Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (39)

Трийсет и девет

Буба и Абел посрещнаха Амброаз в обичайното добро настроение край бюро, затрупано с коледни украшения. Крехките стъбла на фикуса се огъваха под лавина от гирлянди. От тавана висяха безброй разноцветни топки. Армия от библейски фигурки беше завладяла горната страна на хладилника. По прозорците бяха налепени добродушни и шкембести Дядо Коледа, които посрещаха посетителите с хитра усмивка. Оставаха няколко дни до празниците в края на годината и двамата приятели изглежда не искаха да свалят от сутрин до вечер нахлупените на главите им червени шапчици. Както винаги, огромният сенегалец отговори на поздрава на младежа с виц от репертоара си.

— Знаеш ли го онзи за скелета, който влязъл в едно кафене? Сервитьорът го пита: „Какво ще поръчате?“ А той отговаря: „Една бира… и един парцал, ако обичате.“

Абел изчака смехът на Буба да заглъхне и тогава взе думата:

— За малката дама ли идваш? Не разбирам защо се престарават да правят аутопсии на старци над деветдесетте. Не могат ли да ги оставят на мира, а?

— Знаеш много добре, че в случай на пожар, още повече в старчески дом, е задължително — отвърна Амброаз.

— Огънят бил тръгнал от коледни светлини в една от стаите на партера, така ли? — попита Буба.

— Не знам нищо. Само се надявам, да не е страдала. Къде е тя?

— Още е на масата за аутопсии. Рекохме си, че така ще ти е по-удобно. Само трябва да я прехвърлиш на количката, когато свършиш, и ще я качим в траурната зала. Имаш колкото искаш време, няма роднини.

— Ако смея да кажа — ухили се Буба, — не ти гори под краката!

Младият балсаматор реши, че не е чул добре.

— Как така няма роднини? Нали говорим за госпожа Дьо Морбийо?

— Госпожица Дьо Морбийо, ако обичаш. Ами, не, няма роднини, така ни увери директорът на заведението.

Докато асансьорът се спускаше към втория подземен етаж, Амброаз побърза да се обади в имението „Ла Розелиер“. Младежът се представи и поиска потвърждение. Момичето, което му отговори, избухна в сълзи.

— Какъв ужас, господин Ларние. Трима мъртви, представяте ли си? Трима! Не, Изабел нямаше роднини. Далечни праплеменници, но те никога не я посещаваха. Вие бяхте единственият й посетител всяка година на рождения ден. О, как ни разказваше за своя балсаматор. Знаете ли, тя явно ви ценеше много. В дните след вашето идване не преставаше да ви хвали.

— Беше ми казала, че съпругът й е починал отдавна, но често ми споменаваше за дъщеря си, която я водела на ресторант всяка неделя.

— Измислици, господин Ларние. Никога не е била омъжена, а още по-малко има дете. Изабел беше майсторка да си съчинява истории. Всъщност такава беше професията й. Тя беше писателка.

— А внуците и правнуците, които й оставяли рисунките си? Все пак не съм сънувал рисунките по стените на стаята.

— О, тези рисунки ли? Рисуваха ги децата от началното училище за възрастните хора от резиденцията. Има ги във всички стаи. Не, съжалявам, господин Ларние. Може да се каже, че в известен смисъл ние бяхме, вие бяхте единствените й роднини.

Разголеното тяло на Изабел дьо Морбийо очакваше Амброаз върху плота от неръждаема стомана. Съдебният лекар бе потвърдил смъртта от задушаване. Младежът остави куфарчетата си и се приближи до трупа. Както и другите две жертви на пожара, опустошил източното крило на „Ла Розелиер“, деветдесет и две годишната старица бе издебната в съня си от задушливия дим. Пламъците не бяха имали време да я достигнат и лицето й бе останало непокътнато в смъртта. След аутопсия работата по консервирането винаги се оказваше продължителна и деликатна. Докато измиваше тялото с навлажнена кърпа, ясният глас на старицата отекна в главата му, все така отчетлив, както звучеше в стая „Орхидея“. „Разкажете ми за себе си, Амброаз. Никога не ми разказвате за себе си.“ Младият човек се усмихна. И тогава, докато ръцете му се плъзгаха по бялата и студена като мрамор кожа, той започна да разказва. Разказа за Манел, за нейните възмутени викове и неговия смаян поглед при първата им среща. Манел с пламтящите й очи, Манел с нейните черни коси, гъвкавото й тяло, опияняващия й парфюм, скъпоценния й смях. Манел, на чиито устни никога не можеше да се насити. Обясни как сега и двамата прекарват дните си в очакване отново да бъдат заедно вечерта.

— Апартаментът на семейство Жандрон на втория се освободи миналия месец. Веднага се възползвахме от случая. Трябва да изкача само един етаж, за да сложа инжекцията на Бет. О, Бет, не ви разказах за Бет, Изабел. Сигурен съм, че щяхте да я харесате много.

Младият балсаматор продължаваше, докато извършваше процедурите по консервирането. Скоро бръмченето на помпата за вливане се смеси с думите му.

— Да бяхте видели как се разстрои Одил Шамбон, щом си взехме котарака, когато се върнахме от Морж. Изведнъж Бет се съгласи да си го поделя с нея през седмица. Скоро ще станат три месеца откакто продължава. Гледат го на смени — една седмица бретонски пай на третия етаж, една седмица щедри ласки и прегръдки на партера. Това май не смущава котарака, който сякаш е постигнал равновесие между двете си стопанки. А, и театърът започна пак. Бях ли ви казал, че участвам в една трупа? Сдобихме се с ново попълнение в лицето на Бет. Липсваше ни актриса за една малка роля на възрастна дама. Трябва да я видите как привлича погледите на сцената, когато започне да декламира тирадите си. Цялата трупа се влюби в нея, въпреки досадната й склонност да променя текста както си знае.

Докато говореше, Амброаз обработваше тялото. Замълчаваше от време на време, колкото да закрепи някоя канюла или да зашие входна точка, после пак подхващаше разказа си. Говори дълго за Самюел, как старецът се наслаждаваше на всеки нов ден, прекаран на земята.

— Двамата с Манел занесоха снимките от ядрено-магнитния резонанс на доктор Жервез. Специалистът направил чудна физиономия, когато Самюел се появил в кабинета му в отлична форма. Физиономия на човек, който вижда да влиза възкръснал от мъртвите, разказа ми Манел.

Без да спира да говори, младежът се зае с обличането. Нахлузи й копринения комбинезон и я облече в предпочитаната й рокля на цветя. Върза копринено шалче на шията й, събра белите й коси с една брошка. Гримира леко лицето и напръска бузите с одеколон. Амброаз винаги си носеше в куфарчето, беше полезен, за да се прикрият миризмите на консервантите. „Одеколон, никога не съм слагала друг парфюм, обясняваше му тя при всяко посещение. Съпругът ми го обожаваше.“

— Изабел дьо Морбийо, вие се оказахте изпечена лъжкиня — упрекна я с усмивка Амброаз. — След три дни е Коледа — продължи той. — На Рождество ще се съберем всички при баща ми. Откакто се върнахме от Морж, се чуваме всяка неделя, а от време на време се отбивам у дома. Споделяме си за живота ни, аз за моите трупове, той за неговите семинари. Често си говорим за мама. Тя се върна между нас, спомените за нея запълниха пропастта, която ни разделяше. Татко настоя да ни покани. Дори Самюел ще се появи. Няма да се изненадам, ако коледното пънче тази година е „Черна гора“.

Младежът се надвеси над покойната и доближи устни до ухото й.

— Коледа, денят на Рождество. Май е подходящ, за да съобщим на всички, че в корема на Манел расте едно малко същество, какво ще кажете, Изабел?

Гласът на старицата отекна в ума му, звънък и весел: „Страхотен ден, Амброаз!“