Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (28)

Двайсет и осем

Както бе обещал, Самюел опита приготвените от Бет гозби. Дегустира по мъничко от всяка, дори си позволи да си налее втори път ремулада. Старата жена настоя да намокри устни със „Сен Жозеф“ и той накрая прие глътката на дъното на чашата, която тя му подаваше. Малко встрани, Амброаз ядеше прав и държеше под око зелената кола. От това разстояние не успяваше да различи на мястото на шофьора повече от тъмен силует зад предното стъкло. Когато дойде време за сиренето, Самюел трябваше да признае, че е надценил възможностите на стомаха си да погълне толкова храна, макар и превъзходна. Болката, впиваща се в слепоочията му, стана по-остра от всякога, започна да му се повдига. Той се извини, стана от масата, като залиташе, към тоалетната. Бет побърза да го придружи и му предложи ръката си. „Няма нищо, аз ще се погрижа“, извика на внука си и тръгна със стареца към постройката на трийсетина метра от тях. Амброаз кимна и бързо насочи отново вниманието си към обекта на наблюдение. Зеленото петно на ръба на зрителното му поле беше помръднало. Колата на преследвача им беше потеглила и бързо прекосяваше паркинга. Най-неочаквано тя спря със свистене на гуми до техния „Мерцедес Вито“. Сърцето на Амброаз се разтуптя лудо. С някакъв рефлекс, дошъл от дълбините на времето, сви юмруци, готов да се брани. Двигателят се изкашля два пъти и замлъкна. Чудно, образът, който полото с необичайния си цвят не бе успяло да пробуди досега у него, на разгневена млада жена, обляна в сълзи, която го изблъсква, след като го е наругала хубавичко, бе извикан сега от странното изхълцване, съпроводено с облак дим, когато таратайката замря. А когато същата тази млада жена слезе от возилото и се насочи решително към него, той си каза, че тя е още по-красива, отколкото в спомена му. Малко под метър и седемдесет, около петдесет и пет килограма, прецени я с обиграно око. Тънка блузка, дънки, меки мокасини, дрехите й говореха за липса на напрегнатост, което влизаше в противоречие с нервната й походка. Тя заби поглед в очите на Амброаз.

— Вижте, знам, понеже го познавам, че няма да иска да чуе нищо, но вие не мислите ли, че за неговия проблем съществува алтернатива на това, което се готвите да извършите?

— Амброаз. Амброаз Ларние — представи се той.

Тя пренебрегна подадената ръка и продължи със същия сух тон:

— Колко ви плати за това, а, колко? Много забавно, мислех си, че погребалните бюра са занимават само с мъртви, а не с живи — присмя се тя.

— Вижте, няма смисъл да се нервирате. Ние само изпълняваме волята на господин Дински, както сме свикнали да постъпваме с нашите клиенти. Не знам за каква алтернатива намеквате, но ние винаги сме процедирали така и не виждам къде е проблемът.

— Проблемът? Аз ще ви кажа къде ви е проблемът: виждам един възрастен човек, който въобще не е в състояние да понесе подобно пътуване, един човек, който може би вече е загубил здравата си преценка, окуражаван за проекта си от хора, чиято единствена цел е печалбата, печалбата и нищо друго.

— Добре, признавам, че господин Дински може би леко е надценил силите си, що се отнася до способността му да понесе такова пътуване, а съответно и ние, но…

— Надценил силите си, надценил силите си, какво значи според вас това? Без да сте специалист, би трябвало да предположите, че хора, които стигат до такива крайности, рядко са в олимпийска форма.

Имаше странния навик да повтаря по два пъти думите си, което само я правеше още по-привлекателна в очите му.

— С риск да ви шокирам, макар че изглежда всичко, което излиза от устата ми, ви шокира, не сме ние тези, които бихме могли да съдим волята на едно скърбящо същество. А тъй като в желанието му няма нищо необичайно, сметнахме за съвсем нормално да откликнем положително. И толкоз.

Амброаз се чуваше за първи път да се изразява по подобен начин. Какви бяха тия тъпи излияния на панаирджийски викач? Подхождаха на Бурден, не на него, но тя го вбесяваше, като му крещеше сякаш беше последен негодник.

— Волята на едно скърбящо същество. Повръща ми се от вашите заучени фрази.

— Чуйте, Манел…

— Аха, отгоре на всичко ми знаете името. Това вече е върхът, господин погребалният агент ми знае името.

— Не съм погребален агент — протестира плахо младежът.

— О, не, разбира се. Как да ви наричам тогава? Господин велик разпоредител на погребалните церемонии. Или Харон, точно така, като лодкаря, който прекарва душите на мъртвите през реката Стикс с прогнилата си лодка. Много ще ви отива, Харон!

В този момент Самюел, който се връщаше от тоалетната, дойде да се отпусне на пейката, все още вкопчен в ръката на Бет. Беше си възвърнал цвета на лицето, като след всеки пристъп на повръщане. Менгемето, стягащо главата му, се бе разхлабило леко. Щом видя домашната си помощничка, лицето на стареца се озари от усмивка.

— Променихте ли си мнението? — възкликна той с надежда в гласа.

— Продължавам да смятам, че допускате грешка, но не мога да ви изоставя така — каза тя и му стисна ръцете. — След като избягах като крадла онзи ден, се засрамих. Ще ви придружа, но при едно условие, господин Самюел Дински-който-не-иска-да-чуе-нищо: да ми позволите да се опитвам да ви накарам да си промените мнението толкова пъти, колкото успея — прошепна му тя на ухото.

— Ако това е цената за щастието да бъдете до мен, тогава съм съгласен, но и аз имам условие.

С тези думи старецът се надигна и отведе Манел настрани, за да не ги чуват другите.

— Искам това да си остане тайна между нас колкото е възможно по-дълго. Младежът, когото виждате ей там, очарователен младеж между другото, въобще не е в течение на моя проект. Официалната версия е, че отиваме в Швейцария да приберем тялото на моя починал брат-близнак.

Манел едва не се задави.

— Искате да кажете, че той не знае нищо за намеренията ви, за асоциация „Избавление“, че няма никаква представа за целта на това пътуване?

— Абсолютно никаква.

— Но защо ви е да измисляте тази история с брата-близнак?

— Защо ли? Ами защото беше много по-просто да излъжа, отколкото да кажа истината. Познавате ли много погребални агенции, които биха казали: Добре, ще ви откараме жив и ще ви докараме мъртъв, нямайте грижа. На отиване седнал отпред, на връщане легнал отзад. Не беше приемливо на деонтологично равнище. Казах си, че когато се изправи пред свършения факт, лъжата вече няма да има значение. Няма да има друг избор, освен да върне тялото ми, за да може и последният Дински да легне в семейната гробница. И платих достатъчно щедро, за да се чувства фирмата морално ангажирана и работата да бъде свършена докрай.

— Не мога да повярвам — изрече Манел на един дъх. — Самюел Дински, вие сте най-големият лъжец, когото познавам — сгълча го тя нежно и размаха пръст, както се мъмри дете.

— Коя е тя? — попита Бет внука си, докато прибираше остатъците от храната и наблюдаваше младата жена с ъгълчето на окото.

— Фея, демон, а може би и двете, нямам никаква представа — отвърна потресеният Амброаз.