Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (38)

Трийсет и осем

На другата сутрин, когато двете се озоваха една до друга пред бюфета със закуската, Бет Любопитната не успя да се удържи да не попита Манел дали са спали добре.

— Цяла нощ ядохме бонбони — прошепна й на ухото младата жена.

— Прекрасно! Но гледайте винаги да остава по някой в пликчето — посъветва я Бет Мъдрата.

Бяха се уговорили да тръгнат в десет часа и те се срещнаха при рецепцията с куфарите. Самюел отмени резервациите за останалите нощувки и плати сметката.

— Съкратен престой, удължен живот — подхвърли весело старата жена на рецепциониста, който кимна любезно, без въобще да се опита да вникне в смисъла на думите й.

Пътуването продължи в приятна атмосфера. Преминаха за последен път по крайбрежието на езерото. Старинен параход се носеше по сребристите води, а двете му гребни колела разбиваха вълните в кипяща пяна. Издигнатото на кърмата червено знаме с бял кръст плющеше на вятъра. Също като дете, изопнал шия, Самюел не пропускаше нищо от пейзажа, разгръщащ се пред очите му. Когато минаваха границата и митничарят ги попита имат ли нещо за деклариране, Бет отговори: „Само един живот“. Като видя усмивките на останалите, служителят не настоя повече, а само изгледа как катафалката напуска Швейцария, като се питаше как е възможно да си толкова радостен в такова зловещо возило. Разговаряха малко, общуваха в тишината само с погледи. Чувстваха се добре. Бяха дошли със смъртта като пети пътник, а си тръгваха без нея. Четирима души, които никога не бяха се чувствали толкова живи.