Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (24)

Двайсет и четири

Чистачките едва успяваха да се справят със струите вода, които се изливаха върху предното стъкло. Манел изсвири гневно с клаксона на колата пред нея, когато светофарът светна зелено. Какво чакаш, за да потеглиш, да спре дъждът? Откакто си бе тръгнала от Самюел и бе срещнала търговеца на смърт пред вратата му, домашната помощничка кипеше от ярост. Като бе отворил наново раната, старецът бе освободил потиснатите спомени, които сега се изливаха като нечиста кръв. Яркото слънце, което блестеше в онзи ден, натрапчивата белота на сградите, стъклените врати, които се затвориха зад нея, като се плъзнаха безшумно, чешмичката в коридора, където бистрата вода се стичаше със зловещо бълбукане. Асансьорът я бе отвел в подземието, далеч от слънчевите, пълни с цветя стаи на първия етаж, където край доволните си майки гукаха бебета с розови или сини гривнички на китките. Единствената светлина, заливаща помещението, в което я въведоха, беше неонова. Беше място, където никой не се задържаше, място, където се промъкваш като крадла, преди да си тръгнеш зашеметена, с огромна празнота на тялото. Въпреки местната упойка тя бе потръпнала, когато спекулумът се бе плъзнал в нея. Бе затворила очи, когато канюлата, свързана с аспиратора, засмука като вампир плода на нейната утроба, докато от него не остана нищо, само празнина, където можеше да трупа настъпващите угризения. По-малко от десет минути бяха необходими на хирурга, за да свърши работата си на обща цена от сто трийсет и седем евро и три сантима. Евтина смърт, покривана изцяло от Здравната каса. Когато напускаше болницата, се размина с друго момиче. С походка на автомат и изпълнени с отвращение очи, отражение на самата нея.

Докато дъждът удвояваше силата си, младата жена си обеща, че след като не бе съумяла да даде живот, щеше да направи всичко, за да се опита да отблъсне смъртта.