Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (23)

Двайсет и три

Красива, беше първата дума, дошла наум на Амброаз, когато зърна младата жена, която му отвори вратата, точно преди тя да се превърне във фурия.

— Знам защо сте тук и сигурно се гордеете с това, което вършите. Отвратително е, чувате ли ме, отвратително е. Съучастие в убийство, не може да се определи другояче. Съучастие в убийство — ни повече, ни по-малко. Питам се как се гледате в огледалото сутрин. Трябва да ви е срам от вас, срам.

Момичето изстреля право в лицето му последните си думи, преди да го отмине с насълзени очи. След нея остана да витае аромат на ванилия. Стъпките й отекнаха по лъщящия паваж, когато изтича към колата си под пороя. Успя едва от втория път да запали древното си поло, което се разкашля, преди да заръмжи в облак от сив пушек. Тя потегли рязко, колата се отдели от тротоара със свистене на гуми. Амброаз остана вцепенен няколко секунди, като се опитваше да се убеди, че не е сънувал това мимолетно, но ярко явление, на което бе присъствал. Трябваше да се убеждава, че вълнистите смолисточерни коси, прекрасният мрачен поглед, който го бе пронизал, едрата гръд, която се надигаше под бледозелената блуза в ритъма на думите, гласът, който, той беше сигурен, бе нежен, когато не бе променен от гняв, и тези красиво очертани устни, от които бяха изригнали думите, съществуваха наистина. Красива. Въпреки урагана от истерично възмущение, който го заля, прилагателното продължаваше да кръжи в главата на младежа. Никога това определение не бе му се струвало по-подходящо за някого. На Амброаз вече му се бе случвало да присъства на странни реакции към балсаматорството от близките на някой покойник, да се сблъсква с отхвърляне, смущение или неразбиране, но никога не бе ставал жертва на подобно ожесточение.

Мъжки глас, който го канеше да влезе, го изтръгна от мислите му. Възрастният мъж, който пристъпваше бавно по коридора насреща му, беше дребен и с доста болнав вид. Едва петдесет и пет килограма при ръст малко над един и шейсет, прецени Амброаз. Въпреки горещата задуха в апартамента той се гушеше в дебел халат и беше увил вълнен шал около врата си. Дълбоките бръчици около очите придаваха на лицето му дружелюбен израз въпреки бледността. „Болен е“ — помисли си младежът и стисна подадената от стареца суха и топла ръка.

— Вие ли сте човекът от погребалното бюро? Извинете ме за това посрещане — измънка старецът, — вината е моя. Трябва да простите на Манел, тя е толкова импулсивна млада жена.

Манел. Двете срички звъннаха приятно в ушите на младия балсаматор. Той се попита как е възможно да криеш в себе си такава ярост, след като носиш толкова нежно име. Старецът въведе Амброаз в хола. Тежки завеси поглъщаха външната светлина и потапяха стаята в полумрак.

— Съжалявам, но дневната светлина ми причинява болка — извини се той и включи осветлението. — Моля, седнете, господин…

— Ларние, Амброаз Ларние — отговори младежът и се отпусна в мекотата на фотьойла.

— Добре, предполагам, че господин Бурден ви е обяснил защо пожелах услугите на вашата фирма.

— Да, става дума да бъде обработено и репатрирано тялото на вашия брат-близнак. От Швейцария във Франция, нали така?

— Точно така. А уточни ли той, че аз ще пътувам както на отиване, така и на връщане?

— Да, естествено. Няма никаква пречка, нашите катафалки разполагат с най-удобни седящи места.

— Много добре, прекрасно. Приготвил съм ви чек. Бяхме се уговорили с господин Бурден за аванс, но предпочитам да уредя цялата сметка още сега. Хотелът също вече е резервиран. „Режан“, за четири нощувки.

Амброаз извади договора и Самюел побърза да го подпише. Младият човек се прокашля притеснено:

— В документа не е споменато, но ще бъдем придружени от една доброволна асистентка, натоварена с грижата за семействата.

Бет не бе успяла да прикрие еуфорията си от идеята, че ще участва в пътуването. Не можеше да престане да говори за бъдещото пътешествие до Хелвеция. Фонтанът, шоколадът, фондюто, филето от костур, картофените рьости, референдумите, финансите. Наложи се младежът да охлади ентусиазма й, като й напомни, че първоначалната цел на пътуването е да превозят тленни останки, а не, както тя бе намекнала, да положат букет цветя пред „Отел дьо ла Пе“ в Женева, където Майк Брант опитал за първи път да сложи край на живота си. Беше я инструктирал за ролята й на асистентка, с която трябваше да се нагърби. Като познаваше баба си, бе наблегнал на сдържаността, която очакваше от нея. „Най-вече не се престаравай. Скромното мълчание ще бъде най-подходящо. И не си длъжна да съобщаваш, че си ми баба. Няма да изглежда особено професионално.“ Въпреки това усети как червенина залива бузите и ушите му, докато пробутваше историйката си на Самюел Дински. Никога не е бил силен в лъжите, които бяха за него истинско мъчение.

— Бъдете спокоен, тя няма да се намесва по никакъв начин в протичането на операцията, ролята й се изчерпва с подкрепата за близките. Надявам се, че няма да го сметнете за неподходящо. Разбира се, всички разходи за нея ще бъдат изцяло за сметка на фирма „Бурден“ — завърши младежът с облекчение.

— Няма проблем — отвърна старецът, — напротив, доволен съм, че се сблъсквам с такъв професионализъм. Ще запазя допълнителна стая за тази личност за моя сметка, да, да, настоявам. Навярно вече сте обядвали, но позволете ми да ви предложа малко торта „Черна гора“.

Амброаз, който не беше хапвал нищо от сутринта, прие с удоволствие. Този тип му харесваше. От него се излъчваше, въпреки очевидната му отпадналост, някакво странно усещане за ведрост. Самюел се върна от кухнята с огромно парче торта и го поднесе на Амброаз. Четвърт час по-късно, с пълен стомах, той си взе довиждане със стареца, като си казваше, че човекът е като сладкиша си; богат и щедър.