие сте майстори като всички други“, имаше навика да обяснява на персонала си през годината. Майстори на човешкото тяло. А майсторите не карат друго, освен бяло! Амброаз не харесваше особено да пристига при клиентите в същото фургонче като бояджия, водопроводчик или електротехник. Би предпочел по-благородна окраска, например същото сиво, като онова, което шефът му пазеше за церемониалните коли, компромисен цвят, лъхащ на неутралност, простота и ефективност. Вместо това трябваше да се задоволява с този никакъв цвят само защото господин Бурден искаше да си спести четиристотинте евро за метализирана боя.

Фабрис отново нададе глас: „След двеста метра завийте надясно и тогава пристигате.“ Еднакви сгради се редяха от двете страни по сляпата улица „Сорбие“. Амброаз заоглежда с недоумение десетките клонирани къщички, снабдени с едни и същи гаражи, едни и същи миниатюрни веранди, украсени с еднакви балкони, с еднакви покриви от антрацитночерни плочи, на които стърчаха еднакви капандури, всички оградени с еднакви живи плетове от туя. За негово нещастие всички къщи бяха боядисани в безброй нюанси на жълтото: слама, слънце, лимон, канарче, царевичина, метличина, горчица. „Благодаря, Ролан Бурден и синове“, изруга през зъби младежът. Довери се на инстинкта си и се насочи към сградата, пред която имаше най-много коли. Паркира фургона наполовина на тротоара, свали двете обемисти куфарчета и се изкачи по стълбите към верандата. Нямаше време да натисне звънеца. Вратата се отвори и видя жена на около шейсет години, с подпухнало лице, с очи, зачервени от плач. Нейното „добър ден“, което отрони, едва преодоля бариерата на устните й. Имаше отсъстващ вид, заваляше думите, по-скоро шепнеше, отколкото говореше. Като всички други, помисли си Амброаз. Мъката притежаваше ужасната способност да обвива гласните струни и да затиска звуците в дъното на гърлото. Младият мъж поздрави с леко кимване групичката, събрана във всекидневната. Хората се отдръпнаха от пътя му, докато той следваше домакинята. Тъгата, надвиснала между четирите стени, правеше атмосферата задушаваща. Амброаз отведе съпругата и децата настрана и обясни съвсем накратко за какво е дошъл, без да навлиза в никакви подробности. Придържай се към повърхността на нещата, не разкривай нищо от процеса, такова беше правилото, независимо какви въпроси ти задават. Колкото по-малко знаеха хората, толкова по-добре беше за всички. Той подбра внимателно думите си, думи, изпитани многократно, думи, предназначени да носят успокоение. Поиска да има достъп до източник на вода, когато го заведат до помещението. Преди да влезе в стаята, увери за последен път жената, че всичко ще бъде наред. Един час и трийсет минути насаме със съпруга й, само от толкова се нуждаеше, за да направи необходимото.