Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (14)

Четиринайсет

Амброаз се отдръпна инстинктивно, когато зърна рижавата космата топка, сгушена между прасците на покойника, която го стрелна със злобно око. Едноокият котарак се вкопчи с всичките си нокти в пижамата на мъртвеца, когато се опитаха да го махнат от там. Наложи се да го заплашат с метла и да пляскат с ръце, за да благоволи да напусне убежището си. Котаракът избяга от стаята, като съскаше и ръмжеше, шмугна се в кухнята и изчезна в градината през открехнатото прозорче. Никой от присъстващите членове на семейството не искаше да прибере този стар проскубан котарак на повече от шестнайсет години. Както често става, смъртта на стопанина решаваше и съдбата на котката. Вече бе насрочен час при местния ветеринар, за да му постави последната инжекция веднага след погребението. Амброаз навлече гащеризона си и се зае с процедурите. Отне му по-малко от час и петнайсет минути да обработи тялото. След едно последно прекарване на гребена през прошарените коси, той прибра оборудването си, свали ръкавиците, маската и гащеризона, натовари куфарчетата си в колата и си взе довиждане. Тази вечер трупата щеше да играе. Щеше набързо да вземе душ, да глътне залъка, който Бет задължително щеше да му сложи в човката и да хукне към селото, където щеше да се състои представлението. Да не забрави да зареди чантичката с флакони мляко за почистване на грим. Беше потънал в тези мисли, когато съществото изскочи изпод краката му, тъкмо като спираше на червено. Котаракът измяука дрезгаво, но виковете на Амброаз го заглушиха, когато животното се закатери по десния му крак, като забиваше нокти през панталона. Младежът сграбчи котарака за врата, изтръгна го от прасеца си и го запрати на килимчето пред мястото на пътника. Свита на кълбо, с дръпнати назад уши, животинката се блещеше към него с единственото си око. Множество белези набраздяваха рижата му козина. Дълга драскотина пресичаше муцуната му от лявото ухо до носа и му придаваше подигравателен израз. Отрязаната му на две трети опашка придаваше на кльощавото му тяло някак неуравновесен вид. Повехналата проскубана козина не подтикваше към ласки. Ветеран, който навярно беше участвал във всички битки в своя квартал, реши Амброаз. Младежът не знаеше как да постъпи. Да го върне там, откъдето беше тръгнал? Котаракът не беше оцелял в толкова сражения, за да попадне накрая в ръцете на някакъв тип в бяла престилка, който щеше да му инжектира еднопосочен билет, за да се присъедини към стопанина си. Да го зареже подло, като го изхвърли от колата и остави съдбата да се заеме с него? Не би си го простил. Клаксонът, който отекна зад него, изтръгна Амброаз от мислите му. Отби встрани и спря. Отвори едното куфарче и го изпразни, после нахлузи няколко чифта ръкавици, събра кураж и хвана котарака. Напъха го в куфара и бързо стегна кожените ремъци. Без да обръща внимание на дрезгавото жално мяучене от куфарчето, Амброаз потегли отново. Спря при първия срещнат супермаркет. Дълго оглежда рафтовете с храна за котки, без да успее да избере нещо. Стелажът с дължина близо пет метра и височина два метра преливаше от консервени кутии и пакети суха храна. С пилешко, с говеждо, със зеленчуци, с риба, на хапки, пастети. Накрая реши да вземе суха храна. Котките, изобразени на опаковките, бяха една от друга по-красиви. Козина, в която ти се иска да заровиш ръце. Благородни муцуни на участници в конкурси, космати звезди, твърде различни от екземпляра, който току-що бе взел под крилото си. Всяка опаковка за различен тип котка. За стерилизирани, за котета, за дебели, за апартаментни. Нищо за еднооки проскубани котараци. Амброаз взе торба суха храна за възрастни котки. Хвърли в количката първата котешка тоалетна, която му попадна, добави две чувалчета свръхабсорбиращи гранули с дървесен аромат и се отправи към касата.

Двайсет минути по-късно прекрачи прага на апартамента и веднага освободи животното от пригодената му клетка. Както и се боеше, Бет посрещна котарака с категорична и окончателна присъда, която отекна из цялата сграда.

— Никакъв котак под моя покрив!

— Ама аз мислех, че не харесваш кучета — възрази младежът.

— Едното не пречи на другото, Амброаз Ларние.

Наречеше ли го Бет с фамилията му, това не предвещаваше нищо добро.

— Да не говорим за изваденото око. И тази лукава усмивка.

— Нали виждаш, че е белег?

— Може да е белег, но има проклет вид.

— Не ме ли предупреждаваше ти винаги да не съдя по външния вид, маминко?

— Признай поне, че не буди нежност с тая наритана муцуна. И престани да ми викаш маминко, знаеш че го мразя ужасно.

— Само няколко дни, моля те, само няколко дни, докато намеря решение.

— Въобще не мога да си представя какво решение ще намериш, като го гледам такъв. Не, виж му козината, каква козина! Никога не съм виждала такъв котак.

Напълно безразличен към този спор, който всъщност го засягаше в най-висока степен, въпросният котак старателно излапа до последната троха сухата храна от паничката, напълнена от Амброаз още щом дойдоха. Младежът постави котешката тоалетна в коридора под неодобрителния поглед на Бет, зае се да измие инструментите си и отиде да вземе душ. Старицата го пресрещна на излизане.

— Освен това няма да се изненадам, ако това подобие на козина на животното ти е бъкано с бълхи!

— Виж, първо, не е МОЕ животно. Все пак не съм виновен, че котаракът избра моята кола и свободата пред окончателната инжекция на ветеринаря. Второ, утре още сутринта ще изтичам да купя препарат против бълхи и ще обработя това приятелче, обещавам.

— И да не е посмял да си маркира територията, като ми опръска всички ъгли на апартамента, няма да го преживея, той също!

— Слушай, Бет, ще говорим пак утре. Трябва да бягам, те разчитат на мен и не искам да закъснявам. Няма да се прибера преди един през нощта. Пай или куин-аман? — попита и грабна още топлото парче, увито с алуминиево фолио.

— Пай с ябълки, само това заслужаваш.

Целуна по-намръщената от всякога Бет и остави старата жена и котарака на тяхното безмълвно противопоставяне.