Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (31)

Трийсет и едно

Амброаз бе потънал вече от четвърт час в съзерцание на менюто в ресторанта на хотела, когато Манел го откъсна от четивото му. Младата жена бе отделила време да се преоблече. Бяла риза, синя жилетка, наметната на раменете, тъмен клин и платнени гуменки на краката. Тънка линия с молива открояваше блясъка на очите й. „Такива диаманти нямат нужда от обков, за да бъдат красиви“, бе я уверила Бет, докато тя се гримираше.

— Тук ли искате да вечеряме? — попита младежът. — Честно казано, ресторантът е малко натруфен за моя вкус, а цените са като всичко останало: раздути. Така че, ако не ви притеснява да вечеряте, без да седите във фотьойл „Волтер“, заобиколена от армия сервитьори, нащрек и за най-малкото ви желание, видях на картата, че на по-малко от петстотин метра, на кея, има ресторантче, което изглежда доста симпатично, как мислите?

— Както искате вие, всъщност не съм много гладна. Кунетите на баба ви са дяволски.

— Куинети. Казва се куинети — поправи я Амброаз с усмивка.

— Кунети.

— Не, куинети, като кастанети. Ку-и-не-ти. Repeat after me: ку-и-не-ти.

— Ку-и-не-ти — имитира го младата жена.

— Yes, perfect. And where are the ку-и-не-ти?

— The ку-и-не-ти are in the kitchen — отвърна Манел през смях.

Вечерният хлад ги облъхна, когато излязоха от хотела. Тръгнаха по кея към яхтеното пристанище, което си личеше в далечината по гората от неподвижни мачти, издигащи се в нощта. Воали от мъгла се плъзгаха над черните води на езерото. На отсрещния бряг град Евиан блестеше с всичките си светлини. „Прекалено красиво място, за да умреш тук“ — помисли си Манел и потръпна.

— Искате ли сакото ми? — предложи Амброаз.

— Не, няма нужда, благодаря. А и май вече стигнахме.

Заведението беше едновременно скромно и уютно. Големи остъклени витрини гледаха към езерото Леман. Този понеделник през мъртвия сезон бяха заети само няколко маси и двамата млади можеха спокойно да си изберат място.

— Тук харесва ли ви? — попита Амброаз, като се насочи към масата, която предлагаше най-добър изглед към мъгливата шир.

— Много добре.

— Искате ли нещо за пиене?

— Мисля, че няма да ми се отрази зле.

— Вино? Бяло вино?

Амброаз поръча две чаши шардоне.

— Безпокоя се за господин Дински — каза той след кратко мълчание. — Струва ми се, че никак не е във форма.

— Да, и няма изгледи да се оправи — потвърди Манел и извърна глава, за да скрие вълнението си.

— Как така?

Тя изчака сервитьорът да напълни чашите им, преди да продължи:

— Самюел има тумор в мозъка, който не може да се оперира. Остават му само няколко седмици живот.

— По дяволите!

Цялото отчаяние на света сякаш бе събрано в това „по дяволите“ и младата жена се трогна от непресторената тъга, с която Амброаз бе посрещнал новината.

— Ще последва скоро близнака си в гроба — отрони той след малко.

— Виж, това може да се окаже трудно.

— Но току-що ми казахте, че му остават само няколко седмици живот.

— Да, наистина. Няколко седмици са оптимистичният вариант. Не, като казвам, че може да се окаже трудно, имам предвид близнака му.

Манел отпи първата глътка с плодов вкус, за да си вдъхне кураж. Беше обещала на Самюел да пази тайната възможно най-дълго, но ето че сега бе стигнала до края на това „възможно най-дълго“. Трябваше да проговори, трябваше да сподели, трябваше да намери помощ. Не можеше повече да носи сама това бреме. А мъжът, който седеше срещу нея в този момент, бе вероятно най-подходящият да научи истината. Сервитьорът се приближи, за да вземе поръчката им.

— По-късно, ако обичате, благодаря — отпрати го любезно Амброаз.

Младата жена си пое дълбоко въздух, преди да продължи:

— Самюел Дински никога не е имал брат, да не говорим за брат-близнак — изстреля тя на един дъх.

— Как така не е имал брат? А тялото, което трябва да върнем във Франция?

— Тялото на Самюел.

Ето, бе изплюла камъчето. Както и очакваше, Амброаз го прие по-скоро зле. Но и самата тя не би го приела другояче.

— Чакайте, опитвате се да ми кажете, че в този момент не съществува тяло за прибиране, така ли? Че единственото тяло, заради което сме дошли, е на Самюел Дински, над осемдесетгодишен и все още съвсем жив въпреки опасния тумор в мозъка, който, ако специалистите са преценили правилно, трябва да го убие до няколко седмици.

На съседните маси към тях се извръщаха разтревожени лица, лица, които Амброаз пренебрегна, за да продължи:

— Много сте мила, но не бива да ме вземате за малоумен!

— Медицински асистирано самоубийство, чували ли сте да се говори за това? — продължи тя спокойно.

— Чувал съм по нещо, както повечето хора.

— Е, добре, тъкмо това е избрал един старец на осемдесет и две години, който отказва да позволи на смъртта пак да си играе с него, както вече го е правила в миналото. Това са негови думи, Амброаз. Пак да си играе с него. Той ми разказа всичко. Самюел е бил депортиран със семейството си и като дете е познал ужасите на лагерите. Глада, болестите и вездесъщата смърт, обикаляща наоколо, докосваща го, отвеждаща жертвите си, без никога да избере него. Представете си едно момченце на едва дванайсет години, на което е наредено да събира очилата на отиващите в газовите камери. Представете си какво е преживял, какво е изпитал пред тази върволица от човешки същества, подаващи му своите очила, без да осъзнават съвсем какво ги очаква.

Амброаз си спомни как бе заварил Самюел разстроен и просълзен пред стойката със слънчеви очила в бензиностанцията. „Застигнаха ме лоши спомени“, бе му казал старецът, като бършеше сълзите си.

— Той се съмняваше и с право, мисля, че фирма като вашата ще приеме напълно съзнателно да се превърне в съучастник на подобен проект. Ако ви е излъгал, като си е измислил брата-близнак, то е единствено защото според него не е имало друга възможност да постигне целта си. Края си, за да сме по-точни. Да бъде доведен тук, в една от малкото страни, където медицински асистираното самоубийство е разрешено, да хване смъртта натясно, а после да бъде върнат у дома. Ето, вече знаете колкото мен — заключи Манел и отпи голяма глътка вино.

— По дяволите! — пак каза Амброаз, за втори път тази вечер.

— Една асоциация, която се казва „Избавление“, ще се заеме с него. Техният представител трябва да дойде утре сутринта в хотела, за да заведе Самюел на медицински преглед. После той ще отиде в апартамента, където трябва да се състои в късния следобед неговата…

Тя потръпна и преглътна думата „екзекуция“, която се готвеше да произнесе.

— Той иска да го придружа, но…

Младата жена не можа да продължи и се обля в сълзи. В този миг Амброаз желаеше повече от всякога да стане, да отиде и да я притисне в прегръдката си, да я погали по косите, да изпие перлите, които се търкаляха по бузите й. Да й каже, че той вече е тук, че ще бъде тук и утре, и всички утре на света.

Вместо това, парализиран на стола си от идиотската срамежливост, която ненавиждаше, той се задоволи да й подаде салфетката, за да си избърше очите.

— Благодаря. Не мога да се примиря с тази мисъл. Постоянно си повтарям, че трябва да оставим природата да си свърши работата. Че сред цялата тази болка, която го разяжда, може би все още има няколко проблясъка, които си струва да се изживеят. Освен това не сме ли виждали и ремисии, ремисиите съществуват, нали?

— Сигурни ли са за тумора? Наистина ли не може да се направи нищо, не е възможна никаква операция?

— Никаква. Специалистът беше категоричен. Няма какво да се направи. Състоянието му се влошава със скорост с голямо С. Тази вечер пак имаше температура и става все по-трудно да се свали. Да не говорим, че повръща почти всичко, което хапне. Одеве ми призна, че вижда замъглено и от време на време образът се раздвоява.

След дълга пауза Амброаз заговори:

— Мисля, че трябва да уважите избора му, Манел. Да оставите настрана мнението си и да позволите на Самюел да си отиде така, както е решил. А щом последното му желание е да бъдете край него, тогава трябва да го придружите. Ще го придружим заедно, ако искате.

Манел остана мълчалива. „Мълчание като знак, че се предавам“ — помисли си тя с горчивина. Но дълбоко в себе си знаеше, че Амброаз е прав. А утре с младежа щеше да придружава Самюел Дински до мига на смъртта.

Когато сервитьорът се върна, за да се осведоми за избора им, те още не бяха разгледали менюто. Апетитът на Амброаз се бе изпарил. Повече по задължение, отколкото от глад, поръчаха филе по мелничарски от леманска пъстърва и втора чаша вино. Започнаха да хапват едва-едва, неохотно, но постепенно живецът им се върна. Върна се с нежната плът на рибата, с хрупкавостта на картофките, с плодовия вкус на виното, със смеховете от околните маси, с блещукането на светлините по планинските склонове в далечината. Живец в очите им, в руменината на бузите им. Взеха да си говорят, да споделят, за своя изненада да се усмихват и дори да се смеят, забравили поне за миг непоносимата мисъл за утрешния ден, който ги очакваше.