Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (12)

Дванайсет

Както на всеки 18 септември от четири години насам, Амброаз имаше среща с Изабел дьо Морбийо. Имението „Ла Розелиер“ се намираше на гористия склон северно от града. След няколко километра по виещото се шосе той отби с фургона си по обградения от дървета път, водещ към резиденцията. Красивата сграда се разкри, огряна от следобедното слънце, сред грижливо поддържани тревни площи. Тук-там мраморни пейки се гушеха в сянката на величествени дъбове. Изразът „старчески дом“ никога не се употребяваше на това място. Беше включен в списъка на думите, забранени, защото можеха да напомнят на пансионерите техния статут на старци, стигнали до края на живота си. В подобни заведения кръщаваха матраците срещу рани от залежаване „аксесоари за комфорт“. Да бъде забравено, че зад елегантността и позлатата на луксозната резиденция се крие обител за умиране — такава беше прокламираната цел на „Ла Розелиер“. Тук всичко се стремеше да създаде илюзията за мирно бъдеще сред омагьосващи гледки, старателен и любезен персонал, огласяно единствено от чуруликането на множеството птици, гнездящи в горичките из парка. Великолепна измама за окото, помисли си Амброаз на влизане във фоайето. Стори му се, че разчита едно и също уморено примирение на лицата на повечето от пансионерите, които срещаше по пътя си. Въпреки дебелите портфейли, въпреки полаганите усилия и средствата, вложени, за да се отложи упадъкът, нямаше съмнение, че разрухата накрая щеше да настъпи и тук, както ставаше другаде. В свежестта на чистите чаршафи под високите тавани, сред суетенето на камериерки и дежурни сестри, с тихото бръмчене на климатиците през лятото и топлия полъх на отоплението през зимата, тези същества в крайна сметка рухваха отвътре, а сетивата им чезнеха в мекотата на мокетите.

Той отмина кабината на асансьора и с лека крачка заизкачва широкото стълбище, водещо към горните етажи. Стаите на втория разкриваха пред погледа му цветните си имена. „Ирис“, „Гладиола“, „Теменужка“, „Нарцис“ „Еделвайс“, „Хибискус“. Младежът все се питаше, не без усмивка, дали в сградата имаше стаи с имена като „Хризантема“, „Глухарче“ или „Коприва“. „Орхидея“ се намираше в дъното на широкия коридор. Той почука кратко два пъти. Ясен глас го покани да влезе. Колонията включваше в своите редове, освен четирима столетници, мнозинство от деветдесетгодишни. Изабел дьо Морбийо беше от тях. Амброаз си спомняше първия път, когато бе влязъл през тази врата, преди четири години. „Няма нужда от оборудване — бе уточнил Ролан Бурден, — клиентката е жива.“ „Отвъдно плюс — бе добавил с изпълнен с респект глас. Иска да ви види, не я разочаровайте. Такива договори не падат всеки ден, знаете.“ Отвъдно плюс, единствената оферта, за която Ролан Бурден благоволяваше да използва повече от необходимите определителни членове и прилагателни. Този ролс-ройс на погребалните договори представляваше идеалното предложение за личности като Изабел дьо Морбийо, които желаеха да уредят всичко приживе, за да не оставят на други грижата за организацията на последното им пътуване. Следсмъртен пакет от висока класа под ключ, с траурни услуги на висотата на космическата цена. Ковчег от благородна дървесина, капитониран с фина коприна, много музика и грегориански песнопения по време на излагането в траурната зала, дизайн на скръбното известие и изработка в тираж от триста екземпляра на сатениран картон с тегло 200 г на кв.м., доставка на голям венец от свежи цветя, гравирана със злато траурна табелка, предоставяне на два изящни свещника със свещи, пускане на гълъби на излизане от гробището, книга за съболезнования със страници от велен и подвързия от агнешка кожа и, черешката на тортата, пълни грижи за консервирането на тялото, осъществени от утвърден професионалист. Затова Изабел дьо Морбийо бе пожелала да се срещне с балсаматора, натоварен с операцията. Амброаз бе открил бодър дух в уморено тяло. Надхвърлила деветдесетте, старата дама бе изгубила аристократичната си осанка и можеше да се придвижва само с помощта на проходилка или с инвалидна количка, когато искаше да отиде в парка, но лицето й бе съхранило изненадваща свежест, а пелената, която времето има неприятния навик да хвърля върху очите на старците, при нея още не бе угасила пламъка в зениците. Но най-изненадващ бе нейният глас, странно звънък глас, за който бе трудно да си представиш, че излиза от това крехко тяло. Тя не бе скрила от Амброаз удивлението си от неговата младост и бе му признала, че е очаквала да види по-скоро един от онези стари професори с кадифени панталони, а не младок с вид на студент по медицина, едва излязъл от пубертета, нищо общо с опитния професионалист, споменат в договора. Той я бе уверил в своята компетентност, като беше изтъкнал, че щом „Бурден и синове“ са натоварили с тази мисия него, то е заради всепризнатите му умения, като бе пропуснал да спомене, че това беше станало също и преди всичко защото той беше единственият на разположение, когато се бе обадил представителят на погребалната агенция. Въпреки това Изабел дьо Морбийо се бе показала подозрителна по отношение на неговите способности да се заеме подобаващо с нейното тяло, когато настъпи моментът. Тя го бе засипала с въпроси с очевидната цел да изпита професионалните му способности. Леко раздразненият Амброаз накрая й бе сервирал прочутата формулировка, която Метр Танато имаше навика да изрича пред учениците си от висотата на катедрата: „Никой клиент не се е оплакал от мен приживе.“ Старата жена най-неочаквано бе избухнала в смях. В този момент ледът бе разчупен и общуването бе продължило по най-приятелски начин. Изабел дьо Морбийо очакваше от него да действа като художник със своя модел. „Искам да изучите бръчките ми приживе, беше му казала. Да ме запомните, за да ме възпроизведете възможно най-добре, когато дойде денят.“ Тя бе споделила какви продукти за гримиране използва, какви прически предпочита. После му бе разказала за младостта си, за преживяванията си на жена, преди есента да попари плътта и сетивата й. За съпруга, отишъл си твърде рано, за дъщерята, която идвала всяка неделя и я водела на обяд в града, за внуците и дори правнуците, чиито шарени рисунки покриваха стените на стаята. Час и половина по-късно — времето за едно балсамиране, беше си помислил Амброаз — тя си бе взела довиждане с младия човек, без да пропусне да го накара да обещае, че ще дойде и следващата година, на същата дата, в същия час, срещу заплащане. Старата жена си записваше час за своя балсаматор, както го правеше със своя кардиолог, със своя офталмолог, със своя педикюрист или своя зъболекар. „За контролен преглед“, бе добавила тя игриво.

Ето защо на всеки рожден ден на старата дама Амброаз влизаше в стая „Орхидея“ точно в петнайсет часа. Изабел дьо Морбийо го очакваше превита в своята инвалидна количка, разтворила на изтънелите си бедра голяма Библия. „Така и не открих по-увлекателен роман от този — обясни тя и затвори тома. — Действие, напрежение, интрига, фантастика, лоши, добри, има всичко“ — заяви тя с възхита в гласа. Амброаз се усмихна. Тази жена беше като онези много стари дървета мирабела, които, въпреки усуканите си стволове и напукана и изсъхнала кора, продължаваха да се възраждат всяка пролет и даваха най-вкусните плодове през лятото. Тя се заинтересува как е със здравето. В отговор той я попита как са минали последните дванайсет месеца. „Като дълга зима край камината“ — отвърна тя. Вече споменаваха първоначалната причина за посещението. Старицата се задоволяваше да покаже на Амброаз появила се нова бръчка или още едно старческо петно, изникнало на челото, напомняше му, че на това място трябва да се сложи малко повече фон дьо тен, за да се прикрие неотстранимият белег. Често Амброаз се превръщаше целият в слух и я оставяше да споделя. „Скучая — призна му тя. — Скуката може да бъде страдание, знаете ли? Промъква се тихомълком и обсебва дните и нощите ви като тъпа болка, която никога не заглъхва. Отпуска ви на моменти и ви се доплаква, когато ви залива отново, отива си, връща се, но в крайна сметка сте принуден да се примирите, защото на деветдесет и четири скуката не е същата като на двайсет. Намира място, където да се загнезди, пропълзява между нашите спомени и нашите съжаления, запълва празнините. Като удавяне, което свършва едва с последния дъх. Но щом знам, че ще се окажа в добри и красиви ръце, когато настъпи часът, смъртта ме плаши много по-малко. Хайде, стига сме говорили за мен, по-добре да пием за вашата младост и за вашето бъдеще, млади човече“ — заключи старата жена и кимна към малкия хладилник, който мъркаше безспир в ъгъла на стаята. Всяка година се разиграваше един и същ ритуал с бутилка „Клерет дьо Пи“ и купичка крекери. Чукнаха се и захрупаха в мълчание бисквитките. Животът навън се промъкваше през открехнатия прозорец с весело чуруликане.

В момента на раздялата Изабел дьо Морбийо задържа малко по-дълго ръката на младежа в костеливите си пръсти.

— Много съм щастлива да знам, че ще бъдете вие, Амброаз.

— Какво аз? — попита той учудено.

— Последният мъж, който ще ме види гола и ще се погрижи за моето тяло.

В думите й нямаше нищо двусмислено. Бяха само израз на искрено облекчение. За първи път той различи някаква промяна в гласа на старицата. Беше гаснещият глас на човек, който вече си заминава.