Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (19)

Деветнайсет

— Нали не си забравила, че имам живи тази вечер? — извика Амброаз на Бет от банята.

— Не, не съм забравила и дори ти приготвих пай със сливи. Още е топъл.

— Това се казва истинска баба — похвали я младежът и застана под душа.

Жадуваше повече от всичко за това преминаване през пречистващите водни струи, когато се завръщаше от света на мъртвите. Денят се бе оказал изнурителен. Шест процедури, включително една домашна — след самоубийство с огнестрелно оръжие, с частична лицево-челюстна реконструкция. Близо половин час моделиране с восък, за да постигне приемлив резултат. Амброаз подложи болезнения си гръб под горещите струи и затвори очи. Гледките от работата му рядко продължаваха да го преследват, макар че, разбира се, не успяваше да попречи на някои от тях да се загнездят в черепа му. Знаеше, че са там, отвратителни образи, стаени в някое ъгълче, готови да изскочат от сандъка с ужасите, пробудени от някой спомен. В началото беше пробвал, затова знаеше, че опитите да ги прогони оттам са обречени на провал. Ето защо ги приемаше в себе си със съзнанието, че са там, както може да бъде здрав носителят на някакъв вирус. Сапуниса се, изплакна се обилно и разроши гъстата си черна коса, после се облече. Дънки, тениска, суичър с качулка и чифт „Редскинс“. Цветни и удобни дрехи, далеч от черния костюм и бялата риза на лекаря на мъртвите.

— Ей, да не забравиш Лилина, преди да тръгнеш — пресрещна го Бет на излизане от банята и му подаде металната кутийка с принадлежностите.

— Да, господарке. И както се казва: във вторник левия крак…

— Защото няма как — довърши възрастната жена с усмивка.

Амброаз вече беше отворил металното капаче. С точни жестове всмукна течността и почука спринцовката с показалец. После дезинфекцира с напоено със спирт памуче горната част на бедрото на баба си и забоде иглата. Елизабет Ларние страдаше от диабет от над двайсет години и се нуждаеше от всекидневна доза инсулин. Още от дете Амброаз обичаше, когато имаше възможност, да помага на Бет за инжекцията й. Малкото момченце се поставяше на разположение за нарежданията на баба си като истински медицински брат в операционна. Тя го бе научила да разопакова спринцовката за еднократна употреба, да почиства кожата на мястото на убождането, да пробива гумената тапа на шишенцето, за да изтегли безцветната течност, да натиска лекичко буталото, за да отстрани въздуха. Всеки път му пееше броилката за Лилин и инсулин. „За да знаеш къде да боцнеш“, прошепваше му. Беше научил думите наизуст и ги рецитираше всяка вечер в леглото, както се изрича молитва, в часа, в който, както знаеше, Бет си поставяше лекарството с гримаса.

Понеделник дясна ръка, хайде ей така.

Във вторник ляв крак, защото няма как.

Десен бут във сряда, че така му се пада.

В четвъртък ръката лява, да не опява.

Петък е за десния крак, време му е пак.

В събота е левият бут, че не е обут.

А в неделя на пъпа сме спрели.

Тъкмо една неделя баба му го бе натоварила да извърши цялата операция от начало до край. С целите си дванайсет години, съсредоточен като никога, той бе забил, без да трепне, иглата в корема на Бет и се бе изненадал, когато усети с каква лекота острието потъва в меката плът. „Даже не ме заболя, правиш го много по-добре от мен“, бе го похвалила тя и бе разрошила косата му. Бе му напомнила да прибере спринцовката в пластмасовата кутия. „Никога не забравяй, Амброаз — все му повтаряше, — игла, която се търкаля някъде, винаги намира пръст, в който да се забие.“

Когато бе дошъл да живее при нея десетина години по-късно, тя съвсем естествено му възложи тази всекидневна задача. Така винаги със същата нежност, въпреки повтаряните хиляди пъти жестове, Амброаз всяка вечер поставяше дозата инсулин на старата жена.

— Ти си любимата ми наркоманка — пошегува се той и спусна полата на Бет.

— Поне да беше довел някоя вкъщи — въздъхна тя, докато младежът прибираше принадлежностите.

— Някоя наркоманка? — попита той, макар да знаеше много добре какво има предвид Бет.

— Не, глупчо, някоя от твоите живи, както ги наричаш.

— Последната, която доведох, се влюби в твоя куин-аман и щеше да се превърне в дебелана, ако бяхме останали заедно — отвърна Амброаз. — Напуснах я за нейно добро. Лягай си, без да ме чакаш, няма да се прибера преди два или три през нощта. Утре не съм на работа. Освен това е добре да се видя с някои млади хора, не мога все да живея със старица — продължи той и пътьом целуна по челото Бет, която му се нацупи игриво и пъхна в ръцете му тавичката с пай.