Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (5)

Пет

Самюел Дински идваше като миг за отдих в обиколката на Манел. Очите му, две черни, искрящи лукаво топчета, светваха всеки път при появата на младата жена. Винаги спокойният Самюел се бе превърнал в нещо много повече от обикновен клиент. На осемдесет и две години, с лек намек за холестерол, ерген без роднини, той представляваше метър и шейсет и пет добро настроение и всеки ден посрещаше Манел с неподправена радост. За разлика от другите старецът никога не споменаваше миналото. Номерът, татуиран с лилаво мастило, който Манел веднъж бе зърнала от вътрешната страна на предмишницата му, може би обясняваше това. Тя беше неговата фея Менче-Звънче, неговото гълъбче, неговото старческо бастунче, неговата Пепеляшка, неговото Захарно петле, неговия малък божур, неговия слънчев лъч, неговата сладурана, безброй пъстри прякори, с които приветстваше появата й всяка сутрин. Никаква задна мисъл не се спотайваше зад вниманието, което й оказваше, в думите му не биваше да се търси никакъв двусмислен подтекст. За разлика от някои перверзници с шавливи ръце, които имаха дразнещата склонност да бъркат „помощ в домакинството“ със „сексуслуги“, той не изразяваше с тези знаци на привързаност нищо повече от щастието да я вижда всеки ден, от понеделник до петък, от единайсет до пладне. Доставяше й удоволствие да мисли, че тази привилегия е запазена единствено за нея, макар някакво гласче да й нашепваше, че той навярно постъпва така и с другите й колеги, а този навик несъмнено е най-добрият начин, открит от него, за да избягва объркването на имената им. Къщичката, която обитаваше Самюел на улица „Алже“, беше отражение на собственика си, едновременно простичка и гостоприемна, без ненужни излишества, но и нелишена от чар. Манел обичаше да се озовава там. Този час, прекаран със стареца, й оказваше същия благотворен ефект като първа слънчева баня след края на зимата. Тя почука тихо на вратата и влезе, без да чака.

— Аз съм — обяви от коридора.

— Как е малкото ми пъдпъдъче тази сутрин?

— Малкото пъдпъдъче е добре, благодаря. А вие? — попита тя и лекичко целуна стария човек по бодливата буза, като така наруши едно от основните правила на професията, което гласеше да се избягва всякакъв емоционален физически контакт с клиентелата. Госпожица Манел Фланден беше длъжна да се придържа към изпълнението на официалните задачи, за които й плащаха, нито повече, нито по-малко, задачи, които се ограничаваха до:

Да измие съдовете;

Да изпере;

Да простре прането;

Да измие прозорците;

Да изглади;

Да оправи леглата;

Помощ при ставане;

Помощ при лягане;

Помощ за тоалета;

Помощ при обличане;

Помощ при събличане;

Покупки;

Готвене;

Хранене на домашните животни;

Простиране на завивките;

Изхвърляне на боклука;

Извеждане на кучето;

Измитане и бърсане на пода;

Лъскане на паркета;

Минаване с прахосмукачка;

Вдигане или пускане на щорите;

Поливане на цветята;

И изпразване на нощното гърне на Марсел Мовиние.

Същата домашна помощничка в никакъв случай нямаше задачата да:

Чете на глас всяка вечер откъси от последния Марк Леви на Ани Воклен след лягане, за да й помогне да заспи;

Да управлява сметката с акции на Пиер Анселен;

Да прекарва един час, като подрежда снимките на семейство Перон;

Да пие кафе на сладки приказки;

Да гледа и коментира сериала „Пламъци на любовта“ за Жанин Поарие, която вече не вижда;

Да играе на „Скрабъл“ с Жислен дьо Монфокон;

Да забърква всеки петък вечер нейния „Негрони“ (една трета кампари, една трета вермут, една трета джин) на вдовицата Дирщайн и да пийва с нея;

Всяка сутрин да целува Самюел Дински по бодливата буза.

Но на Манел не й пукаше за правилника и никой никога не би могъл да й попречи да целуне всички Самюел Дински на земята под претекст, че такива демонстрации на чувства били строго забранени от библията на домашните помощнички.

— Аз винаги съм добре, щом видя моята малка фея на дома.

Кутийката с обезболяващи, оставена на шкафа, опровергаваше думите му. От известно време старият човек страдаше от постоянни мигрени, главоболия, които понякога вгорчаваха съществуването му дни наред. Напоследък младата жена беше забелязала няколко пъти как лицето му се изкривява от страданието, когато му се струваше, че никой не го вижда. Тя преброи липсващите хапчета в блистера и се разтревожи.

— Взели сте шест от вчера? Нали знаете, че е много. Вчера следобед трябваше да мине докторът, какво каза?

— Че на моята възраст кръвното ми е като на младеж. Само ми поднови рецептите за холестерола и предписа малко по-силно обезболяващо, но аз вече довършвам това.

— И само толкова?

— Не, трябва да мина на ядрено-магнитен резонанс след петнайсет дни и може би да ида на невролог или нещо такова. Днес какво е менюто, хубавице моя?

Старецът още готвеше понякога, но беше поискал да се възползва от службата за доставка на храна по домовете. Четенето на менюто за деня беше първата задача, която младата жена изпълняваше, щом дойдеше при Самюел. Ритуал, който я забавляваше, и тя го изпълняваше с престорено тържествен вид. Взе картончето, на което беше изписана калиграфски, с тънко и дебело, гастрономическата програма за седмицата. Манел се качи на един стол и започна да декламира текста като викач пред ресторант, с ясен и напевен глас, под развеселения поглед на Самюел, който се чувстваше на седмото небе.

— На този 12 април, петък, предлагаме като предястие мортадела върху канапе от зелена салата, последвана от пилешко задушено с пюре „Петър Велики“. А за десерт шеф-готвачът ви предлага фино разбит млечен крем, полят със сос от горски плодове. Шеф Кьо ще ви бъде признателен да споделите с него всякакви препоръки, способни да подобрят качеството на постиженията му, може би като се изключи фактът, че неговите пюрета с примамливи имена като „Мюзар“ за фасула, „Конти“ за лещата, „Креси“ за морковите или „Петър Велики“ за целината като днес, веднъж пльоснати в чинията, накрая приличат всичките без изключение на една и съща димяща каша с цвят на зелена диария, произхождаща от един и същ задник!

Самюел аплодира бурно изпълнението на Манел. Младата жена прекара следващите петдесет минути в шетане из къщата и прелиташе от спалнята до кухнята, преминавайки през хола в зависимост от изпълняваната задача, като в същото време продължаваше да разговаря със стареца, който седеше до прозореца и прелистваше днешния вестник. Петдесет минути, през които обсъждаха какво ли не, весели и тъжни неща, времето, политиката на правителството, живопис, литература. Петдесет минути, които струваха колкото хиляда в очите на младата домашна помощничка.