Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (17)

Седемнайсет

Бет се хвърли към внука си, щом той се прибра от работа, без дори да го изчака да съблече палтото си.

— Харесва му, Амброаз! — възкликна тя в еуфория. — Представяш ли си, харесва му!

— Какво харесва?

— Пай! Харесва му паят!

— Ама кой харесва пай?

— Котаракът, харесва му паят. Даже го обожава.

Амброаз се усмихна. Бет не беше казала „твоят“ котарак, а „котаракът“, издайнически признак за началото на приемане. Откакто животинката споделяше с тях апартамента, отказваше всякакви ласки и прекарваше повечето време скрита под мебелите. Що се отнася до храната, задоволяваше се да погълне механично някоя и друга троха. Дори кутийката риба тон, отворена от Амброаз предната вечер, не бе дала задоволителен резултат. След като бе излочил част от соса, котаракът бе пренебрегнал презрително деликатеса.

Старицата посочи на внука си подноса, върху който бе останало само някакво жалко късче, изгризано от всички страни.

— Я виж! Оставих го както винаги да изстине на кухненската маса. Стресна ме шумът. Котаракът беше като обезумял, не съм виждала такова нещо. Гълташе го на едри хапки, без да си поема дъх, включително и сливите. Накрая му го взех, иначе щеше да го довърши. Ела да го видиш — каза тя и задърпа младежа за ръката към хола.

Проснат с цялата си дължина на дивана, ситият котак похъркваше, изложил на погледите издутото си шкембе. След като го наблюдава няколко секунди, Бет се оттегли, като пристъпваше на пръсти. Едва вчера би прогонила с метлата животното от меките възглавници, а сега бе толкова деликатна.

— Вече близо два часа е там. Хайде да го оставим да спи, нали? Паят не може да се смели току-така. Трябва му време, за да се намести в стомаха. Понякога природата се бунтува срещу такова натрапничество.

Половин час по-късно котаракът още спеше между Амброаз и Бет, които похапваха пред телевизора. Звънецът отекна в момента, в който физиономията на водещия с вид на отличник на класа изпълни екрана. Котакът отвори здравото си око, протегна се продължително и скокна на пода, за да се поразтъпче. Амброаз и Бет се спогледаха с въздишка. Начинът на звънене не оставяше никакво съмнение за личността на натрапника. Натискането на звънеца всеки път беше толкова кратко, че човек се чудеше дали не му се е сторило. „Идва вече втори път тази седмица“ — простена младежът и се надигна от канапето. „Какво мога да направя?“ — изпъшка старата жена и се отправи с обречен вид към входната врата, докато внукът й се скриваше в стаята си. На стълбищната площадка Одил Шамбон пуфтеше от нетърпение и тъпчеше изтривалката с розовите си пантофи. Наследничката на оранжериите „Шамбон“, чийто прочут девиз „Красотата в твоя дом носи я Шамбон“ красеше рекламните пана през седемдесетте години, живееше на партера и като нямаше с какво да си запълва дните, постепенно си бе присвоила ролята на портиерка. Обитателите на сградата търпяха благосклонно това узурпиране на поста, още повече госпожицата го вършеше елегантно, с единствената цел да си намира занимание за свободното време, с което разполагаше. Тя бдеше за всичко, следеше влизанията и излизанията, оправяше се с боклукчийските кофи, сортираше пощата, предаваше съобщения, ако се налагаше, гонеше безмилостно Свидетелите на Йехова и други пътуващи търговци на религия.

Бет застана така, че да прегради с тяло пътя на портиерката и да предотврати нахълтването й в апартамента. Беше трудно да се определи възрастта на тази върлина, цялата ръбове и кокали, почти свръхестествено бледа, защото по цял ден четеше, без никога да излиза навън. Кестенявият цвят на косата подчертаваше още повече прозирния й тен. Госпожицата изпитваше безгранично обожание към Амброаз Ларние и никога не пропускаше възможност да го доближи, за да диша един въздух с него и да го поглъща с очи, дори само за няколко секунди. Измисляше какви ли не оправдания, за да постигне целта си. Веднъж да поиска мляко назаем, на другия ден да го върне, да им съобщи, че инкасаторът от електрото е минал да провери електромерите, че в апартамента на Жандрон на втория етаж има ремонт и е възможно да се шуми през деня, че понеже четвъртък е празничен ден, ще изпразват кофите за боклук в петък. На всеки 7 декември идваше да честити Свети Амброаз, а на всеки 4 юли — Света Елизабет. Подаръчета за Коледа. Шоколадово яйце за Великден. Нерядко на Свети Валентин откриваха парфюмирана картичка, мушната между писмата. Старата мома беше открила прекрасния си принц и този принц, независимо желаеше ли го той или не, се наричаше Амброаз Ларние.

— Няма ли го Амброаз? — попита влюбената. — Изрязах му тази статия от последния брой на „Сианс е ви“. Интервю на баща му за вътреболничните инфекции.

— Ще му я дам, когато излезе от банята. Благодаря, Одил.

— Ох, колко е сладък! — възторгна се Красотата-в-твоя-дом-носи-я-Шамбон.

Бет си помисли за миг, че възклицанието се отнася за внука й, преди да разбере, че целта е не друг, а котаракът, който се приближаваше безгрижно по коридора. Старата жена видя потресена как звярът отиде да потърка хълбоци в костеливите глезени на портиерката и като замърка от удоволствие, взе да изписва лениви арабески и все по-плътни осмици около тях, а накрая се просна на изтривалката и предложи корема си за почесвано. Одил Шамбон приклекна и взе в ръце котарака, който не само се остави да го хване, без да изсъска, а замърка още по-силно в прегръдката на старата мома. Бет не вярваше на очите си. Това животно, което досега бе отказвало всякакъв контакт и се показваше общително колкото аутист, буквално примираше в екстаз, докато тънките пръсти на портиерката рошеха рижавата му козина. Здравото му око, втренчено в неговата благодетелка, грееше от любов, а остатъкът от опашката му се размахваше във всички посоки.

— Как се казва хубавото ви котенце? — попита Одил, като почесваше по врата животното, което се разтапяше от удоволствие.

— Никак — заяви Бет, която внезапно осъзна, че двамата с нейния внук така и не си бяха дали труда да кръстят гадината. — Освен това котенцето не е мое, а на Амброаз — добави.

Тази информация така развълнува Одил, че тя притвори очи. За миг не държеше в ръце котарака, а самия младеж, и го обсипваше с ласки.

Вратата на стаята се отвори и Амброаз бързо се шмугна в банята, като пътьом подхвърли едно „Добър вечер, Одил“ с възможно най-неутрален тон. Най-вече никога да не показваш чувство, да поддържаш на всяка цена безопасна дистанция, за да не будиш напразни надежди. Малко по-продължителен поглед, сърдечност в гласа, намек за усмивка, неволно докосване можеха да се превърнат в пукнатина, към която госпожицата щеше да се устреми без задръжки. Младежът през повечето време се стремеше да не се показва, когато тя идваше, или поне да я пренебрегва, но, изглежда, всички опити да охлади ентусиазма й постигаха тъкмо обратното — подхранваха привличането на Одил Шамбон към него.

— Колко е красив — промълви старата мома, като поглъщаше с поглед мястото, където се бе мернал преди секунда младежът.

Този път Бет не се запита за кого беше предназначен комплиментът.

Както постъпваше често, Бет се възползва от идването на Одил Шамбон, за да й възложи задачата да изхвърли торбата с боклука в кофата на партера. Амброаз постоянно забравяше да го направи, а така спестяваше три етажа на изморените си крака. Тя грабна властно котарака, който изръмжа недоволно, и натика торбата в ръцете на портиерката, преди да затвори вратата с едно „Хубава вечер, Одил“, отекнало по стълбището като окончателна присъда. Красотата-в-твоя-дом-носи-я-Шамбон погали още веднъж-дваж торбата, преди да слезе на земята и да се отправи към жилището си с гравираната върху ретината си гледка на мимолетната поява на младия Ларние.