Л. Рон Хабърд
Победа на злото (51)

Глава пета

Сериозно решен, което му личеше по погледа, Мадисън се облече, позакуси и застана пред видеотелефона. Опитваше се да намери Ломбар: Ломбар не беше в Палас сити, не беше и в офиса си в града. Сякаш беше изчезнал.

От онова, което знаеше вече за офисите на Апарата, Мадисън заключи, че Ломбар трябва да има главен помощник. Като използваше заповедта, която Хист му беше дал, за да действа с напълно отвързани ръце по всички въпроси на връзките с обществеността, Мадисън направи няколко умели маневри и накрая се озова лице в лице с някакъв старец с много утрепан вид.

— Трябва ми информация — каза Мадисън.

— Да, обаче аз не давам никаква по видеотелефона, без значение с каква власт разполагате. Кажете на шофьора си да ви приземи в лагер „Издръжливост“. — Той затвори.

Флик, който вече беше станал и се разхождаше наоколо, изпадна в още по-мрачно настроение.

— Знаех си, че това ще се случи рано или късно: заповядаха ти да отидеш в лагера-убиец. Просто ще ни извадят от колата и ще ни хвърлят в бездната. Точно така правят с престъпниците, от които Апаратът повече не се нуждае. — И той щеше да отиде да се сбогува с останалите, ако Мадисън не го беше хванал за ръката и отвел в хангара.

Като се движеха много над платната за трафика с шестстотин мили в час, те минаха над планините, пресякоха Великата пустиня с танцьорите й от прах и, след едно грубо поискване на паролата от страна на часовоя, получиха разрешение да се приземят в лагера.

Наоколо маршируваха разни отряди и известно време тримата в еърбуса просто седяха в зоната за приземяване, без някой да се приближи до тях.

— Подготвят взвода за екзекуции — каза Флик на Кън. — Вероятно първо ще те изнасилят. А после идва и наш ред. Имам време само колкото да се пре-пре-поправя, за да мога да посрещна смъртта си с мисълта за Хайти Хелър.

Кън го фрасна.

Един елегантен млад офицер, последван от отряда си, се приближи до колата. Той изглеждаше малко по-различен от другите наоколо. Отрядът му получи заповед да спре и го направи много прецизно. Офицерът се наведе през прозореца.

Аз съм капитан Снелц. — Поради случайна промяна в часовете на дежурствата, това беше същият човек, който беше много близък приятел на Хелър и графиня Крек. — Вашето име Мадисън ли е?

Флик се сви назад и Мадисън трябваше да посяга напред, за да вземе личната си пластинка, която току-що бяха използвали в отвора. Снелц я погледна. След това натисна копчетата на гърба й.

— Гледай ти, гледай ти — каза той. — Неограничен разплащателен статус? Ами, по една чиста случайност столовата е по пътя и предполагам, че няма да имате нищо против да почерпите по едно питие мен и отряда, преди да продължим. Аз съм ескортът ви.

Мадисън излезе. Лъхна го горещ пустинен вятър. Той се вгледа в огромната черна крепост, след което усети, че го бутат напред.

— Чакайте малко — каза той. — Дошъл съм, за да се видя с главния помощник на Ломбар Хист, а не да посетя войскови преглед. Кое е това място?

Снелц отвърна:

— Трябва да сте нов в Апарата, за да не знаете, че това е Спитеос. Откъде сте?

— Земята — отвърна Мадисън.

— Земята? — възкликна Снелц. — Искате да кажете Блито-3?

— Така я наричат тук. Правилното й име е Земя.

— Хммм — каза Снелц.

Стигнаха до столовата и Снелц поръча Тап за всички. След като проми пустинния пясък в гърлото си, той каза:

— Случайно на Земята да сте попадали на един офицер на име Джетеро Хелър?

— О, да — отвърна Мадисън. — Той е един от най-добрите ми приятели.

— Хммм — каза Снелц. — Как е той?

— О, чудесно, чудесно — отвърна Мадисън.

— Той не се върна с вас на Волтар, нали? — попита Снелц.

— Не, страхувам се, че нямах това удоволствие — отвърна Мадисън.

— Значи познавате дамата му — каза Снелц.

— О, да — рече Мадисън, — тя е чудесна жена.

— Как изглежда тя? — попита Снелц. — Само, за да съм сигурен, че говорим за един и същи човек.

— О, превъзходно, превъзходно — отвърна Мадисън.

— Много красива.

— Но честно да ви призная — каза Снелц, — не ви ли се стори, че тя е малко ниска за него? Искам да кажа момиче, което е само пет фута и два инча, когато — Хелър е шест фута и шест инча.

— О, винаги съм мислел, че дребният й ръст е една от най-очарователните й черти — отвърна Мадисън.

— Е, допийте си — каза Снелц, — след което ще ви заведа при главния помощник. — Снелц явно нямаше какво повече да си каже с Мадисън, което не беше странно, особено след като той разбра, че Мадисън лъже.

Мадисън плати питиетата, качиха се в един зипбус и скоро летяха през тунелите. Слязоха и тръгнаха към асансьора. Изкачиха се във високата кула, където беше главният чиновнически офис на Ломбар, Снелц бутна Мадисън вътре, след което разположи отряда си в коридора, за да го чакат.

Старият престъпник — главен помощник се намръщи на Мадисън:

— Зная, че имате генерално пълномощно. Вероятно си мислите, че щом сте се видели с мен, ще можете да се видите и с шефа…

— Не — прекъсна го Мадисън. — Всъщност аз исках да се видя с вас. Зная много добре, че главните помощници са всъщност тези, които ръководят нещата.

— Ей, вие сте първият, който казва това! Какво мога да направя за вас?

— Две неща. Тъй като в действителност Апаратът е разузнавателна служба, мога да предполагам, че имате много информация за хората. Така че най-напред искам да знам дали имате данни за издатели и редактори.

— Изнудване имате предвид. Вярно е, че имаме информатори по домовете и офисите им, но това е слаба работа. Години наред се опитваме да научим нещо наистина ценно за тях, но всичко, до което се добираме, са само домашни клюки. Много досадно нещо. Няма да намерите никакви порочни склонности.

— Въпреки това — каза Мадисън — искам всичко за всеки издател и редактор, както и за цялото им обкръжение.

Старият главен помощник сви рамене, повика друг чиновник и поведе Мадисън към главния компютър с данните.

Чиновникът започна да борави с него и не след дълго разполагаха с потоци разпечатки, които излизаха от компютъра.

След известно време дойде главният помощник.

— Напомняте ми за Грис. Той се промъкна тук един ден и изхаби всичката хартия на тази машина.

— Важно е — каза му Мадисън.

— Това е боклук — прекъсна го главният помощник. Вдигна края на ролката и прочете с преправен глас: „Тази сутрин Лейди Митин обвини съпруга си, че е глупав досадник, след като той се оплака, че главотръсът му не е разтърсващ.“ Разбирам, че с това ще се опитате да изнудвате благородника Митин, издател на „Волтариански преглед“!

Изведнъж Мадисън попадна на доклади на информатори, портиери и тем подобни, които бяха отбелязали посещенията му при издателите предишния ден. Да, Апаратът имаше доста голяма мрежа. Е, и той самият можеше да ръководи подобна мрежа: щеше да съблюдава дали подходящите измислени отчети се вкарват в системата.

Хартията най-накрая се натрупа в прекалено голямо количество: ролките трябваше да бъдат премествани два пъти.

— Надявам се, че това е всичко — каза старият главен помощник.

— Не, не е — отвърна Мадисън Има ли някъде на Волтар или из цялата Конфедерация истински психиатър?

Главният помощник поклати глава.

— А психолог? — попита Мадисън.

Главният помощник отново поклати глава.

— А психоаналитик? — попита Мадисън. — Нали разбирате за какво говоря? Някой, който се занимава с душевните болести.

— Душевни болести? — попита главният помощник. — Какъв смешен термин. С душевните истории не са свързани никакви бацили или вируси… Чакайте малко. Току-що си спомних нещо. Как беше първата дума, която използвахте?

— Психиатър.

— Аха, да! Когато се върна от Блито-3, оня побъркан доктор Кроуб през цялото време бръщолевеше за лекуването на „душевни болести“. Отказа да се върне в лабораторията си, защото вече бил тази смешна дума, която казахте. Той е долу, на първия етаж под партера.

— Кроуб? Мога ли да се видя с него?

— О, заповядайте — отвърна главният помощник. И той бързо написа заповедта за местоназначението.