Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (33)

Трийсет и три

Бяха се любили три пъти през нощта, всеки път с една и съща страст. Манел се бе прибрала в стая 103 призори. Не искаше старата жена да се разтревожи, щом забележеше отсъствието й, когато се събудеше. Бе навлякла някаква фланелка и се бе мушнала в двойното легло до Бет, чието похъркване скоро я бе унесло в сън. В осем часа, както беше уговорено, от рецепцията звъннаха в трите стаи, за да ги събудят.

— Добре ли прекарахте вечерта? — попита Бет младата жена с лукава нотка в гласа, същата Бет, която не бе пропуснала да отбележи между две похърквания късния час, в който се бе прибрала тя.

— Чудно, да. Филето от леманска пъстърва беше превъзходно, а кеят е великолепен.

Бет не се усъмни нито за миг, че това „чудно“ включваше малко повече от филе от леманска пъстърва и разходка по кея, но не го издаде по никакъв начин.

Докато старата жена се обличаше, Манел се отби в съседната стая, за да провери как е Самюел. Целуна го по челото. Треската се бе върнала. Беше ли си отивала, впрочем? „Тази вечер ще съм по-добре“ — иронизира старецът. Тя го заведе до банята и го остави да се заеме с интимния си тоалет. През това време извади дрехите му от куфара. Пастелнозелена риза, черен панталон, тъмнозелено сако. Зелено, цветът на надеждата, помисли си тя. Той се остави покорно да го облече. Беше все така изнемощял, както вчера, ако не и повече. Както и лекарствата, нощите също вече не му действаха. Манел му нареди да си полегне, докато я чака. „Връщам се веднага, увери го. Само да взема душ и да се приготвя.“ Когато се върна, старецът спеше. Щом го видя така, неподвижен по средата на леглото, с костюм, скръстил ръце на гърдите, тя за миг си помисли, че тази измамница, смъртта, най-после беше изпреварила плановете му. Погали го по бузата, приглади с опакото на дланта непокорния кичур, който се налагаше да нагласява на мястото му при всяко посещение. Той отвори очи и я загледа, без да я разпознава. Бяха очи на същество, изгубено сред пустошта.

— Аз съм, Манел — прошепна му нежно. — Чакат ни долу за закуска. Трябва да съберете сили, денят ще бъде дълъг.

Младата жена прехапа език и се нарече идиотка. Как един последен ден можеше да бъде достатъчно дълъг? Срещнаха се с Амброаз и баба му в салона на ресторанта, където беше подреден бюфетът. Тя поздрави младежа с бегла целувка.

— Тайната на хубавото тесто за кифлички е същата като на хубавата любовна история — заяви Бет и остави на масата пълна чиния сладкиши. — Трябва да втасва цяла нощ, така става пухкаво.

Амброаз и Манел се спогледаха съучастнически. Бабата, която очакваше тъкмо това, потупа Самюел по ръката и стана, за да му върже салфетка на врата.

— Ще е грехота да изцапаме такава хубава риза.

Младата жена донесе на стареца чаша портокалов сок. Той се задоволи с една мадленка, от която хапна няколко късчета. Въпреки надвисналата тъга, която сякаш можеше да се пипне, двамата млади хора се насилиха да ядат, без да успеят да прогонят непоносимата мисъл, че това е последната закуска, споделена със стареца.

— Човекът, който трябва да ме вземе, за да видя брат си, ще дойде в десет, нали, Манел?

— Той знае, Самюел — съобщи му тя, като постави длан на лишената му от плът ръка. — Вече няма нужда да лъжем, Амброаз е в течение, снощи му разказах всичко.

— Да, господин Дински — потвърди младежът, — Манел ми обясни всичко.

— Направете ми днес удоволствието да ме наричате Самюел.

— И бих искал да ви придружа заедно с Манел, ако позволите, Самюел.

— Да замина, заобиколен от два ангела, не бих могъл и да мечтая за нещо по-хубаво.

— Бет — започна със сериозен тон Амброаз, като се обърна към баба си, — Самюел, Манел и аз трябва да ти кажем нещо.

— Ако е за медицински асистираното самоубийство, не си правете труда. Сами вече ми обясни всичко.

— Но кога?

— Вчера, когато спряхме да хапнем на „Овошките“, след като той си изповръща и червата в тоалетната и след като аз му признах, че съм ти баба и не съм никаква доброволна придружителка, както го бяхме заблудили. Не ти казах нищо, защото той ме помоли да запазя мълчание — продължи тя и стисна съчувствено ръката на Самюел. — Боеше се, че ще потеглиш наобратно.

„Явно — помисли си Амброаз — всички, освен мен имат нещо за криене в тази история.“

Представителката на асоциация „Избавление“ влезе във фоайето точно в два часа. Швейцарска часовникарска точност, възхити се Бет. Ема Безюше имаше мек глас, който подчертаваше още повече акцента от Во. Около петдесетте, с приятно лице, облечена в пъстри дрехи, нищо не говореше за очакваната от Манел строгост, освен косите, събрани в стегнат кок. На младата жена й се искаше да мрази това създание, носещо смърт, но не успяваше да я намери за антипатична. Тя веднага показа необходимото уважение към Самюел и нейното „Добър ден, господин Дински“, прозвуча вярно в ушите на домашната помощничка. След запознанствата Ема Безюше ги покани да седнат на фотьойлите и дивана, оставени на разположение на клиентите в малкия салон на хотела. Там тя обясни съвсем ясно на Самюел как щяха да протекат процедурите. Направи го със свои думи, думи, които Амброаз знаеше наизуст.

— „Заминаването“ ще се състои в началото на вечерта, ако не възразявате, при падането на нощта.

„Като крадци!“ — потръпна Манел.

— Разбира се, господин Дински, вие ще контролирате положението във всеки момент и можете да решите да промените нещата така, както пожелаете. Напомням ви, че асоциация „Избавление“ и аз лично сме тук с единствената цел да ви придружим във вашето начинание и да го направим възможно най-хуманно и безболезнено. В единайсет часа имаме среща с доктор Меян, лекарят на асоциацията, който ще се увери, че вашето състояние е напълно съвместимо с нашите морални принципи. Обикновена формалност, бъдете спокоен. Ще ви помоля да ми дадете медицинското си досие.

Манел извади от папката поисканите документи.

— Благодаря. Ще ми е необходим също валиден документ, потвърждаващ самоличността ви.

— Имам само лична карта — измънка Самюел.

Манел взе внимателно портфейла от треперещите му ръце, извади картата и я подаде на Ема Безюше. За голямо раздразнение на всички тя заразглежда сякаш безкрайно пластмасовия правоъгълник.

— Виждам, че срокът на валидност на личната ви карта е изтекъл преди няколко месеца. Имате ли друг потвърждаващ документ? Паспорт, акт за раждане например, справка за гражданско състояние, ако е издадена преди по-малко от три месеца? Не? Това е неприятно. Наистина ли нямате нищо друго, освен тази карта?

— Добре де — възкликна ядосано Манел, — нали виждате, че е той?

— Виждам документ, чиято валидност е изтекла през април. И това е единственото, което има значение от гледна точка на закона. А извън съображенията за човечност, съображения, които разбирам напълно, ние нямаме властта, а още по-малко правото, да съдим за нечия самоличност по напълно произволен начин.

— По дяволите, ами състоянието му, нали виждате в какво състояние е? А медицинското му досие, произволно ли е медицинското му досие? — разгневи се младата жена.

Ема Безюше дръпна Манел настрани.

— Чуйте ме, госпожице, няма смисъл да вдигате скандал. Няма да намерим решение, като се нервираме.

— Не можете да му причините това. Толкова се подготвя — намеси се Амброаз, който се беше приближил.

— Вече не издържа тези болки, не разбирате ли? — добави Манел с хриплив глас. — Повръща всичко, вижда все по-неясно, няма сили да стане или да легне.

Потънал в средата на дивана, Самюел не разбираше какви бяха тези разправии. „Нещо не е наред ли?“ — попита той Бет. Тя седна до него и стисна ръката му.

— Не знам, но изглежда във всеки швейцарец дреме по един митничар.

— Правилата са категорични: трябва да можеш да докажеш, че съществуваш, за да поискаш правото да изчезнеш, толкова е просто — отвърна Ема Безюше на младата двойка и пристъпи към стареца.

Остави личната карта и медицинското досие на масичката и рече:

— Не разбирам, господин Дински. За първи път ни се случва подобно нещо и ви моля да повярвате, че аз съм най-огорчена, наистина, но ще ни бъде невъзможно да задействаме днес процедурата. Естествено, преведените суми ще ви бъдат възстановени частично, без вече направените разходи. А ние, разбира се, оставаме изцяло на ваше разположение за всякакво ново искане от ваша страна, при условие че документите ви са в ред. Довиждане, господин Дински. Дами, господа.

Амброаз и Манел дълго не можаха да помръднат, напълно изумени от сцената, която бяха преживели. Младежът я прегърна.

— Нали това искаше в крайна сметка? — утеши я той. — Май с тази цел ни последва в началото, струва ми се. Хайде, ела, той има нужда от нас.

Тогава, коленичили пред него, те обясниха на смаяния старец, че няма да умре днес, че се налага да издържи на мъките си още известно време, но те ще бъдат до него, каквото и да става, както бяха обещали, до самия край.

— Само при един специалист ли е ходил? — попита учудено Бет, която прелистваше медицинското досие на Самюел.

— Да — потвърди младата жена.

— Амброаз Ларние, какво все ти набива в главата баба ти?

— Че специалистите могат да гледат само с едно око. И че трябва винаги да се консултираш с втори, ако искаш да имаш пълен поглед върху болестта.