Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (32)

Трийсет и две

Когато излязоха от ресторанта, мъглата над езерото се бе сгъстила и скриваше отсрещния бряг. Младежът си свали сакото и го наметна на раменете на Манел, която зъзнеше от студ. Закрачиха бързо и влязоха в отопленото фоайе на хотела. Когато влязоха в асансьора, младата жена се притисна към Амброаз и отпусна глава на рамото му.

— Не искам да съм сама тази нощ — каза му. — Не и тази нощ, моля те.

Амброаз я прегърна силно, вдъхна аромата на косите й, опияни се от него. Останаха дълго така, насред кабината, извън времето и извън света. Щом прекрачиха прага на стая 236, се целунаха страстно. Зъбите им изтракаха едни в други, докато езиците им се търсеха. Бяха пияни от вино и желание, главите им се въртяха. Треската, запалила кръвта им, зовеше другия през всяка пора на тялото. Разсъблякоха се, без да спират да се целуват, разделиха се само колкото да си събуят панталоните. Леглото прие телата им. Задъхан, Амброаз освободи гърдите на младата жена от сутиена. Тя му издърпа боксерките.

— Запали, моля те. Искам да те виждам — помоли го тя с пресекващ глас.

Жълтата светлина от аплиците изтласка сенките, обля извивките им, проблесна в очите им, изгуби се в долината, оформена от долепените им слабини. Амброаз хвана в шепа едната й гръд, докато другата му ръка се плъзгаше между бедрата й. Той потръпна, когато тя го целуна по шията. Тя се задъха от ласките му, заключи ръката му между стиснатите си бедра.

— Вземи ме — прошепна и ухапа лекичко ухото му.

Амброаз влезе в нея. Преминаха заедно в ритъма на движенията напред-назад, през бурята, която бушуваше във вените им, докато насладата не ги заля, а после отхвърли върху белите чаршафи, рамо до рамо, задъхани и поне за малко заситени един от друг.