Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (15)

Петнайсет

Тази сутрин нямаше „гургулицата ми“ и „моята малка фея на дома“ в чест на пристигането на Манел. Тя откри Самюел отпуснат на стола в кухнята, с отсъстващ поглед, с оставен пред него голям син плик и резултатите от изследванията му отгоре. Грамове и милиграми на литър, проценти, мерни единици, графики, цветни криви. На масата бяха пръснати изображения на мозъка му, умножени до безкрай. На много от снимките можеше да се различи бяло петно, което се очертаваше като окото на циклон сред сивотата. Човек без да е специалист, можеше да разбере, че на това грозно петно не му е там мястото, че то е излишно в пейзажа. Манел избута внимателно плика и хвана двете ръце на стария човек. Близо десет минути го успокоява, като му обясняваше, че от това не може да се разбере нищо особено, че трябва да се изчака прегледът при специалист, за да се види за какво става дума. Самюел сподели за болката, която вече оставаше постоянно загнездена в черепната му кутия. Как дори през нощта усеща, че тя е там, свита зад челото му, дебнеща в очакване дневната светлина да атакува ретината му, за да се разгърне наново. Разказа как ужасният тунел на томографа бе погълнал цялото му тяло, после, на излизане от прегледа, думите на мъжа в бяло, всички онези думи, които се бяха разбъркали в главата му. Манел си представи как старецът излиза от това изпитание замаян и объркан със синия плик в ръка и се качва на медицинското такси, за да се прибере у дома. „Кога трябва да се видите пак с невролога?“ — попита тя. „В понеделник следобед, в петнайсет часа. Трябва да си повикам кола от болницата“ — добави старият човек с безцветен глас. „Аз ще ви заведа“ — отвърна младата жена с нетърпящ възражение тон. А когато подреждаше документите, забеляза думите, изписани дебело в долния край на листа, като присъда: мултиформен глиобластом.