Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (9)

Девет

Баща му често отсъстваше от къщи, защото поделяше времето си между своето онкологично отделение в болницата и дежурствата в клиника в Женева. Амброаз отвори портите и паркира колата си на видно място на покритата с чакъл алея. Не искаше да се промъква като крадец. Все пак той бе Амброаз Ларние, синът-на-нобелиста-Анри-Ларние, и тук беше у дома си. Щом пристъпи вътре, вдигна капачето на стенната клавиатура и набра кода, за да изключи алармата. 12102005. Дванайсети октомври 2005 г., датата на удостояването на баща му с Нобеловата награда за медицина. Кодът си оставаше същият оттогава. Заради гордостта. Младежът прекоси хола и открехна френския прозорец към терасата. От прясно подстриганата поляна ухаеше приятно на окосена трева. По-нататък под слънцето проблясваше тюркоазеносинята вода на басейна. Вода, в която вече не се къпеше никой, той беше сигурен. Не си спомняше баща си по бански. „Басейн без плувци е като паркинг без коли, тъжно е и не служи за нищо!“ — би казала Бет. Къщата изглеждаше сякаш е била почистена основно наскоро. Чисто и студено бяха двете прилагателни, които дойдоха наум на Амброаз, когато огледа всекидневната. Липсваше уютът, поддържан от майка му сред тези стени, когато беше жива. Букет цветя на някой бюфет, възглавнички, разхвърляни нарочно по дивана, разтворена книга на някоя облегалка, списания на масичката в хола, благоуханна пръчица, изгаряща бавно, купа с плодове на разположение, вестник с начената кръстословица, толкова знаци за човешко присъствие, изчезнали сега. Стените бяха покрити със снимки на баща му. Баща му, позиращ с някакъв министър, баща му, стиска ръката на някой президент, баща му, получаващ отличие от колегите си, баща му и неговата Нобелова награда, баща му с бяла престилка при откриването на ново онкологично отделение. И навсякъде, грижливо поставени в рамки и подредени по рафтовете, дипломи, награди, изрезки с хвалебствени статии. Нито следа от майка му или от Амброаз в този храм, издигнат в чест на човека на науката. Спря за миг пред кухнята и се усмихна тъжно при вида на кръглата маса, край която се бяха извисявали толкова крясъци, бяха запращали в лицата си толкова думи, бяха се преглъщали толкова недоизказани неща между бащата и сина, вкопчили се в схватка по време на вечерите пред безпомощната майка и съпруга.

Да натовариш детето си с името на знаменития предшественик на съвременната хирургия Амброаз Паре — това говореше много за надеждите за преуспяване, които бащата бе възлагал на сина. Но детето, после юношата, а по-късно и младият мъж никога не бяха се оказали на висотата на амбициите на знаменития родител. На петнайсет години Амброаз изостави за огромно разочарование на баща си заниманията с пиано заради китарата, при това електрическа китара, и заряза без угризения Волфганг Амадеус Моцарт заради Ангъс Йънг. На осемнайсет издържа матурата с оценка „добър“, далеч от очакваното от Анри Ларние „много добър“. След като повтори първи курс по медицина, младежът окончателно сложи край на бащините си стремежи, записвайки се в местния Институт за медицински грижи. Довършващият удар беше нанесен малко по-късно, когато след два стажа в болница той заяви на родителите си в една декемврийска вечер, че не може да понася страданията на живите, но затова пък смята за изключително достойна работа да полагаш грижи за телата на покойниците. „Балсаматор!“, кресна побеснял баща му. Как бе възможно Амброаз Ларние, собственият му син, да падне толкова ниско, до практикуването на втората най-древна професия в света след проституцията? „Щом те интересуват мъртвите, върви при тях, но кракът ти да не е стъпил повече в този дом!“, изригна нобеловият лауреат на ръба на апоплексията. Младежът напълни куфара си, целуна обляната си в сълзи майка и напусна вилата, без дори да погледне човека, с когото не бе разменял нищо друго, освен крясъци и разочарование. Бет го прие, без да му задава въпроси, остави го да се настани в задната стая и му приготви куин-аман, за да го утеши.

Амброаз се качи на горния етаж на вилата и влезе в някогашната си стая. Нищо не се бе променило от заминаването му. Същите плакати на стените, същото разположение на мебелите. Подложката на бюрото беше облепена с листчета с бележки отпреди четири години. „Музей — помисли си той. — Музей, посветен на мен.“ Майка му беше запазила мястото непокътнато с надеждата, че един ден той ще се върне да живее под семейния покрив. Етажерките на стената се огъваха под тежестта на книгите. Там се намираха всичките му сбирки от комикси. „Троловете от Троя“, „Пътешественици с вятъра“, „Семейство Бидошон“, всички „Тентен“, поредицата „Котаракът“, няколко „Франкен“. Под тях бяха романите от юношеските му нощи. Стивън Кинг, Дж. К. Роулинг, Толкин. Булевардна литература според баща му. Младежът разтвори двата големи сака, които бе донесъл, и грижливо постави в тях томчетата. След два курса до багажника на колата той се увери, че не е оставил никакви следи от пребиваването си, и заключи вратата на вилата. „Затвор, мислеше си, докато отново включваше алармата. — Баща ми живее в затвор.“