Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (27)

Двайсет и седем

Първото спиране за задоволяване на естествените нужди бе пожелано съвместно от Бет и Самюел на деветдесет и шестия километър, към детелината при Монтелимар-Юг. Сред все по-настойчивите молби на своите пътници Амброаз се видя принуден да натисне клаксона и да се отклони към най-близкия изход.

— Ще има буря, видях светкавица — отбеляза Бет.

— И на мен ми се струва така — потвърди Самюел.

— Обаче е странно, няма никакви облаци — каза старата жена и приближи лице към предното стъкло, за да огледа небето.

— Може да е било светкавица заради жегата — предположи съседът й.

— Само двайсет градуса е. Не е много горещо за светкавици от жега. А и те падат обикновено вечер.

Амброаз бе съсредоточен върху шофирането и не си направи труда да обясни на двете старчета, че тази светкавица не бе дошла от небето, а от стационарния радар, току-що обезсмъртил мига, в който катафалката на „Бурден и синове“ бе достигнала повече от достойната скорост от сто петдесет и осем километра в час. Той пое по отклонението към Монтелимар-Изток и отби на първото срещнато място за спиране. Младият човек изгледа с усмивка как Самюел и Бет куцукат заедно към тоалетните. Слезе, за да раздвижи крайници, но вниманието му беше привлечено от ябълковозелената кола, която спираше на стотина метра насреща. Преди това бе забелязал същата кола на паркинга при Пон дю Гар. Не беше кой знае какво. Но все пак нещо го човъркаше. Такова зелено не можеше да се забрави и беше сигурен, че е виждал и другаде това возило, но не успяваше да си спомни къде. Бет се върна от тоалетната и прекъсна размислите му.

— Струва ми се, че го загубихме — заяви тя притеснено.

— Как така сме го загубили?

— Ами, Самюел. Не го видях да излиза. Трябваше вече да се е върнал.

— Само не мърдай оттук. Отивам да проверя.

Амброаз прекоси паркинга тичешком и се втурна към мъжката тоалетна. Предвид отпадналостта на осемдесетгодишния човек не можеше да се отхвърли вероятността да е припаднал. Младежът започна да го вика по име, наведе се, за да огледа под вратите на кабинките, като очакваше всеки момент да види тяло, свлякло се на покрития с плочки под. Накрая намери стареца до вратата на магазина на бензиностанцията, спрял пред стойката с тъмни очила.

— Господин Дински, трябва да тръгваме. Нещо не е наред ли? — разтревожи се Амброаз, като забеляза едрите сълзи, стичащи се по хлътналите бузи на стареца.

— Няма нищо. Ще се оправя, не се безпокойте. Просто ме застигнаха лоши спомени.

Човекът изглеждаше напълно съсипан и се наложи Амброаз да го подкрепя, за да се върнат при колата.

Амброаз видя разтревожения израз на баба си и я успокои: „Всичко е наред“, прошепна й, после зае мястото си зад волана. Крадешком вдигна показалец пред устата си и даде знак на Бет, че за момента е по-добре да пазят тишина и да оставят стареца да се съвземе от вълненията. Когато насочи катафалката към изхода на паркинга, за да се влее в потока от коли, видя в огледалото преследвачът им да прави същото. Чисто съвпадение, успокои се, макар че следващата ги кола продължаваше да го тревожи. Имаше само един начин да се справи. Амброаз намали постепенно скоростта, както беше виждал да правят безброй пъти във филмите, от сто и трийсет до под сто и десет, после ускори рязко, преди да намали отново. В огледалото зелената кола наедряваше, смаляваше се, после пак наедряваше в зависимост от редуващите се ускорения и забавяния, докато шофьорът се опитваше да поддържа криво-ляво дистанцията от стотина метра. Нямаше никакво съмнение, следяха ги. Какво можеше да искат, че да остават като залепени за тях в продължение на толкова километри? Не му беше известно да има неприятели, нямаше никакви тайни за разкриване, същото важеше и за баба му. Но така ли беше със Самюел Дински, който с вида си на безобидно осемдесетгодишно старче може би водеше двоен живот? Пътуваха вече от половин час, когато Бет отново го откъсна от мислите му.

— Минава един и половина. Не знам какво смята Самюел, но дали да не спрем, за да хапнем? — предложи тя.

— Щом отминем Валанс, ще спрем — увери я Амброаз. — На следващата отбивка има крайпътен ресторант, ако подхожда на господин Дински.

— Как така крайпътен ресторант. Що за идея — едва не се задави Бет. — Отбивка за пикник ще ни свърши отлична работа. Приготвила съм кошница за всички. В задълженията на придружителката влиза да се грижи за благополучието на близките — добави тя към внука си с лукава нотка в гласа.

— Но господин Дински може да предпочита удобствата на ресторанта пред маса за пикник.

— Съвсем не, напротив. От векове не съм ял на чист въздух. И макар че нямам апетит, с удоволствие ще уважа това, което сте ни приготвили, Бет — поласка я Самюел.

Два гласа на един. Амброаз трябваше още веднъж да се подчини на мнозинството. Щом забеляза табелата, съобщаваща за зоната за почивка „Овошките“, младежът отби вдясно.

— Ето хубаво име за място, където да си направим пикник — въодушеви се старата жена.

В този сезон паркингът беше почти празен и няколкото маси с пейки, пръснати из пожълтелите тревни площи, бяха свободни. Амброаз паркира в сянката на едно дърво, изгаси двигателя и слезе. В далечината колата на техния преследвач беше спряла на входа към зоната за почивка с работещ мотор. Младежът реши да не му обръща внимание, с надеждата, че този тип накрая щеше да се отегчи от глупавата си игра на котка и мишка.

— Къде остави кошницата?

— В контейнера отзад.

— Как така в контейнера? Какъв контейнер? — задави се Амброаз, уплашен, че е разбрал много добре за кой контейнер говори Бет.

— Ами за хладилния, има ли друг? Имаме късмета да возим с нас хладилник, как да не го използвам, за да предпазя салатите и пастетите си от жегата?

— Не мога да повярвам! — извика младежът и се втурна към задната врата.

За негово най-голямо облекчение хладилният контейнер за превоз на тела беше празен.

— Видяхте ли колко му трябва на моя Амброаз? Половин дума — присмя му се добродушно тя. — Такъв си е от малък. Наивен като ангел. Да знаете как се вбесяваше баща му от тази склонност все да пада в капана, но, между нас казано, тя издава по-скоро известна възвисеност над нещата. Не, глупчо, всичко е в хладилната чанта на задната седалка.

— Май го познавате добре? — подхвърли Самюел, докато двамата старци газеха през тревата към масите.

— Да ви призная, аз съм му баба, но не издавайте, че съм ви казала, той предпочита в работата да се придържаме към чисто професионални отношения.

Избраха най-сенчестата маса, за да спестят на Самюел мъчителните усещания от ярките слънчеви лъчи. Бет разстели голяма карирана покривка и подреди приборите.

— Пикник или не, не сме диваци. Хартиените покривки, картонените чинии и пластмасовите чаши не издържат на вятъра, само правят безвкусна храната и развалят виното. Приготвила съм домашна ремулада, салата от краставици и шайби биволско сърце с моцарела — обяви старицата и взе да вади ястията и да ги представя. — Има патешки рилет и пастет от птичи дроб. За онези, които предпочитат риба, съм приготвила терин от сьомга. Всичко е домашно. За сиренето реших, че едно „Паве д’Афиноа“, парчета „Том дьо Савоа“ и „Бри“ ще свършат работа. А за да прокараме всичко това — вино „Сен Жозеф“. „Сен Жозеф“ става, нали, какво ще кажете?

Смаяни от подобно изобилие, Амброаз и Самюел не знаеха какво да отговорят.

— Вижте великолепното време! Есента наистина е хубав сезон за заминаване — отбеляза Бет и взе да маже първата филия селски хляб с щедър слой рилет.

— Хубав сезон за заминаване — повтори Самюел шепнешком.