Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le reste de leur vie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
щимка(2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2023 г.)

Издание:

Автор: Жан-Пол Дидиелоран

Заглавие: Останалата част от техния живот

Преводач: Гриша Атанасов

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 29.07.2016

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-400-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18344

История

  1. —Добавяне

Шестнайсет

Ключът от хладилното помещение беше скрит под саксията на перваза на прозореца, откъм двора, както му бе съобщила служителката на погребалното бюро. Жената бе уточнила, че дъщерите на покойника ще донесат дрехите към четиринайсет часа. „Пейсмейкър за вадене“, беше добавила, преди да затвори. Още една поклонничка на езиковия минимализъм, беше си помислил Амброаз с усмивка. Той влезе в помещението и се отправи към хладилника с отделения. Покойникът, с когото трябваше да се заеме, се намираше във второто. Младежът издърпа плъзгащата се плоскост, отвори чувала за трупове и откачи листа, залепен със скоч на вратичката, за да провери самоличността му. Серж Кондрийо, на шейсет и девет години. Починал през нощта в съня си. Смъртта често имаше неприятния навик да изглади лицата на хората, преди да ги размачка и премоделира по свой начин. В случая на Серж Кондрийо не беше имала време. Лицето му беше умиротворено, без никаква следа от страдание. Илюзия за красива смърт, сякаш беше възможно смъртта, каквато и да бе тя, да бъде красива. Амброаз премести тялото на количката, за да го закара в залата за подготовка. Докато пречупваше трупното вкочаняване, прочете историята на тялото по стигмите, които животът бе оставил върху плътта. Стара следа от отстраняване на апендикса под пъпа. Едва видим белег от операция на тироидната жлеза в основата на шията. Характерният белег от ваксинация БЦЖ на лявото рамо. Кутрето на дясната ръка с две ампутирани фаланги представляваше само розово чуканче, останка от някогашна злополука. Амброаз усети на пипане, дори през ръкавиците, мазолите по дланите. Ръце на работник, реши младежът. Матовият тен и дълбоките бръчки говореха за живот на открито. Издутината на епидермиса под лявата ключица му подсказа разположението на пейсмейкъра. Балсаматорът разряза кожата, за да извади устройството и да го добави към останалите три, прибрани в пластмасовата кутия, която изпразваше веднъж седмично в контейнера, предназначен за целта. Без пейсмейкъри в отвъдното, такива бяха правилата. Ад или рай, кремация или погребение, литиевите батерии нямаха място там. Откъм залата се чуха стъпки. Амброаз прекъсна работата си, за да пресрещне две около петдесетгодишни жени, които се задаваха по коридора. Макар и уморени, лицата им все още не бяха белязани от скръбта. В часовете след смъртта необходимостта да се действа понякога възпираше близките да се взрат в празнотата от отсъствието. Да се съобщи на роднините, да се подготви погребалната служба, да се уговорят със свещеника часът и мястото на церемонията — толкова неща трябваше да се обмислят и свършат, че това понякога отлагаше за известно време прилива на сълзите. Докато те му подаваха дрехите, той се опита да ги успокои, каза им, че ще положи най-добрите грижи за тялото на баща им. Онази от двете, която изглеждаше по-млада, заговори.

— Много бихме искали да носи това — каза тя и извади от джоба си червено пластмасово топче.

Амброаз се втренчи невярващо в предмета с големина на кайсия, който жената пъхна в ръцете му. Разбра едва когато сестра й му показа снимката. На нея човекът беше издокаран като клоун от главата до петите. Малко розово бомбе, бели кръгове около очите и устата, несъразмерна папийонка, шарен костюм и огромни обувки, без да се пропуска неизбежният червен нос. Тогава двете заговориха една през друга. Заразказваха как, когато били малки, баща им на всеки 25 декември им носел подаръците, маскиран не като Дядо Коледа, а като Огюст, фантастичен Огюст, който ги карал да плачат от смях. Как продължавал тази весела традиция Коледа след Коледа със своите внуци и правнуци, и от година на година подобрявал изпълнението си под радостните викове на хлапетата, така че накрая цялата фамилия го наричала „татенце Огюст“. Амброаз ги остави да се наприказват, да преживеят отново спомените си през смях и сълзи.

— Много бихме искали да го видим пак с червения му нос, нали разбирате? — завърши по-възрастната.

— А дрехите му? — престраши се балсаматорът. — Не бихте ли желали да го видите в костюма на Огюст и гримиран като на снимката?

— Не предполагахме, че е възможно — въодушевиха се дъщерите на покойния. — Носим дегизировката му в колата. Смятахме да я поставим при него в ковчега при затварянето на капака, но ако можете да го облечете и гримирате, ще бъде чудесно — добави по-младата.

По-възрастната вече се връщаше със сака с костюма и принадлежностите на Огюст. Амброаз го взе, увери още веднъж двете жени, че всичко ще бъде наред, и ги покани да наминат отново след час, за да успее да завърши грижите и обличането. Щом приключи с антибактериалната обработка, младежът направи последните шевове и изми тялото, преди да го облече. Постави нагръдника върху долната фланелка, напъха краката на покойника в прекалено късия и ненормално широк панталон, намъкна му раираните чорапи до под коленете, завърза връзките на обувките със зяпнали върхове, повдигна торса на мъртвеца, за да му закачи тирантите и облече сакото на разноцветни точки. Нахлузваното на белите ръкавици го поизпоти. После Амброаз взе чантичката с гримове и, въоръжен със снимката, изрисува покойника. Поигра си с кръглата четка, за да положи пудра по бузите, използва гъбичка, за да обиколи с бяло очите и устата, изписа с молив черни очни линии, очерта наново устните като ги разтегли във весела усмивка. Нахлупи оранжевата перука на главата, стегна около шията огромната папийонка, мушна голямата пластмасова маргаритка в джобчето на сакото, положи малкото розово бомбе на гърдите, над кръстосаните ръце. Накрая Амброаз внимателно хвана с палец и показалец топчето от червена пластмаса и го закрепи на върха на носа на Серж Кондрийо, известен и като Татенцето Огюст. Резултатът беше впечатляващ. Той прехвърли тялото в ковчега, нагласи кадифените дипли наоколо, напъха възглавничката под главата на покойника и откара количката в траурната зала. Постави снимката на поставката вдясно от мъртвеца. Никога това място не бе виждало подобна експлозия от цветове. В контраст с полумрака, в който бе потънала залата, клоунът сякаш светеше отвътре. Амброаз се преоблече и отиде да повика дъщерите на покойния. Те не можаха да сдържат сълзите си, докато наблюдаваха своя баща в лъчистите му одеяния. Сълзи, които Амброаз прие като възнаграждение за добре свършена работа. Двете жени му благодариха най-сърдечно. „Такъв последен образ искахме да запазим от него, нали разбирате?“ — оправда се по-възрастната. Наистина прекрасен образ, съгласи се Амброаз. Когато си тръгваше, огледа за последен път покойника. Покойник, който се отправяше ухилен към вечността.