Жан-Пол Дидиелоран
Останалата част от техния живот (13)

Тринайсет

— Ставайте, влюбени гълъбчета — възкликна весело Манел, докато открехваше тежките завеси, закриващи прозореца, за да пусне да влезе лъч светлина. Младата жена винаги влизаше в спалнята на съпрузите Фурние с този предварително подготвен израз. Защото Елен и Еме Фурние си оставаха влюбени както в първите дни след сватбата си. Макар че спяха в отделни легла вече повече от година, бяха настояли да останат в една и съща стая, един до друг. Медицинско легло с подемник за госпожата, легло на младеж за господина. Манел изчака старицата да се изправи с помощта на трапеца, преди да я извърти в седнало положение.

— Да ви донеса ли проходилката — попита младата жена, макар че вече прекрасно знаеше отговора.

— Моята проходилка е той — отвърна Елен Фурние, загледана нежно в мъжа на живота си, който, както всяка сутрин, заобикаляше леглото, за да й предложи опората на ръката си.

Манел се разшета, за да приготви закуската. Мирисът на препечен хляб скоро изпълни кухнята. Обичаше да започва деня на служба при тази обичлива двойка. Оптимизмът на Елен Фурние издържаше на всякакви изпитания. „Подписахме преди петдесет и осем години, за да бъдем заедно и в хубави, и в лоши дни, и дори когато ни се струва, че ни е останало само лошото, все още можем да открием малко хубаво, обичаше да повтаря тя. Достатъчно е само да потърсим.“ Двамата се държаха на повърхността, като се вкопчваха един в друг. Тя беше неговата глава, той беше нейните крака, клатушкащ се тандем, който криво-ляво прекосяваше дните. Елен говореше за двама, четеше, гледаше телевизия, готвеше по малко, грижеше се за документите, следеше сметките, все неща, които ограничената й подвижност въобще не пречеше да върши. А пък Еме дремеше през повечето време, въпреки че съпругата му се стараеше да го държи буден, като му искаше безброй дребни услуги през деня. Да отиде за картофи до килера. Да прибере чековата книжка в чекмеджето на бюрото. Да й подаде книгата, останала на нощното шкафче. Да й донесе гребена от банята. Да й помогне да отиде до тоалетната. Да дойде за целувчица. „За негово добро е — обясняваше на младата жена. — Виж, тялото му още е добре, главата е износена. Ще спи през цялото време, ако го оставя, и най-накрая няма да се събуди повече“, добавяше тя сериозно. Манел постави двата контейнера за хапчета пред Елен, която с едно щракване с кутрето отвори капачетата, съответстващи на четвъртък. „Седмичният контейнер за хапчета е календарът на старците — отрони старата жена, като подреди на покривката пред своя Еме четирите таблетки за сутринта и ги изброи: синята за кръвното, виолетовата за холестерола, зелената за кръвообращението и жълтата за уреята. Липсват ти само тъмносиньо и оранжево, за да събереш всички цветове на дъгата, горкичкият ми“ — констатира тя тъжно. На самата нея се полагаха три хапчета и тя ги преглътна с кафе с мляко. Намаза с конфитюр от френско грозде първата филийка и я сложи пред съпруга си. Манел използваше десетте минути, колкото траеше закуската, за да оправи леглата и да проветри спалнята. Десет минути, през които кухнята се изпълваше със звуците на мляскане и всмукване, издавани от съпрузите Фурние, поглъщащи прилежно залците хляб, покрити с червеникаво желе.

Преди да мине през банята, Елен избираше грижливо дрехите за деня. За нея и за Еме. Ритуал, в който домашната помощничка се включваше с възторга на момиченце, което облича куклите си. Старата жена беше кокетна, преди всичко, за да не се остави на инерцията. Инерцията беше враг. „Потаен враг, който бързо те завладява, ако не внимаваш — бе признала една сутрин на Манел. — Започва се, като разредиш часовете при фризьора, занемариш гримирането, оставиш ноктите си да пораснат, зарежеш епилирането, докато накрая вече не приличаш на нищо.“ Елен Фурние беше виждала много приятелки един ден да се предават и без да си дават сметка, да се плъзват към немарата, а после да се разпадат и тялом, и духом. Когато Еме се затътри към хола, за да се отпусне в креслото и да потъне в първата си дрямка за деня, младата жена отвори широко двете крила на гардероба пред съсредоточената Елен. На рафтовете и закачалките вдясно — дрехите на старата дама, на рафтовете и закачалките вляво — дрехите на нейния съпруг. Рамо до рамо — като леглата.

— Вземете ми синята шемизета, онази с цветята, днес времето ще е хубаво. С бежовия панталон.

— Да ви взема ли и бледосиния шал? — предложи Манел.

— Не, нюансите са прекалено близки с шемизетата. Вземете оранжевия. А за Еме сложете дънките. Знам, че не ги обича, но с тях изглежда по-млад. С бялата риза ще бъде идеално. Вземете му и жилетката в сиво, постоянно му е студено.

Когато всичко беше готово. Елен изпрати Манел да доведе Еме за тоалета. Очакваше ги просторната баня с вграден душ, инсталиран с цената на големи разходи, когато старата дама бе разбрала, че състоянието на краката й ще се влошава. Съпрузите Фурние вземаха душ заедно, тя, седнала на сгъваемата седалка, той — прав до нея. Сапунисваха се взаимно, триеха с ръкавица за баня телата си, които познаваха на пръсти, пръскаха се, поливаха се, понякога се смееха. Когато господинът приключи, младата жена влезе в банята, за да се заеме с обличането на госпожата. Въпреки опита нахлузваното на еластичните чорапи с цвят на плът винаги озорваше помощничката. Тя си каза, че онзи, който ги е измислил, никога не ги е обувал на осемдесет и повече годишна старица с твърди като цепеници глезени и прасци, дебели колкото бедрата. Десет минути по-късно Елен Фурние се освободи от ръцете на Манел гримирана и нагласена, готова да се впусне в новия ден. От хола до тях достигаше силното хъркане на Еме, потънал за известно време в дълбините на уморения си ум, преди нежната му съпруга да го върне към живота, за да й донесе литър мляко от килера или списанието с кръстословицата.