Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (8)

Осем

Същата вечер Бет го бе упрекнала след вечеря. „Не е ли жалко да гледаш как тази мебел само събира прах“, бе го сгълчала, сочейки библиотеката с брадичка. Амброаз помнеше онзи следобед, прекаран в монтиране на трите части, донесени от „Икеа“. Цял следобед разопаковане и методично подреждане на отделните детайли, преди да ги сглоби, като следваше точно инструкциите. Бяха изминали близо три месеца откакто чисто новата библиотека модел „Хемн“, бял десен, се бе изправила до стената в хола. Оттогава не минаваше седмица, без Бет да му направи забележка за празните рафтове, които я огорчаваха. „Библиотека без книги е грозна като уста без зъби — все му повтаряше. — И няма повече смисъл от гробище без гробове — добавяше съвсем сериозно. — Знаеш къде са книгите Амброаз. Имаш ключ, трябва само да отидеш и да ги вземеш“, напомняше му тя. Разбира се, той знаеше къде се намираха книгите. И, естествено, беше запазил връзката ключове, дадена му от майка му, когато бе напуснал родителския дом преди четири години. Само че между него и книгите стоеше баща му, професор Анри Ларние. Откакто майка му я нямаше, Амброаз никога не се бе връщал във вилата, разположена на склона в края на града. Майка му, която бе прекарала целия си живот в сянката на великия човек, заточена в златна клетка. Бдяща и за най-дребните му желания, предугаждаща всяка негова прищявка, най-накрая бе намерила някакво подобие на самоосъществяване в безграничното посвещавано на знаменития си съпруг. Където и да отидеше, в хлебарницата, в библиотеката, на театър, на пазара, при фризьорката си, не я наричаха другояче, освен така: жената-на-професор-Анри-Ларние. А когато му присъдиха Нобеловата награда за медицина през 2005 г. за трудовете му върху лекуването на постоперативните усложнения, Сесил Дюмулен, по съпруг Ларние, веднага беше прекръстена на жената-на-нобелиста-Анри-Ларние. Такова бе станало името й вовеки веков. „Само не казвай на Анри“, бе му прошепнала със страх, докато слагаше връзката ключове в ръката на сина си. Бе изживяла този жест като истински акт на съпротива, може би единствения в целия й живот на покорна съпруга. Това трябваше да си остане малка тайна между майка и син. На Амброаз никога не бе му се налагало да използва скъпоценния ключ. Веднъж седмично, след като се увереше, че великият човек е на работа, младежът паркираше колата си на съседната улица, отправяше се с нервна крачка към номер осем на улица „Фенуйе“ и се вмъкваше през кованите порти като любовник, посещаващ метресата си. Когато изкачеше стъпалата до площадката, обикновено беше достатъчно да бутне вратата, оставена открехната за него, и да се озове пред майка си, която, фризирана и издокарана, най-напред го притискаше дълго в прегръдката си, преди да се отдръпне назад и да го огледа с онзи изпитателен поглед, използван от всички майки, когато посрещат детето си след твърде дълго отсъствие. Прекарваха следващия час в сладки приказки за какво ли не на чаша оранжада или вино, като се смееха и се изпиваха с очи. Никой от тях не споменаваше никога баща му през този час. Беше техният час, за тях и единствено за тях. Раздялата разгаряше копнежа им един за друг. Тя искаше да знае всичко за живота му, за работата му, за приятелите му, за връзките му, какво му е готвила Бет през седмицата. Той я разпитваше за здравето, за грижите й, за последния гледан филм или последната прочетена книга. През тези шейсет минути жената-на-нобелиста-Анри-Ларние отново ставаше жена като другите, със свои желания, свои радости, свои мъки. Всяко от тези нелегални посещения я зареждаше. Но бе премълчала пред сина си за злото, което тихомълком се бе прокраднало във вътрешностите й в един априлски ден. Може би не бе искала да загрози този свещен час, като му разкаже за тъпата болка, която се бе зародила в лявата част на корема и не я пускаше повече. Не беше казала нищо и на съпруга си. Може би се боеше да обезпокои великия човек, вероятно също от страх да произнесе под този покрив думи, станали табу, откакто след напускането на сина му Анри Ларние бе забранил да се говори у дома за медицина. Беше крила възможно най-дълго стигмите на рака, като приписваше загубата на тегло на някаква въображаема диета, а когато признаците проличаха, вече бе твърде късно. С метастази в последен стадий звярът я бе погълнал за по-малко от два месеца. Баща му не беше забелязал нищо. Той, носителят на Нобелова награда по медицина, видният хирург, прекарващ дните си сред злокачествени и доброкачествени тумори, така и не бе успял да зърне нито за миг ужаса, който изяждаше отвътре собствената му съпруга. В деня на погребението бащата и синът се бяха оказали от противоположните страни на гроба, зашеметени, прави, загледани неразбиращо в ямата, която ги разделяше и която съдържаше нещо много повече от останките на майката и съпругата.

Мисълта да се върне в тази къща го отвращаваше, но беше необходимо. Той обеща на Бет. Утре щеше да отиде да вземе книги.