Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (18)

Осемнайсет

Табелката блестеше ослепително. Д-р Франсоа-Ксавие Жервез, дипломиран специалист, доктор по неврология. Име с дъх на аристократичния XVI район, следвано от фамилия по Зола, лъхащо на заден двор. Влизайте без да звъните. „Като тумор в мозъка“ — помисли си Манел и потръпна. Секретарката със стегнат кок взе папката на Самюел и здравната му карта и им предложи да почакат в приемната. В помещението се носеше упоритата миризма на прясна боя. Седнаха на столовете със седалки от изкуствена кожа и хромирани облегалки. Всичко тук изглеждаше ново, с изключение на купчината измачкани списания, разпилени на ниската масичка. Броеве с опърпани страници, подгъвани и мачкани от нетърпеливите пръсти на болни, разяждани от притеснение. Някаква жена в ъгъла плетеше, докато чакаше. Беше погълната изцяло от усилието и кръстосваше иглите с енергичността на фехтовчик. Манел потупа ръката на Самюел и му се усмихна успокояващо. Вратата в дъното се отвори и разкри двама мъже. Единият беше висок и слаб, а другият — нисък, пълен и болезнено блед. „Госпожо Маяр, връщам ви съпруга, целият е ваш“ — възкликна по-високият и стисна ръката на дебелия с восъчен тен.

Доктор Франсоа-Ксавие Жервез се появи отново чак след пет дълги минути. „Ние сме“ — обяви той и подкани Самюел и младата жена да влязат в неговото леговище на магьосник. „Осанка на специалист“ — помисли си Манел. Високо чело с лъщяща като полирана кожа, маникюр на ръцете, гладка брадичка, ослепително бели зъби, той целият излъчваше хигиена и педантичност. На бюрото разтворен като орех череп разкриваше белезникавите извивки на пластмасови полукълба. „Е, какво ни води насам?“ — попита човекът на науката с престорено дружелюбен тон. „Знаеш много добре какво ни води“ — каза си Манел, като забеляза снимките на мозъка на Самюел, залепени с тиксо на светещото табло на стената. Изправен пред мълчанието на стареца и неодобрителния поглед на младата жена, лекарят се прокашля смутено, избърса с кърпичка очилата си, потъна за няколко секунди в съзерцание на досието на пациента си и отново подхвана своето въведение:

— Всъщност, да, според картографията на вашия мозък, господин Дински, изглежда откриваме наличието на туморна маса, която не е за пренебрегване.

Манел можеше да го прочете като отворена книга. Беше очевидно, че Самюел Дински и неговата туморна маса, която не беше за пренебрегване, ужасно досаждаха на специалиста.

— Изглежда откриваме или откриваме? — попита възрастният човек.

— Господин Дински, за да съм напълно откровен с вас, вие сте засегнат от мозъчно новообразувание от еволюиращ тип, известно като мултиформен глиобластом.

Лекарят изстреля думите наведнъж, сякаш отхрачваше задавяща храчка. Мултиформен глиобластом, името на убиеца. Име, което отдалеч смърдеше на метастази, помисли си Манел.

— Може ли да се оперира? — попита младата жена.

Човекът на науката се размърда в стола си. Тези двамата проваляха плана му за диалог с техните въпроси право в целта. Подминаваха етапите, прескачаха протоколните фрази. Разбира се, че не, тази гадост не подлежеше на операция, но трябваше да им го съобщи по правилата, да опакова присъдата в красиви клишета, да намаже духа на пациента с дебел слой обезболяващо, преди да му обясни, че е загубен, окончателно загубен. Все пак специалистът се опита въпреки всичко да се овладее и да следва обичайния ред за запознаването с такава диагноза на бъдещия покойник.

— Разбира се, не можем да отречем тежестта на патологията, от която е засегнат господин Дински, макар че ще бъдат необходими допълнителни изследвания, но все пак…

— Може ли да се оперира, докторе? — настоя младата жена, като стискаше ръката на Самюел.

— Честно казано, не — изстреля на един дъх изтерзаният специалист. — Освен напредналото състояние на глиобластома, трябва да се знае, че този тип тумори имат особеността да проникват в съседните участъци и тази инвазивна склонност премахва отграничаването между туморната тъкан и здравите тъкани, което за нещастие прави невъзможно отстраняването на образуванието.

— Какво ще се случи, докторе? — попита тревожно Самюел, без да пуска ръката на Манел.

Франсоа-Ксавие Жервез взе писалката си и почука леко по пластмасовия мозък в изкуствения череп.

— Ако туморът се беше развил тук, в предната част на фронталния лоб, вече щяха да са се появили психически смущения. Ако беше в задната част, щяхте да сте жертва на кризи с конвулсии от епилептичен тип. Що се отнася до нас, поради разположението му можем вече да кажем, че ефектите би трябвало да се ограничат до промени в сетивата като вкуса, обонянието, както и зрението. И, разбира се, все по-упорито главоболие, дължащо се на увеличаващото се вътречерепно налягане, което обаче бихме могли да овладеем с подходящо палиативно лечение.

Франсоа-Ксавие Жервез се изправи в креслото си, доволен, че беше успял да пласира своето „що се отнася до нас“, ключова фраза за съпреживяване, която укрепваше асоциацията „лекар-болест-пациент“. Манел с усилие прогони от мислите си отблъскващата гледка на огромен изгладнял кърлеж, впит в мозъка на Самюел, набъбващ за негова сметка.

— Колко, докторе? — попита старецът, отпуснал се съсипан на стола.

Облекчен, че се отървава толкова лесно, специалистът произнесе отчетливо сумата:

— Осемдесет и пет евро, ако обичате, благодаря.

— Не, колко време, докторе — уточни въпроса Манел, раздразнена.

Адамовата ябълка на лекаря заподскача като йо-йо. Въпросът, от който толкова се боеше. Да превърнеш медицината в сметки, в точна наука. Дебит, кредит, баланс. Балансът на един живот.

— Предвид размера на тумора и като се държи сметка за бързото му развитие, бих казал максимум една година.

— Простете, че упорствам, но ме интересуват най-вече минимумите — настоя Самюел.

— В най-лошия случай, три месеца — най-накрая изрече на един дъх специалистът.

Деветдесет дни — толкова беше времето, необходимо на паразита да убие гостоприемника си. Еквивалентът на един сезон. Времето, за което ембрионът се превръща във фетус. Продължителността на визата за краткосрочен престой. Повече от достатъчно за обиколка около света с Жул Верн. Платиха и си тръгнаха безмълвни, вкопчени един в друг. На пръв поглед не можеше да се различи кой, старецът или младата жена, подкрепя другия. Когато напускаха кабинета с неговия мирис на прясна боя и климатизиран въздух, Самюел не успя да се удържи и погледна часовника, окачен на стената зад секретарката. За миг му се стори, че той отброява секундите много по-бързо, отколкото на идване. Животът навън ги погълна, горещ и шумен.