Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (26)

Двайсет и шест

На паркинга пред фирмата един „Мерцедес Вито“ очакваше Амброаз. Той взе ключовете от канцеларията, прехвърли оборудването си за балсамиране от своя фургон в катафалката и потегли. Няколко минути бяха достатъчни на младежа, за да свикне с новото превозно средство. Бет чакаше внука си във входа на сградата. Старата жена се бе издокарала в черно от главата до петите и изглеждаше съвсем като неутешима вдовица, ако се изключи кошницата с куин-аман на лакътя й. Той успя с голяма мъка да я накара да махне воалетката, която закриваше лицето й, и черните ръкавици. „Трябва да личи в траур ли си или не“ — промърмори тя и прибра парчето тюл и дантелените ръкавици в дамската си чанта. „Ти придружаваш близките, не си от близките, Бет“, обясни й кротко Амброаз като натърти на това „от“, и се качи за офицерския сандък. Върнаха се за последен път в апартамента, за да приберат котарака, тоалетната и сухата му храна. Одил Шамбон ги очакваше на своята площадка, наконтена като за сватба, пърхаща с големите си изкуствени мигли. „Ела при Одил, зайчето ми — взе да гука тя и издърпа котарака от ръцете на Амброаз. — Мама ще се грижи хубаво за теб, ще видиш. Ще си бъдем добре двамата, като влюбени“, добави тя като се опитваше да улови с гримираните си очи изплъзващия се поглед на младежа. „Направила съм му пай — прекъсна я Бет. — Ще ви го оставя на бюфета. Но не му го давайте целия наведнъж — добави тя, — защото после ще му трябва цяла седмица, за да се свести.“ Вече по пътя към Самюел Дински тя не успя да скрие безпокойството си.

— Надявам се нещата да потръгнат. Тя го нарече зайчето ми, чу ли я?

— Между нас казано, не забелязах това да го смущава особено. Ти да не ревнуваш случайно?

— Кого да ревнувам? Не обичам котки, пак ти напомням.

— Може пък тя да има право. Котакът е като заек с тази къса опашка. Трябва да пробваме с моркови, когато се върнем.

— Боже, колко си глупав. Добре, а този господин Дински, що за птица е?

— Не изглежда в много по-добра форма от починалия си близнак, но е чаровен, ще видиш. А неговата „Черна гора“ съперничи на твоя куин-аман.

— Дали ще ме остави да седя отпред? Иначе ми прилошава в коли.

— В случай че не си забелязала, отпред има три места. Задната седалка до контейнера за тялото е за четвъртия носач при погребения.

Порталът беше отворен. Амброаз паркира катафалката в двора пред вилата и каза на Бет да чака в колата. Самюел Дински изглеждаше още по-отслабнал от миналата седмица. Губеше се в костюма, който му бе двойно по-голям. Оределите бели коси през които прозираше черепът, бяха грижливо сресани. Остатък от пяна за бръснене красеше едната му буза. Амброаз не посмя да му обърне внимание. Пое багажа му — изненадващо лек куфар от платно и кожа. Самюел Дински огледа продължително хола, от който бе излязъл току-що, обиколи за последен път всяка стая, за да се увери, че капаците са здраво затворени, а осветлението изгасено. Заключи вратата и остави ключа под саксията със здравец пред вратата. Смръщи се от болка и се наложи да се хване за ръката на Амброаз, за да слезе по няколкото стъпала до пътеката. Светлината навън удвои болките от мигрената му. Слънчевите лъчи пробождаха ретината му като нажежени до бяло игли. Обърна се, за да огледа за последен път дома, в който бе минала по-голямата част от живота му. После старият човек зае мястото си до Бет, която се бе преместила на средната седалка.

— Елизабет — представи се тя и му подаде ръка, — вашата придружителка.

— Очарован съм, госпожо. Самюел Дински, на вашите услуги.

— Ще позволите ли?

Бет извади кърпичка от чантата си и започна да бърше бузата на своя съсед.

— Покойният ми съпруг също имаше този навик. Не минаваше сутрин, без да забрави остатъци от пяна на лицето си. Ако не е на бузата, ще е на ухото, на брадичката, някой път даже на върха на носа.

— Благодаря, госпожо.

— Бет, наричайте ме Бет, за мен ще е удоволствие.

— Благодаря, Бет.

Морж беше на по-малко от шест часа път, седем часа, ако се брояха и спиранията. Ако всичко вървеше добре, Амброаз бе пресметнал, че щяха да стигнат в хотела на брега на Леман следобед. Младежът се поздрави, че избра да тръгнат предиобед, между задръстванията в осем и обедната почивка по пладне. Те прекосиха последните предградия и поеха по магистралата на север.

— От кога се занимавате с това? — попита Самюел.

Въпросът беше отправен към Бет.

— Да се занимавам с кое? — не разбра старата жена.

— С доброволчество, с придружаване на семейства.

— Ами, за да съм съвсем честна с вас, вие сте ми първият.

Амброаз побърза да прекъсне разговора, като завъртя копчето на радиото и взе да търси станцията с пътната обстановка.

— Задължително ли е да пускаме радиото? — попита леко раздразнена старата жена.

— Обичам да слушам информация за пътищата. Ако има инцидент или задръстване, ще сме предупредени.

— А не ти ли стигат собствените очи, за да разбереш? Май не си кой знае какъв шофьор.

Амброаз изгледа мрачно баба си, която потъна в обидено мълчание. Малко по-късно табелата Следващ изход: Пон дю Гар изтръгна Самюел от летаргията му.

— Простете, господин Ларние, но нали няма да е прекалено, ако ви помоля да се отклоним малко по този мост? Не съм го виждал от цяла вечност.

— О, да — въодушеви се Бет и запляска с ръце като момиченце, на което са обещали да се повози на въртележка.

— Имайте предвид, че ни остава дълъг път, а не ми се иска да стигнем по тъмно.

— Отклонението не е голямо. Освен това като доброволна придружителка на семейства намирам, че това е прекрасна идея, която може само да смекчи мъката на господин Дински.

— Самюел, наричайте ме Самюел.

Тия двамата май се погаждаха като дупе и гащи. Победен с два гласа на един, Амброаз отби през изход 23, към Ремулен, като пак прониза с поглед баба си. Вече имаше неприятното предчувствие, че преценката му за часа на пристигане щеше да се преразглежда към повишаване. Поеха отново на път чак по пладне, след като Самюел бе съзерцавал за последен път древните каменни сводове, очертаващи се в лазура на небето.