Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (6)

Шест

Бет беше във вихъра на готвенето на рагуто, което изпълваше с аромати апартамента, когато Амброаз се прибра от работа. След редовния разпит как е преминал денят му старата жена най-после изстреля въпроса, който я тормозеше от известно време — за любовния живот на нейния внук. „Виждаш ли се още с онази Жули?“, попита невинно, докато разбъркваше месото с шпатула. Не, Амброаз вече не се виждаше с Жули. Така както не беше се видял повече с Манон, Лиз или Лорин. Момичетата си оставаха проблем. Баба му вече се бе отчаяла, че някой ден ще си намери сродна душа. О, възможности не липсваха. С високия си ръст, ангелското си лице и буйната си коса Амброаз не оставяше равнодушен на женския пол. Дори без да се стреми да колекционира връзки, младежът беше срещал многократно любовта през последните години, но всички тези истории бяха завършвали с провал само след няколко дни, седмици или дори месеци за най-сериозните от тях. Макар че с времето и опита Амброаз се бе научил да извърта, да премълчава професията си, да я прикрива зад лъжи, като твърдеше например че е парамедик, въпреки всички предпазни мерки винаги се стигаше до ужасяващия момент, когато думата изскачаше на повърхността: балсаматор. И всеки път тогава се отключваше разрушителен процес, който той не бе способен да възпре. Най-напред пороят от въпроси, които те задаваха, онези защо и как, засипващи го, без да може да ги избегне. Отговорите му най-често предизвикваха чувство на отвращение при мисълта, че същите ръце, които галеха телата им през нощта, през деня бяха опипвали студени и вкочанени от смъртта трупове. Понякога напротив, разкритието пораждаше нездраво привличане, което се вмъкваше при двойката като червей в плод. Но най-лошото от всичко беше онзи поглед със смесица от отвращение и обсебеност, с който започваха да го гледат след признанието. Балсаматор. Думата отекваше като погребален звън за връзката. „Каква загуба“, не спираше да му натяква Бет за малкото момичета, издържали успешно изпитанието с куин-аман^[3]. За старата жена човешкият род се състоеше от две много различни групи: хора, които обичат куин-аман, и всички останали. Никое от завоеванията, доведени у дома от младежа, не можеше да избегне сладкарския тест, предлаган от Бет, след като приключеха със сирената. За злоядите, за уплашените от мазното тесто присъдата не подлежеше на обжалване: същество, неспособно да оцени маслената нежност, с която куин-аман даряваше небцето, не бе в състояние да разтвори и сърцето си за щастието. Другите, сред които бе и Жули, получаваха нейната вечна благословия.

Амброаз най-накрая просто се бе отказал да се привързва, бе предпочел да броди из пустинята на чувствата, натъквайки се тук-там на някое приключение без бъдеще, блед заместител на любовта, без друг завършек, освен някое и друго боричкане в леглото. Плътска утеха, нищо друго, а после да си тръгнеш, преди да е изскочила онази дума, за да разруши всичко. Секс без любов като ястие без сол. Веднъж се бе престрашил да потърси услугата на представителка на професията. Вървеше под поройния дъжд през лабиринта от улички към паркинга, където бе оставил колата си, когато младата жена го повика между две предъвквания на дъвката си. „Ще дойдеш ли?“ Реплика, сякаш извадена от слаб филм, категория Б. Дълги, стройни крака, облечени в найлон, изваяна гръд, подсилени с гланц пълни устни. Без да мисли, Амброаз я бе последвал по тесния смърдящ коридор и бе изкачил десетината стъпала към миниатюрното студио, изпълняващо ролята на лупанарий. „Плаща се предварително“, бе наредила тя. Беше се заровил несръчно в портфейла си в търсене на поисканите петдесет евро. „Съблечи се, сладур.“ Разпореждане без топлота. Фамилиарност на учителка към ученик. Беше се подчинил, бе сгънал трескаво дрехите си, преди да ги постави на предназначения за целта стол. Колко панталони, смачкани ризи, чорапи на топка, долни гащи бяха предшествали неговите на същата седалка? „Лягай.“ Тясното легло беше покрито с хартиена постелка, от онези, които обикновено се откриват върху кушетките за преглед на лекари, кинезитерапевти или гинеколози. „Аз съм балсаматор“, бе изтърсил Амброаз. Защо това изречение в този момент? И той не знаеше. Може би с тайната надежда, че момичето щеше да го отблъсне като нечистоплътен, да му хвърли банкнотата в лицето, да го нарече извратен и да го отпрати да си играе с мъртвите. Но не се случи нищо такова. „Можеш да бъдеш какъвто си искаш, зайчето ми“, беше отвърнала жрицата, докато го забелваше и движеше механично ръка нагоре-надолу, преди да нахлузи с опитен жест презерватива на колебливо втвърдяващия се член. Той бе потръпнал. Медицински жестове. Амброаз се бе опитал да погали гърдите на младата жена, но тя се бе отдръпнала, сякаш я пареше. „Не по циците“, бе възкликнала и бе отблъснала рязко ръката му. „Нито по устата, бе добавила. Или ще доплатиш. Петдесет е само за свирка и секс.“ Произнесено с тон на продавачка, която мъмри прекалено взискателни клиенти. Когато тя пое члена му в устата си, той изпита ужасното чувство, че органът му не е нищо повече от обикновено парче месо, мръвка в целофан, отделена от тялото му. После бе легнал отгоре, за да проникне в нея, и бе потръпнал при допира на найлона. Студената кожа на влечуго. Бе стиснал очи, за да избегне светлината, заливаща кушетката, бе се съсредоточил с всички сили върху желанието и след мъчителна поредица от движения напред-назад накрая бе свършил в това тяло на жена, с която се бе запознал само преди няколко минути. Почти болезнен оргазъм, доведен единствено от стремежа да приключи по-бързо. Сградата бе изплюла Амброаз обратно на тротоара, Амброаз, отвратен от самия себе си. Петдесет евро, цената на презрението. Беше се пъхнал под горещия душ и бе сапунисвал дълго тялото си. Тя лъхаше на смърт под своя парфюм, тя, а не той.