Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (25)

Двайсет и пет

Амброаз беше спал зле. Възбудата на Бет беше заразна и той не бе успял да заспи до сутринта, малко преди древният часовник с махало на баба му да разбуди цялата сграда със звъна на всичките си камбанки точно в шест и трийсет. Дори студеният душ, на който се подложи, не успя да го изтръгне напълно от коматозното състояние. Окончателно го разбуди обаче багажът на Бет, когато палецът на левия му крак се сблъска с все сила с ъгъла на металния сандък, препречил коридора. Той докуцука до кухнята, като ругаеше.

— Какво е това чудо? — простена Амброаз, разтривайки ожесточено ударения си крак.

— Старият офицерски куфар на покойния ти дядо.

— Не можа ли да намериш нещо по-малко? Не отиваме на пътешествие по Нил.

— Не съм открила нищо по-подходящо, за да си побирам дрехите. Поне не си вадя роклите и палтата измачкани, когато пътувам. Малко е тежичък, вярно, но не можеш да направиш нещо солидно от картон — отбеляза старата жена. — Освен това може да не отиваме на плаване по Нил, ама знаеш ли как да се обличаш в Швейцария през този сезон? Топло ли е? Студено ли е? Там всичко е неутрално, даже времето.

Доволна от своето определение за швейцарския климат, Бет отвори вратичката на фурната, включена на максимум, и извади двайсетината вече позлатени кексчета куин-аман. Веднага сложи да се пече втора партида. Целият апартамент ухаеше на масло. Амброаз хапна три бисквитки без никакъв апетит. Котаракът седеше на перваза и се облизваше старателно, като попиваше първите слънчеви лъчи. Вечерта младежът се бе въоръжил с целия си кураж, за да отиде да говори с Одил Шамбон. Тя направо се разтопи при вида на любовта на живота си от плът и кръв на нейния праг. „Да не влизам, в никакъв случай да не влизам“ — бе си повтарял Амброаз, докато натискаше звънеца. Само „Добър вечер, Одил, можете ли да се грижите за котарака за няколко дни? Да? Благодаря, довиждане.“ Но докато предупреждението да не стъпва на миниран терен се въртеше в ума му, Красотата-в-твоя-дом-носи-я-Шамбон го сграбчи за ръката и го замъкна във вътрешността на леговището си. Чай? Кафе? Бира? Шампанско? Заповядайте, седнете. Да не сядам, в никакъв случай да не сядам. Кафе, благодаря. Със захар, без захар? Не, без захар, бе измънкал. „Очи на богомолка, има очи на богомолка — бе си помислил, докато сядаше на дивана в хола. — Говори, говори бързо, преди да те е излапала, старче.

— Есента дойде рано тази година, не смятате ли? Видях, че правят ремонт на улица «Серпантин». Отточните канали, мисля. Или кабелите. Вече прокарват оптични навсякъде.

Амброаз продължаваше да бъбри за каквото му дойдеше наум, криеше се зад стената от думи без начало и край. Къде се губеше Бет? Бяха се уговорили, ако той не се върне след десет минути, тя да дойде да го освободи с някакво измислено извинение. Звънецът отекна в мига, в който логореята на Амброаз вече пресъхваше. Добър вечер, Одил. Амброаз, можеш ли да дойдеш, господин Бурден те търси по телефона“ — беше излъгала баба му, без да й мигне окото. Беше си тръгнал, след като се бе извинил на госпожицата. „Разбрахте ли се за котарака?“, попита го Бет, докато се качваха по стълбите. Амброаз се плесна по челото и изруга. По дяволите, котаракът! В паниката си бе забравил напълно причините за посещението при Одил Шамбон. В крайна сметка старата жена се нагърби да представи молбата им пред портиерката. Като не можеше да получи стопанина, идеята пет дни да обсипва с ласки котарака на Амброаз Ларние омая влюбената, която прие с ентусиазъм да се грижи за животното още преди Бет да довърши изречението.

След като изяде и последната бисквита, Амброаз влезе в банята, за да почисти инструментите си. После закопча куфарчето си и облече сакото, за да отиде да вземе колата от хангара.

— Ще се върна до половин час, приготви се. С господин Дински се уговорихме да тръгнем в десет часа. Да не забравим да оставим на Красотата-в-твоя-дом-носи-я-Шамбон котешката тоалетна и храната.

— И котарака, не трябва да забравяме и котарака — закачи го нежно Бет.