Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (20)

Двайсет

Църковната зала, където играеше трупата, беше на трийсет минути път от дома му. Амброаз спря колата си на съседния паркинг и извади иззад пътническата седалка оставената там чантичка. Макар че гримовете, използвани за живите, бяха напълно идентични с онези, които употребяваше за обичайните си пациенти, той още в началото бе купил по още един брой от всичко необходимо и ги бе подредил в чантичка от пъстър плат, съвсем различен от тъмната кожа на куфарчетата. А ако се окажеше, че в нея липсва фон дьо тен, бурканче гел или кутийка оризова пудра, дори не му идваше наум да вземе липсващия продукт от чантата за мъртъвците. Не биваше да смесва двата свята, между които прескачаше постоянно, въпреки че за него те не можеха един без друг. Той се присъедини към режисьора Жан-Луи, който пушеше на паркинга заедно с Ксавие и Сандрин, двама от актьорите.

— Каква е обстановката? — попита Амброаз, след като се прегърна с тримата.

— Пълен лукс, господине — отговори режисьорът. — Кенефите са огромни като Версай и ще можеш там да пудриш и мажеш тези дами и господа на воля. Дори имаш право на стенно огледало. Актьорите намират сцената за малко тясна, но нали ги знаеш какви са: все са недоволни — засмя се той и тупна Ксавие по гърба.

Трупата никога не знаеше на каква сцена ще й се наложи да играе. Църковна зала като тази вечер, кино, физкултурен салон, медиатека, навес в училищен двор, по-рядко истински театър. Да се нагодят към мястото или да го приспособят, ако беше възможно — всеки път се изправяха пред такова предизвикателство. Също като при процедурата в домашни условия, каза си Амброаз. Мъртвец на пода в миниатюрна стая, покойник, положен върху откачена и поставена на магарета врата насред гараж, роднини, по-мълчаливи от умрелия, други, които не млъкват, да не говорим за състоянието на тялото, което често поднасяше изненади — при балсамирането еднообразието не съществуваше. Младежът влезе в залата, където се суетяха актьори и работници. Той стиска ръце, целува бузи, потупва гърбове с онова приятно чувство, изпитвано всеки път, когато се оказваше при живите — че принадлежи към едно хубаво голямо семейство, семейство, чиито членове идваха от всякакви посоки. Жан-Луи беше зъболекар, Ксавие — учител, Сандрин бачкаше в супермаркет, Ив беше бояджия, Луиз — треньорка по плуване, Мирей — секретарка. Така беше и с петнайсетината любители, които съставляваха трупата.

Амброаз я беше открил преди две години благодарение на малка обява, залепена с тиксо до касата при неговия фризьор. „Сцена Лафонтен“, любителска театрална трупа, търси гримьорна за новия сезон и повече, ако потръгне. Сериозни да не се обаждат. Макар че полът му не съответстваше на този в обявата, това Сериозни да не се обаждат го убеди да опита късмета си. Бе одобрен веднага. Особено от момичетата, щастливи да оставят лицата си в ръцете на този млад Аполон, толкова сладък, че да го схрускаш, който действаше с четчицата, гримовете, спиралите и червилото като истински професионалист.

— Ларние? Да не сте роднини с нобелиста? — бяха го попитали първата вечер.

— Далечни — бе отговорил уклончиво. — Много далечни.

И въпросът, от който се страхуваше най-много, не бе закъснял.

— С какво се занимаваш в живота?

Когато не лъжеше, младежът често използваше формулировката на метр Танато: „В живота се занимавам със смъртта.“ Или, ако беше в по-игриво настроение, промърморваше, че е реставратор, което неизбежно водеше до недоразумения. Ресторантьор? В града? Да, в града и околностите. Кой ресторант? „О не съм казал, че притежавам ресторант“ — отговаряше той. „Но нали каза, че си ресторантьор? Храна за вкъщи ли готвиш? Пици, суши?“ „Реставратор. Случва се да извършвам реставрация по домовете, да, но няма никаква връзка с кухнята.“ Диалогът можеше да продължава така още много време. Реставратор на картини? Не, но думата „реставратор“ трябва да се разбира в подобен смисъл, окуражаваше Амброаз. На мебели? Също не. На сгради? Пак не. Малка игра на гатанки, която удължаваше колкото си искаше, докато накрая не изречеше трите думи, които, вместо да пресекат пороя от въпроси, отприщваха нова лавина от питания: реставратор на тела. Но се наложи да излъже трупата: откровеността неизбежно би го осъдила на отхвърляне. Беше трудно да накараш хора, готови да доверят лицата си на твоите ръце, да приемат, че същите тези ръце цял ден са опипвали върволица от трупове.

— Бачкам в една фирма, която събира медицинските отпадъци от хосписи, клиники и лаборатории. Събираме материалите от дейности с риск от инфекция. Не е много увлекателно, но нали трябва да се живее.

Събирач на медицински отпадъци. Бяха преглътнали лъжата без проблеми. Дори не се наложи Амброаз да им показва яркожълтите контейнери във фургона си, в които събираше отпадъците от деня.

Около час преди представлението трупата бе обзета от радостно въодушевление. Докато сценичните работници довършваха монтирането на декора, Амброаз отиде да се заеме с работата си в тоалетната. Жан-Луи не беше излъгал. Беше просторна и разполагаше с огромно стенно огледало над умивалниците. Отвори чантичката, подреди гребените, четчиците и моливите. Луиза, която бе облякла костюма си, седна първа за гримиране. Трупата играеше новата си постановка вече трети месец и механизмът беше смазан. След малко Амброаз щеше да се промъкне в дъното на залата, за да се наслади на спектакъла заедно с публиката. По-късно, когато декорите щяха да са натоварени в двете бусчета, а прожекторите прибрани в сандъците си, щеше да сподели с другите сбирката след представлението със салатите, саламите, сирената, сладкишите, донесени от всички, сред шеги и смехове. Но най-яркият момент за Амброаз беше онзи, когато актьорите един след друг му предлагаха лицата си, за да ги гримира. Да гримира живи вечерта, след като цял ден беше пудрил мъртъвци, бе най-доброто средство, открито от младежа, за да запази вярата си, че в живота има и нещо друго, освен поредица от покойници и разплакани семейства. Да докосва набъбнала плът, гъвкава и топла кожа, да усеща под върховете на пръстите си трептящи клепачи, да масажира подвижни лица, докато разговаря — всичко това го зареждаше с нови сили. Кипящ живот, който бе далеч, толкова далеч от угасналите тела. Сякаш по случайно съвпадение през ръцете му днес бяха минали шест трупа, а вечерта шестима живи очакваха да ги гримира. Съвършен баланс.

— Умирам — изпъшка Луиза, като се стовари на стола. — Не знам какво ги беше прихванало днес хлапетата в басейна, ама направо ме убиха. Виж ми мъртвешката физиономия.

— Не, красавице — възрази Амброаз с лека усмивка, докато повдигаше косите на актрисата и ги събираше на кок, за да я гримира. — Уверявам те, че физиономията ти няма нищо общо с физиономията на мъртвец.