Л. Рон Хабърд
Победа на злото (52)

Глава шеста

Доктор Кроуб лежеше на една мръсна операционна маса и очевидно беше леко замаян.

Останалата част от отряда на Снелц беше останала навън, за да пази количката с разпечатките, но двама от войниците, заедно със Снелц влизаха в стаите пред Мадисън.

Снелц ръгна Кроуб два пъти с жилеца и той се загърчи, премигвайки.

Миризмата на стаята беше за Мадисън като удар с бухалка. Стара засъхнала кръв и загнили парчета плът украсяваха пода и мебелите. Мадисън се вгледа в мръсния лекар.

И изведнъж Мадисън го позна. Твърде дълъг нос, с твърде дълги крайници и странно безформен. Това беше същият човек, когото Смит беше изпратил в офиса му и когото той беше изпратил пък в Психиатричната клиника „Белевю“ в Ню Йорк! Късметът му работеше!

— Ставай — нареди му Снелц. — Ще те предадем на този човек.

— Няма да тръгна — отвърна Кроуб. — Зает съм.

Като гледаше Кроуб в очите, у Мадисън се появи силно подозрение.

Някакъв изкривен асистент лекичко надникваше вътре. Мадисън го попита:

— С какво е толкова зает докторът?

Асистентът поклати глава:

— Вече не се правят никакви изроди: шефът се интересува от други неща. Вероятно говори за шишенцата и съдинките си. Работи върху тях от около седмица и точно вчера се просна на масата и сега е първият момент, в който помръдва оттогава.

— Покажете ми — каза Мадисън с внезапна искрица надежда.

Асистентът го поведе много навътре сред лабиринта от стаи и спря, за да посочи една лабораторна скамейка.

Мадисън се усмихна почти екзалтирано. Това беше повече, отколкото въобще се беше надявал. Имаше купчина кални семена. Имаше съд, в който да се събират гъбичките. Имаше ги колбите и мускалчетата. Доктор Кроуб произвеждаше киселината, необходима за ЛСД, а от нея и самото ЛСД!

Да, имаше стъклен съд с вместимост един галон, пълен с кристалчета, а до него съдове от по три галона, пълни с течност!

Мадисън беше заподозрял, че става въпрос точно за това, веднага, щом беше погледнал очите на Кроуб отблизо. Много психиатри и психолози увеличаваха доходите си като произвеждаха ЛСД в кухните си, след което го разпространяваха. А Кроуб беше произвел в такива огромни количества, че имаше достатъчно, за да събори един милиард човека: трябваше една сто хилядна част от микрограма, за да се постигне пълно летене.

— Съберете всичко това — нареди Мадисън на асистента. После се върна при Кроуб и го погледна. Човекът вероятно си беше свършил работата и го беше отпразнувал с проба на стоката си!

— Не се тревожи — обърна се Мадисън към него. — Ще вземем с нас цялото оборудване на кухнята ти, както и всичкото ЛСД.

— Вие го познавате? — попита Кроуб с внезапен интерес.

— О, да — отвърна Мадисън. — ЛСД е чудесно нещо. Не знам какво щях да правя без него. — Което си беше чиста лъжа: никога не го беше опитвал през целия си живот и никога нямаше да го и направи, нито пък някой от екипа му, тръгнали да ми говорят те за отравяне на водоеми! Онова беше нищо в сравнение с това, което можеше да направи Кроуб. Ако изсипеше цялото това количество ЛСД във водохранилищата, той можеше да спре дейността на цялата планета.

Асистентът се приближи отзад, като буташе ЛСД-то и всички съоръжения на една количка.

— Какво по дяволите е това? — попита Снелц. — Цялата крепост ли ще изнесете на количка?

Мадисън размаха пълномощното си пред лицето му. После накара асистента да избута количката навън в коридора.

Кроуб веднага стана и последва количката.

Снелц зяпна. Беше си мислил, че ще са необходими поне двама войника, които да накарат Кроуб да тръгне. Направи си експеримент. Започна сам да бута количката. Кроуб вървеше плътно до нея.

— Магнити — каза Снелц. — Трябва да има магнити.

Когато отново бяха в зоната за приземяване, Мадисън потръпна при мисълта да пусне мръсния Кроуб да се вози в Модел 99: той едва понасяше да стои до него — толкова непоносима беше вонята. Като използва отново пълномощното си, той заповяда да докарат една въздушна карета и натовари Кроуб в нея.

— По-добре да изпратя двама войника — каза Снелц, — само за да съм сигурен, че върви, накъдето искате, а разбира се и за да съм сигурен, че ще си получим колата обратно.

Мадисън сви рамене. Натовариха разпечатките, ЛСД-то, съоръженията за готвене и Кроуб в изхабената въздушна карета.

Снелц строи един младши сержант и един войник и те се качиха също там.

— Е, аз наистина ви благодаря — обърна се Мадисън към Снелц.

— Въобще няма за какво — отвърна Снелц. — Всеки приятел на Хелър е и мой приятел.

Докато излитаха, Мадисън се чудеше дали беше доловил сарказъм в гласа му. Е, това нямаше значение. Докато се возеше над пустинята, а въздушната карета летеше наблизо, Мадисън сякаш живееше в някаква своя собствена светлина.

Той не само че беше получил необходимите данни, но си беше намерил и истински психиатър, обучен в „Белевю“. А освен това имаше и една ужасно приятна изненада: галони ЛСД?

Той просто нямаше как да загуби!

Можеше да изпълнява дейността на „Американските психиатрични филиали“ и тук, на Волтар. Даже не беше необходимо да измисля каквото и да било! Всичко това беше прилагано и доказано напълно от много време. Земята просто се въртеше около това, точно в тази минута. Истинска перфектност!

Отделните стъпала го водеха право към Хелър! О, нямаше да е лесно и бързо! Но пък беше сигурно, че той ще успее.

У Мадисън се надигна чувство за власт.