Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (29)

Двайсет и девет

Бет донесе от фургона термоса с кафе и кошничката с куин-аман.

— Да завършиш хранене без десерт е все едно да си тръгнеш от литургия, без да се причестиш — заяви тя и постави карамелизираните куинети на средата на масата.

Самюел изчака старата жена да седне на мястото си, за да пристъпи към запознанствата.

— Манел, имам удоволствието да ви представя Елизабет, която посвещава времето и уменията си на подкрепата на семейства…

— Бет, наричайте ме Бет.

— … и Амброаз, нашият шофьор, но, струва ми се, вие вече сте имали възможността да се запознаете.

— Може и така да се каже — измънка Манел, като кършеше ръце.

Внезапната промяна в поведението на младата жена обърка Амброаз. Цялата враждебност към него, която показваше допреди няколко минути, се бе изпарила сякаш по чудо и бе заменена от очевидно смущение.

— Манел е натоварена с отговорността да ме подпомага във всекидневието — продължи Самюел.

— Лична медицинска сестра?

— Не съвсем, не. Манел е онова, което наричат домашна помощничка. Идва у дома за един час дневно, за да се заеме с работата, която възрастта не ми позволява да върша. Няма да скрия от вас, че в действителност тя се превърна в нещо много повече от това. Тя успя да превърне този час в празник. И с времето започнах да виждам в нея внучката, която никога не съм имал. Внучка, която идва всеки ден да навести дядо си, да си побъбри с него, да хапнат заедно понякога. Започнах да живея в очакване на този час, в който можех да вдъхвам нейното присъствие, да слушам гласа й, да чувам смеха й, да споделям нейните влюбвания и неволи. Затова сметнах за съвсем естествено да я помоля да ме съпроводи в това необичайно погребално пътешествие. Тогава не знаех, че ще разполагам с такава придружителка като вас, Бет.

Въпросната Бет се изчерви и се размърда от задоволство на пейката.

— Тя най-напред се разсърди и отказа, защото смяташе, че в моето състояние такова пътуване е лудост, но, изглежда, сега е разбрала, че тази постъпка ми лежи на сърце повече от всичко друго, и в крайна сметка реши да се присъедини към нас.

Докато изричаше всичко това, старецът държеше ръката на Манел. Въпреки изтощението, което бе белязало лицето му, той събра сили да й се усмихне.

— Макар да продължавам да смятам, че това пътуване е всичко друго, но не и разумно — заяви младата жена, като го гледаше с упрек.

Старецът, предвид храносмилателните си проблеми, естествено избегна кексчетата, затова пък неговата домашна помощничка не можа да им устои. Не беше слагала в уста нищо от сутринта, затова прие охотно сладкишите и бръкна доста пъти в кошничката, като не преставаше да се възхищава на вкуса им. „Наистина са много вкусни“ — заключи тя. В този момент Манел Фланден, домашна помощничка по професия, премина, дори без да го разбере, в добрата половина на света, според критериите на старата жена, която стоеше срещу нея и я изпиваше с очи.

Когато решиха да потеглят, Манел настоя да вземе Самюел в своята кола. Оставаха по-малко от четири часа път до Морж. Четири часа, единственият и последен шанс за нея да се опита да откаже стария човек от гибелния му проект. Полото реши друго. При натискането на стартера моторът се закашля, задави се, а после замлъкна окончателно сред миризми на масло и бензинови пари. Младата жена заудря по волана и изруга.

— По дяволите, не мога да повярвам, сега ли трябваше да ми се случи! Не е истина, мамка му!

— Няма нищо страшно, Манел, това е само вещ — утеши я Самюел, който седеше до нея.

— Не в това е проблемът, не разбирате ли? — ядоса се тя, като продължаваше да натиска стартера.

— Престанете, няма смисъл да продължавате, колата умря — отсъди Амброаз.

Голямата локва охладителна течност, която се разпростираше под колата, говореше красноречиво за тежестта на повредата.

— И някакъв тип от погребално бюро ми съобщава, че е умряла — избухна в истеричен смях младата жена. Отпусна глава върху волана със стон. — Писна ми.

Всички надежди, които бе събудил предстоящият дълъг разговор насаме със стареца, се бяха изпарили за миг.

— Вижте, ако не ви притеснява да оставите колата си на паркинга, можем без проблем да се съберем и четиримата в катаф… във фургона — предложи младежът. — А на връщане ще извикаме „Пътна помощ“ за колата, ще намерим решение.

Да, още повече на връщане ще бъдем само трима във фургона, ако броим мъртвите за багаж. Трима ще ни е удобно, прииска й се да изкрещи в лицето на този тип с ангелска физиономия, който винаги беше в едно и също настроение, независимо от обстоятелствата. Манел беше победена и трябваше да се предаде пред очевидното: нямаше друг избор, освен да приеме предложението на младежа. Извади от багажника малката пътна чанта, в която бе натъпкала някоя и друга дреха, преди да тръгне, заключи колата и се отправи към катафалката, заобиколена от двамата старци.

Амброаз разгъна страничната пейка, която служеше за сядане отзад. Още веднъж нарушаваше правилата на „Ролан Бурден и синове“, които забраняваха всякакво присъствие на външни лица в катафалките и другите превозни средства на фирмата. Преди да седне, Манел огледа с отвращение хладилния контейнер, заемащ голяма част от пространството.

— Това е мястото за четвъртия носач — обясни й Бет, като се извърна и потупа по коляното младата жена, преди да помогне на Самюел да си закопчае предпазния колан, щастлива, че отново е до съседа си отдясно.

Отново потеглиха на път. В купето скоро се разнесоха похъркванията на възрастните хора, които потънаха в сън почти едновременно, приспани от едва доловимото бучене на мотора и тихата музика от радиото. Амброаз поглеждаше през равни интервали в огледалото с надежда да срещне очите на младата жена, но тя избягваше погледа му. Почти половин час всеки чакаше другия да заговори. Смущението и на двамата беше сякаш осезаемо. Накрая Амброаз пръв се хвърли в дълбокото, когато прекосяваха Гренобъл:

— Отдавна ли сте на служба при него?

— Всъщност никога не съм имала усещането, че съм на служба — отвърна тя. — С него животът изглежда толкова лек, прост, сладък. Никога нито дума с повишен тон, винаги внимателен. Дори започвах все по-често да се питам кой при кого е на служба в тази история. А вие отдавна ли се занимавате с този занаят?

— Скоро ще станат пет години.

— А защо?

— Защо какво?

— Защо с мъртвите, а не с живите?

Той долови нотка на сарказъм в тона на младата жена.

— В действителност не върша това заради онези, които заминават, а заради тези, които остават. Танатопраксията е…

— Кое?

— Танатопраксията, изкуството да се балсамират мъртвите, ако предпочитате.

— Значи и с това се занимавате, с балсамиране на мъртъвци?

— Занимавам се предимно с това.

— Не ми се вярва — смръщи се тя изведнъж, сякаш разговаряше с най-долна отрепка.

— А какво ви се вярва? — разгневи се Амброаз. — Че има две категории хора, добри и лоши, едните се занимават с живите, а другите с мъртвите, едните са топлокръвни същества, а другите студенокръвни? Че защото полагам грижи, да, госпожице, и това се нарича грижа, защото се грижа за покойници, останки, трупове, мърши, наричайте го както искате, не струвам повече от червеите, които ще се завъдят в тях, ако не се намеся. О, естествено, милите домашни помощнички като вас не могат да го разберат. Вие сте същата като баща ми, убедена сте, че сте откъм правилния бряг на реката, а този тип срещу вас е пълно нищожество, безчувствено като телата, които обработва. Но аз се грижа за мъртвите тъкмо защото съм твърде чувствителен, представете си. Опитах и с живи, но тяхното страдание ми беше непоносимо. Мразя да гледам как умират хора, можете ли да повярвате? И пак ви повтарям, правя го заради онези, които остават, за да им спестя гледката на смъртта в най-отблъскващия й вид. Тъй че, щом питате защо съм избрал този занаят, ще ви отговоря с един пример: защото за майката е по-добре да целуне по челото син, който изглежда, сякаш е заспал спокойно за вечни времена, отколкото да продължи да бъде преследвана през целия си живот от гледката на лице, разядено от смъртта. А ако отговорът ми не съвпада с онова, което сте очаквала, съжалявам, но е такъв и няма да получите друг.

Амброаз се затвори в себе си, вперил очи в линията на хоризонта. Манел задържа поглед върху това строго лице, сякаш го виждаше за първи път. В този миг й се стори красив. Това момче, което бе сметнала за скучно и безцветно, току-що бе разкрило неподозирани страни на личността си. Зад наглед безволевия слабак всъщност се криеше оголена чувствителност. Начинът, по който бяха заискрили очите му, когато се разпали, бе очаровал младата жена.

— Простете, не исках да ви засегна — извини се тя.

— Няма нищо, аз съм виновен, не трябваше да се увличам така, съжалявам.

Бет и Самюел сложиха край на тази размяна на извинения, като се събудиха. Двамата старци се протегнаха и започнаха да настояват за ново спиране за тоалетна.