Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (11)

Единайсет

Моргата се намираше на второто подземно ниво на болницата. Амброаз потъна в просторната кабина на асансьора и натисна копчето. През изпаренията на белина, надигащи се от стените, го лъхна коварно разяждаща миризма на трупове, която ставаше все по-натрапчива със спускането. Беше мазна миризма, която полепваше по кожата, по дрехите, по косите и, както знаеше, защото го бе преживявал многократно, щеше да пропие синусите му, да се загнезди зад челото и да го преследва дълго след като отново излезеше на чист въздух. Мирис на гадост. Най-доброто определение на тези миазми, което бе чувал младежът, беше подхвърлено веднъж от един стар санитар: миризми, които не стават за гледане.

— Я виж кой е дошъл, самият господин Амброаз!

Младежът винаги изпитваше удоволствие от срещите с Бубакар и Абелардо, двамата служители в моргата. Единият бе толкова черен и як, колкото другият беше хилав и бледен. „Млечни братя“, често се шегуваше Бубакар пред отегчения поглед на колегата си. Имаха навика, когато ги питаха за професията им, да отговарят „моргистапнеист“, което хвърляше събеседника в дълбок размисъл. Що се отнася до апнеята, двамата веселяци можеха да разкажат доста, защото отварянето на някои чекмеджета изискваше умение да задържаш дъха си твърде продължително. Това подземие беше тяхното си място, техен втори дом. Не се отиваше в моргата на Областната болница, отиваше се при Буба и Абел.

С вечните си зелени престилки, не хирургическото зелено, а граховозелено, винаги уточняваше абсолютно сериозно сенегалецът, те напускаха бърлогата си единствено за да вземат починали от горните етажи, да прибират трупове в чекмеджетата, да ги изваждат оттам при поискване, да посрещат погребални агенти, да подготвят молитвената зала, да приемат семействата. За всички, съдебни лекари, погребални бюра, балсаматори, близки на покойниците, Бубакар и Абелардо бяха задължителният пропускателен пункт, за да се получи достъп до телата. Те бяха пазителите на храма и живата памет на моргата. Двамата приятели познаваха всеки от обитателите на осемнайсетте чекмеджета в залата за продължителен престой, отредена за Института по съдебна медицина. Госпожа Манжен от девет беше заминала вчера за инхумация. Господин Домпар от дванайсет щеше да бъде прегледан утре от съдебния лекар.

Малката стаичка, където прекарваха по-голямата част от времето си, беше пъстро и жизнено островче. Стените бяха покрити с пощенски картички с тюркоазени морета, планински екскурзии, със снимки на жени с ухилени деца, от сватби, от празненства. Картини от живота горе, далеч от долния свят и миризмите, които не стават за гледане. Множество букети разкрасяваха помещението. Цели снопове карамфили, рози и лалета във всякакви цветове и аранжименти, непотърсени от фамилиите — най-красивите от тях се озоваваха тук. Тази стая беше техният сал, сал, кипящ от живот сред езеро с мазни, застояли води.

Буба се надигна от масата и притисна Амброаз към гърдите си.

— Как е малкият ми бял магьосник? Още ли буди мъртвите?

— Това умея най-добре — отвърна младежът, докато се изтръгваше от прегръдката на огромния сенегалец, за да прегърне Абел.

— Ще хапнеш ли с нас? Имаш време, само за тоалет си, а семейството ще дойде чак в петнайсет часа.

— Много сте любезни, но вече съм обядвал.

Двамата служители на моргата се хранеха по цял ден. Независимо от часа масата сред стаичката беше отрупана с вкусотии. Днес двамата лакомници се черпеха с пържена маниока. Амброаз все се питаше как е възможно да се наслаждаваш на каквато и да е храна на подобно място. „Ако щеш вярвай, но понасяме по-добре миризмите на пълен стомах“, беше му казал един ден Буба. Младежът прие чашата червено вино, подадена му от Абел, „Риоха“, произвеждано от негов братовчед край Пенедес.

— Ей, знаеш ли го оня за интервюто на съдебния лекар? — възкликна Буба. — Журналистчето го пита: „Докторе, колко аутопсии на мъртъвци сте извършили?“ А онзи отговаря: „Всичките ми аутопсии са извършени на мъртъвци.“

Амброаз се усмихна. Обичаше често циничните вицове на едрия сенегалец. Странен феномен беше този контраст между преливащото веселие на двамата служители на моргата и средата, в която се подвизаваха, сякаш постоянният контакт с мъртвите изостряше жаждата им за радостите на живота.

— Оставих твоя клиент в трета зала. Ето, сакът с дрехите е тук — добави Буба и му подаде чантата, в която беше костюмът. — Не търси чепици, няма. Ченето е на количката.

Амброаз тръгна по коридора към залата за обработка. Вече разсъблеченият покойник беше азиатец на шейсет и две години, покрит с чаршаф. На китката личаха следи от кръвопреливане, а на шията младият човек различи белези от трахеотомия. Тялото беше поразително слабо. Ракът често имаше това свойство да изсмуква своя гостоприемник, да изсушава лицата, да поглъща мазнините, а после и плътта, като оставя на Онази с косата само скелет, покрит с кожа и натъпкан с лекарства. Изяден отвътре от ужасния звяр, помисли си Амброаз. На леко подутия корем вече се очертаваше голямо зелено петно, признак, че бактериите вече бяха налице, готови да превземат тялото. Макар че останките се нуждаеха от цялостна обработка според Амброаз, семейството бе решило да ограничи намесата до минимално необходимото, а погребението беше насрочено за следващия ден. Той провери самоличността на покойника, после навлече защитното облекло, за да пристъпи към тоалета. Младежът без усилие преодоля трупното вкочанясвано, което не бе намерило много мускули, където да впие ноктите си. Метр Танато обичаше да цитира една чешка поговорка, когато се намираше в присъствието на труп, лишен от плът: „Където няма нищо, дори смъртта не намира какво да отнеме.“ Почисти носа и очите преди да напъха памучни фитили в отверстията. Нагласи ченето на мястото му, заши разреза от трахеотомията на шията и постави капачетата за очи. Щом завърши зашиването на устата, Амброаз изми покойника от главата до петите с дезинфектираща течност. С върха на показалеца намаза с овлажняващ крем вътрешната страна на устните. Мъжът тежеше не повече от четирийсетина килограма и обличането му отне само няколко минути. Матовата тъмна кожа не изискваше никакъв допълнителен грим. Леко минаване с гребена беше достатъчно, за да прилепнат редките коси към черепа. Пъхна възглавничка под тила на мъртвеца, за да повдигне главата. Облечен в красив антрацитносив костюм, с вратовръзка, скелетоподобният труп, който бе заварил, когато дойде, за по-малко от половин час бе придобил поне някакво подобие на човешки вид. Придърпа чаршафа към гърдите. Тъй като не знаеше каква е религията на покойника, Амброаз се задоволи да постави ръцете над плата, без да ги съединява. Вече доволен, младежът прибра нещата си и мина пак покрай стопаните, за да си вземе довиждане и да им съобщи, че могат да качат тялото в залата за представяне. Намери Буба сам, да похапва парче пай и да чете новия брой на „Канар аншене“.

— Свърших. Поздрави Абел от мен.

— Можеш да идваш, когато поискаш, тук си у дома, млади бял магьоснико! И не забравяй: само мъртвите риби плуват по течението!

Гръмкият смях на Бубакар отекна като в катедрала и следва Амброаз чак до кабината на асансьора.