Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (22)

Двайсет и две

Приятни миризми изпълниха ноздрите на Манел, когато влезе в апартамента. Букет от аромати, деликатна смесица от розмарин, дафинов лист, лук и печено месо се носеше от кухнята. Всеки последен четвъртък от месеца Самюел споделяше обяда си със своята домашна помощничка. За него бе въпрос на чест да го приготви сам и го замисляше цели часове, даже дни предварително. Щом дойдеше четвъртъкът, старецът още в зори преглеждаше съдовете, вадеше продуктите от хладилника, разполагаше ги според плана за действие и се захващаше да шета сред касеролите, за да сготви менюто за деня. Манел не успя да устои на изкушението да се вмъкне в кухнята, за да вдигне капака на голямата тенджера. Върху легло от картофи, моркови и лук печеното къкреше на бавен огън с вече позлатен гръб. Младата жена не си даде труд да отвори вратата на хладилника. Знаеше, че там се намира тортата „Черна гора“ с домашно приготвен крем „Шантийи“, с която винаги завършваше месечната им среща. Десертът навярно отнемаше на Самюел голяма част от следобеда му в сряда и от малкото сили, които му оставаха, беше убедена младата жена.

Болестта напредваше бързо, прекалено бързо, според Манел. Звярът всеки ден печелеше нови територии, поглъщаше още от беззащитното тяло на стареца. Туморът щеше да го изсмуква постепенно, докато накрая не го превърне в жалко безплътно създание. За месеца след посещението им при невролога беше отслабнал още повече. Ядеше все по-малко и често повръщаше дори хапките, които бе успял да преглътне, когато главоболието му станеше непоносимо. Потъналите в орбитите очи над изпъкващите скули бяха изгубили онзи блясък, който някога озаряваше лицето му. В понеделник домашната помощничка бе заварила стареца застинал насред хола с отсъстващ поглед, останал прав и зашеметен там, където болката го бе напуснала поне за миг. Объркан от затихването й, вцепенен в очакване да се завърне тази ненаситна господарка, с която бе обречен да споделя съществуването си. Както вървяха нещата, прогнозата на доктор Жервез за три месеца живот щеше да се окаже оптимистична.

„Добре ли е утринното ми слънчице?“, попита старецът, докато Манел го целуваше по хлътналата грапава буза. Въпреки че го разяждаше болка, той винаги се безпокоеше как се чувства тя. Макар че веселият тон, с който питаше, все по-често бе престорен, загрижеността му за нея никога не бе такава, той проявяваше искрен интерес към самочувствието й. Беше ли спала добре, хранеше ли се достатъчно, отделяше ли време да се забавлява, да излиза, да се среща с други, освен със старци в края на живота им? Тя го успокояваше, измъкваше се с някое „Да, всичко е наред“ или, най-често, заобикаляше въпросите. Никога не му споменаваше за самотата, изпълнена с безвкусни вечери пред телевизора, с книги, поглъщани трескаво, за да се опияни от думите на другите, за безсънните нощи, прекарани в мечти за друг живот. След работен ден, в който бе тичала от едно жилище в друго, бе чистила, разтребвала, гладила, простирала, готвила, когато свършеше, не изпитваше желание за нищо друго, освен да се прибере възможно най-бързо и да се отпусне на дивана си. Само мисълта да излезе някъде я изтощаваше. Струваше й се, че с времето става все по-трудно да се изтръгне от този живот, в който се бе затворила. Бе влязла в самотата, както се влиза в монашески орден. „Това е наказанието ти, скъпа — често си повтаряше тя. — Живот, чрез който да изкупиш престъплението си.“ Понякога, в сърцето на нощта, малката окървавена и пищяща топка я изтръгваше от съня. Сякаш ембрионът, покълнал в утробата й на девойка преди няколко години и изсмукан към смъртта от гинеколога, никога не бе преставал да расте в нея. Деветнайсетгодишната хлапачка, каквато бе тогава, се бе почувствала напълно неспособна да има дете и решението за аборт й се бе сторило очевидно. ДПБ. Три невинни наглед букви, зад които се криеше решението. Доброволно прекъсване на бременността. Защото й се струваше тъкмо това: бреме, скупчване от безлични клетки, което не бе по-желано от злокачествен тумор, плод на мимолетно привличане към човек, на когото вече дори не помнеше лицето, а още по-малко името. Бе открила твърде късно, че изборът на загубата можеше да бъде много по-лош от предизвикателството на раждането. Манел така и не бе успяла да преодолее скръбта по тези няколко грама живот, изтръгнати от нея.

Както всеки последен четвъртък от месеца, Самюел едва дочака младата жена да привърши с домакинските си задължения, за да я покани на трапезата. Започнаха да се хранят с онова странно неудобство в погледите, което болестта бе успяла коварно да натрапи между тях. Тишината се промъкваше сред тихите звуци от дъвчене, напластяваше се на толкова плътни слоеве, че дори стакатото на пороя, който трополеше яростно по прозореца на кухнята, не можеше да я размие. Толкова непоносимо мълчание, че Манел го разпръсна, преди да е удавило всичко.

— Не сте длъжен винаги да приготвяте „Черна гора“. Това е много работа.

За човек във вашето състояние, бе пропуснала да добави. Но дори и без да бъде изречен, намекът се настани между тях, разположи се сред завърналата се тишина, преди Самюел да я наруши на свой ред.

— Никога не сте ме питали за това — каза старецът и посочи с брадичка покритата с разбита сметана торта, поставена по средата на масата. — От толкова време ви я натрапвам, а нито веднъж не ме попитахте защо всеки път е „Черна гора“, а не нещо друго. Също както имате деликатността да не споменавате никога за това — продължи Самюел като потупа с пръст избледнелите сини цифри, татуирани от вътрешната страна на китката си. — Едното върви с другото. Имам предвид сладкиша и този номер. Бях на дванайсет години. Майка ми беше направила „Черна гора“, така както само тя умееше. Бях сложил в уста първата хапка, когато нахлуха мъжете с кожените палта. Последният образ, който съм запазил от света преди ужаса, е на тази торта. Кафявият й блат, намазан с шантийи, захаросаните череши отгоре — по средата на масата, а наоколо този тропот на ботуши, излаяните заповеди, крясъците.

После за първи път в живота си Самюел заговори за Собибор. Сякаш се бе скъсала стената на огромен язовир. Разказа й как бе оцеляла малката уплашена животинка, в която се бе превърнал след няколко седмици в лагера. За непосилния труд, за глада, за болестите, за въшките, за побоищата, за смъртта, която бе навсякъде, обикаляше наоколо, нанасяше ударите си на сляпо. Младата жена видя как, докато говореше, страхът отново се появи в очите му.

— И знаете ли, Манел, единственото, заради което издържах в ада, беше сладкишът и вкусът на онази първа хапка, попил в небцето ми и съхранен, както се съхранява талисман. Благодарение на него оцелях. На ледените нарове, когато изнемогвах от студ и глад, си мислех за тази торта. Представях си нейната сочност в устата си, нежната хрускавост на захаросаните череши, въздушността на блата. Представях си, че ме очаква, свежа и пухкава като първия ден, и че като я погълна, ще мога да върна предишния живот. Там, сред ужасите, се зарекох, че ще стана сладкар, ако се спася. Повече от четирийсет години приготвях в задната част на магазина си „Черна гора“ и други сладкиши за клиентите си с нелепата и наивна представа, че човек, който яде торти, не може да бъде лош в душата си. След завръщането от лагера убедих сам себе си, че смъртта никога няма да дойде отново да си играе с мен, че съм й омръзнал и тя ще се задоволи, когато настъпи моментът, да ме угаси, както се духа пламъкът на свещ. Нямам намерение да й доставя удоволствието пак да валсира с мен, както го прави цели месеци с момченцето от барака номер четирийсет и осем на лагера в Собибор.

Докато говореше, Самюел бе взел плик от бюфета в кухнята. Извади папка от него и я сложи пред Манел. Младата жена не успя да сдържи потръпването си, когато видя думата Избавление, отпечатана с плътни тъмни букви в горния десен ъгъл. Вече беше чувала да се говори за тази асоциация за помощ за медицински асистирани самоубийства, намираща се в Швейцария. Хора, които срещу значителни суми предлагаха смъртоносен коктейл на неизлечимо болни, пожелали да напуснат океана от болки, в който затъваха. Тя плъзна поглед по диплянката в пастелни цветове, възхваляваща достойнствата на асоциацията. Там се редяха снимки на усмихнати старци, лежащи в стаи, окъпани от слънцето. Реклама на туристическа агенция за далечни пътувания, помисли си Манел с отвращение. Не успя да потисне потръпването си при вида на договора от десетина страници. Беше подобен на договора, който самата тя бе подписала за ДПБ. Сякаш всичко бе грижливо планирано. Дата и час за задължителния преглед при лекар, който трябваше да контролира състоянието на здравето на кандидата за отпътуване, точен адрес на апартамента, където щеше да се извърши процедурата, подробен състав на смъртоносната смес, име и снимка на придружителя. Бяха приложени и копия от медицинското досие. Всяка страница беше подписана от Самюел с драскулка в долния край. Брачен договор с Онази с косата, помисли си Манел и затвори папката.

— Да духна пламъка, само това искам — взе да обяснява старецът. — Виж, те го правят много добре. Чакам агента от погребалната агенция, която наех за транспорта. Всичко вече е уредено. Ще бъде в Морж, на брега на Леман. Преддверието на рая — пошегува се Самюел без особена убеденост. — Заминаваме следващия понеделник. Ще отнеме само няколко дни. Вече нямам близки, никого, освен вас и наистина бих желал да бъдете до мен. Недейте да виждате в тази молба прищявка на стар безумец. Напълно разбирам, че това, за което ви моля, далеч надхвърля отговорностите ви и ще разбера, ако ми откажете, но вие сте единственият човек в света, от когото мога да го поискам.

Манел се бе изправила. Ембрионът крещеше в нея.

— Веднъж помогнах на смъртта, затова не искайте да й стана съучастничка за втори път. Работата ми е да помагам да се живее, не да се умира — избухна тя със замъглен от сълзи поглед, преди да избяга.