Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (37)

Трийсет и седем

Същата вечер настоя да ги покани на вечеря в ресторанта на „Режан“. „За да отпразнуваме моята болест на Нортън“, обясни старецът.

— Хортън, Сами — поправи го Бет — казва се Хортън.

— Никога не съм предполагал, че някой ден ще съм толкова щастлив, защото са ми открили болест — призна той трогнат.

Старецът пак бе облякъл за случая хубавия си зелен костюм. „Нямам друг — извини се той на Бет. — А и хората няма откъде да знаят, че това е костюмът ми за погребение“, добави той, докато влизаха в залата. Бет от своя страна, също не се бе поколебала да се издокара с траурния си тоалет, без воалетката. „И без това черното е подходящо за навсякъде — заяви тя на внука си още преди той да си отвори устата. — Нали, Манел?“

— И двамата сте великолепни — похвали ги младата жена.

Централната маса ги очакваше. „Винаги съм мечтала да вечерям някой ден седнала в кресло «Волтер», заобиколена от армия сервитьори, дебнещи и за най-малката ми прищявка. Ето че желанието ми е изпълнено“, иронизира домашната помощничка, като гледаше лукаво Амброаз, когато заеха местата си. Шегуваха се през цялото време, понякога се смееха с пълно гърло в приглушената атмосфера на ресторанта под смаяните погледи на клиентите от съседните маси. Бет, като истинска царица майка, се възползва в пълна степен от персонала и ги викаше за всеки свой каприз.

Мога ли да получа чаша обикновена вода, драги?

Филия пълнозърнест хляб, ако обичате. От белия получавам киселини.

Много сте мил, бихте ли ми донесли влажна и гореща салфетка, за да си измия ръцете.

— Хайде, Бет, вече прекаляваш малко — упрекна я Амброаз.

— Какво? Да имаш на разположение толкова сервитьори, без да е позволено да ги използваш, е толкова идиотско, колкото да сложиш свещички на торта за рожден ден, а да ти е забранено да ги запалиш.

Когато си тръгваха, на старата дама й се откъсна от сърцето щедрият бакшиш от десет евро.

— Те не искат в Европа, но въпреки това ще получат моите евро — огласи тя малката си победа.

Манел отиде да завие Самюел, докато Амброаз поставяше инжекцията на Бет.

— Всеки със своето старче, за да няма завист — пошегува се старата дама. — Знаеш ли, скъпи — продължи тя съвсем сериозно. — Не искам да съм спирачка за теб. Ако някой ден решиш да отидеш да живееш другаде, въобще не се чувствай задължен да останеш заради мен.

— Наистина ли? Мога ли? А аз останах, защото си мислех, че не можеш без мен. Да, но няма да мога да те оставя съвсем сама с твоя диабет. Не, ще трябва да ти намеря някой симпатичен малък хоспис. Знам един не много скъп, където ще си намериш много приятелки, ще участваш в кулинарни работилници, ще играете карти, ще се запишеш в читателския клуб. Аз ще идвам да те видя в неделя. Ще се разхождаме в парка. Ще бъде хубаво.

Като видя колко е разстроена баба му, Амброаз побърза да даде заден ход и я притисна в прегръдката си.

— Стига де, шегувам се. Знаеш много добре, че няма да мога да живея без сладкишите ти! Но се страхувам, че тази нощ ще трябва да те лиша от младата ти другарка по стая — добави, като прегърна през талията Манел, която тъкмо бе влязла.

— Възползвайте се, гълъбчета. О, да, възползвайте се. Любовта е като бонбоните, не можеш да усетиш вкуса им с гледане — отвърна тя и подсили съвета си с откровено намигане към младата двойка.