Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (2)

Две

Всяка сутрин, щом излапаше трите препечени филийки с масло и конфитюр от смокини — единствения, който обичаше — и изпиеше няколкото глътки кафе с мляко, които ги придружаваха, Амброаз бързаше да постави купичката и приборите в мивката, после забърсваше с гъбата мушамата, преди да тръгне с тиха стъпка по коридора, прекосяващ апартамента. Никога не пропускаше да спре при първата врата, да залепи ухо до дървената плоскост, която едва възпираше хъркането на Бет. Обичаше да се вслушва в дълбоките гърлени звуци, издавани от възрастната жена. Днес от дъното на стаята до него долиташе музиката на укротено море, плисъкът на вълни в брега, последван от блещукането на пясъка. Вдишване, издишване. Прилив, отлив. Успокоен, Амброаз се отправи към дъното на коридора и се вмъкна безшумно в мокрото помещение до неговата стая. Умореният неон примигна два пъти, винаги мигаше два пъти, преди да залее пода и стените със студената си светлина. Правоъгълно парче шперплат покриваше древната вана с крачета, задръстваща помещението. Младежът изпитваше винаги едно и също очарование, щом зърнеше тази импровизирана поставка, върху която бяха подредени инструментите му. Положени един до друг върху хавлиената кърпа, която бе попила водата от тях през нощта, те проблясваха с хромираните си страни под силното осветление. Амброаз не се насищаше да съзерцава лъскавите отражения в неръждаемите им повърхности. Този миг на покой, в който се оказваше насаме с тях в мъничкото свръхотоплено помещение, наситено с мирис на дезинфектанти, го изпълваше с възхита. Започна полугласно да ги изрежда по списък, а погледът му прелиташе отдясно наляво над хавлиената кърпа. Скалпел, куки за кръвоносни съдове, сепаратори, хирургични и анатомични пинсети, прави и криви ножици, прави, извити и криви игли, сонди, назална пинсета, хемостатична пинсета, екартьори, гъвкави и твърди шпатули. Грабна най-красивия от всички според него троакар. Дългата близо петдесет сантиметра тръба за пункция тежеше приятно в дланта му. В заострения като молив край бяха пробити десетина дупчици и той ги почисти грижливо с малка четчица. До краката на ваната обемисто куфарче с широко разтворени капаци излагаше на показ здрачната си утроба. Амброаз взе гюдерията, окачена над умивалника, и излъска един по един инструментите, за да изтрие и последните следи от вода. Парцалът се плъзна по иглите, погали остриетата, лъсна дръжките. Един след друг инструментите бяха върнати в калъфите им и подредени в куфарчето. След като изхвърли кърпата в коша за мръсно бельо, той закопча кожените ремъци и отнесе куфарчето в стаята си, където то се присъедини към своя близнак, напълно идентичен куфар, в който се намираха помпата и веществата за вливане. Оставеният на нощното шкафче телефон вече вибрираше. Младежът си прочисти гърлото и прие обаждането. Ролан Бурден от фирмата „Ролан Бурден и синове“ никога не си правеше труда да се представи, когато се свързваше с него, използваше вместо визитна картичка онзи студен и отчужден тон, с който Амброаз го познаваше открай време. За повече от четири години, откакто младежът работеше в предприятието, техните отношения не бяха се променили нито на йота. Професионални и нищо повече. Черти като издялани с длето, болезнена бледност, рядка брадица, обграждаща толкова тънки устни, че устата му приличаше на синкав белег — шефът му беше от онези хора, чиято физиономия съответства на гласа. Тъй като господин Бурден не разполагаше с друг потомък, освен една дъщеря, добавянето на това „и синове“ към фирмата му нямаше друго предназначение, освен да наметне въпросното предприятие с воала на предаваща се с поколенията солидност, която вдъхваше усещане за сигурност на клиентите. Човекът се обаждаше за процедура в домашни условия. Верен на навика си, без никакви предисловия, освен стриктно необходимото за правилното разбиране, Бурден изстреля информацията във възприетия от него ред, от който не се отклоняваше никога: фамилия на клиента, име, възраст и адрес на мястото на операцията. „Не записах номер на къща, но е жълта, казва съпруга“, добави той лаконично и затвори. Толкова пестелив на определителни членове, колкото и на любезни обръщения, помисли си Амброаз, докато записваше информацията на айфона си. Отиде в просторната баня, която поделяше с Бет, изми си зъбите, избръсна се, приглади с гел щръкналата си черна и гъста коса и наплиска бузите си с две шепи лосион за след бръснене. Представителният костюм го очакваше, окачен на закачалка в гардероба. Бяла риза, тъмносива вратовръзка, черни сако и панталон. Вмъкна своите седемдесет и шест килограма в току-що изгладените дрехи. Защитното облекло, което представляваше същинския му работен костюм, онзи, който хората не виждаха никога, по-късно щеше да обгърне първия като втора кожа. За момента единствено външният вид имаше значение. Да не плаши, да бъде възможно най-безличен. На призрак, ето на какво трябваше да се опита да заприлича. Призрак с костюм и вратовръзка, който не трябваше да остави след себе си нищо повече от мимолетен спомен за преминаването на някаква сянка. Доволен от видяното в огледалото над умивалника, Амброаз се отправи към изхода, а скъпоценните куфарчета се поклащаха в ръцете му. Като турист, който заминава за далечна страна, помисли си с усмивка. Усмивката му се разшири, когато забеляза, че Бет е застанала насред коридора. Колкото и да беше часът и въпреки всички предпазни мерки, които предприемаше, за да бъде възможно най-дискретен, щом тръгнеше да излиза, неизменно намираше старицата на пътя си, с нейния лъчезарен израз. Сгъна своите метър и осемдесет, за да даде на баба си възможност да положи на челото му целувката за деня и да прошепне в ухото му своето „Върви“, което всеки път му прозвучаваше като благословия. Не беше нужно нищо повече. Двете срички побираха цялата нежност на света.