Л. Рон Хабърд
Победа на злото (45)

Глава пета

Мадисън беше пред входа на палата на Тийни при пукването на зората, както му беше наредено — а и какво ли друго можеше да направи? Ноктите му не бяха в особено добро състояние: беше ги гризал цяла нощ.

Един капитан от охраната излезе, видя Мадисън и веднага се прибра вътре. Когато излезе отново, той закопчаваше около сребърната си куртка колана, на който висеше електрическата му сабя. Освен това го следваха двама сержанти с електрически бойни брадви. Застанаха до вратата на еърбуса в очакване да се появи кралица Тийни.

На Мадисън въобще не му беше до чакане на когото и да било. Сутринта и без това беше започнала достатъчно зле. Когато се качиха в колата при градската къща, едното око на Флик беше започнало бързо да посинява. Лакейката му се беше качила, презрително страняща от него, а след това по време на полета беше избягвала Флик тенденциозно.

От разни бегли забележки Мадисън беше разбрал, че Флик бълнувал насън за Хайти Хелър и че както момичето за спалнята му, така и лакейката му били отмъстили.

Жени! — помисли си Мадисън. Винаги причиняваха неприятности.

А ето че идваха още неприятности: облечена в костюм от блестящо смолисто черно, Тийни излезе от вратата като си слагаше дълги червени ръкавици. Носеше, короната си силно дръпната напред, а конската й опашка се вееше отзад като опашка на разгневена котка.

Тийни не каза нищо за колата. Просто се качи и седна на най-хубавото място.

Капитанът от охраната се качи, а с него и двамата сержанти.

— Защо за Бога се качвате? — попита Тийни капитана.

— Няма да ви поверим в ръцете на този човек — отвърна капитанът като посочи Мадисън.

— Правилно сте решили — каза Тийни. — Той е специалист по връзки с обществеността, а такива като него никога не отстъпват, никога.

В този момент внушителният иконом слезе тичешком по стълбите, сграбчил множество рула свитъци, като се опитваше в същото време да се напъха в церемониалната си роба. Той скочи в еърбуса.

За Мадисън не остана много място и той се принуди да седне на един ръб далеч от Тийни.

— Къде отиваме? — попита Мадисън.

Икономът не му обърна никакво внимание и като се наведе напред подаде лист хартия на Флик. Шофьорът го погледна, озърна се назад, за да види дали са затворени вратите, след което потегли.

Понеже си мислеше, че отиват в Правителственото градче или на някое подобно място, Мадисън много се разтревожи, когато Флик насочи еърбуса на югозапад, след като бяха излезли от портата и бяха минали през главозамайването, което се появяваше винаги от бързата смяна на часовите пояси.

Когато набраха височина, а пустинните дяволи на вятъра се смалиха по размери, Мадисън опита да се наведе напред и да види картата на екрана пред Флик. Беше празен!

Тревогата трябва да се бе изписала много силно на лицето му, защото Тийни му се скара с думите:

— Спокойно, момче. Дълго ще попътуваш. Три часа най-малко.

Мадисън посегна към таблото за музика и го включи, като се надяваше, че музиката ще смекчи дивото женско сърце. Тогава може би Тийни щеше да му каже какво означава всичко това.

Тийни се пресегна веднага след него и спря музиката.

— Не искам нищо да пречи на концентрацията ми. Трябваща планирам цяла бойна кампания.

— Бойна? — зяпна Мадисън.

— Разбира се! Ти се държиш много меко с Грис и аз се отказах от теб. Трябват по-силни мерки, момче. И хич не се опитвай да измъкнеш от мен бойния план. Защото съм сигурна, че действаш като шпионин на Хист. Бойните действия и шпионирането вървят ръка за ръка.

Беше му казала всичко това на английски и Мадисън продължи на същия език:

— Не съм никакъв шпионин, Тийни. Аз съм на твоя страна.

— Това тепърва ще го разберем — каза Тийни.

Попътуваха известно време и в един момент Тийни явно беше завършила плана си, защото направи балонче с дъвката си и го спука, сякаш за да отпразнува. По преголемите й и сега заети уста заигра лека усмивка.

— Трябва да разбера накъде отиваме — каза Мадисън. — В края на краищата имам право да знам откъде може да се наложи да се връщам пеша.

— Никога няма да успееш да се върнеш пеша от мястото, на което отиваме — отвърна му Тийни. — Освен ако не си си донесъл чифт от сандалите на Христос. Става въпрос за един остров, на две хиляди мили югозападно, целия заобиколен от вода.

— Да не би да бягаш или нещо такова? — попита Мадисън.

— Боже, да не си станал със задника нагоре? Твърде е рано за теб, предполагам. Аз притежавам този остров!

— Притежаваш остров?

— Разбира се, приятелче. Там е умряла кралица Хора.

— Заточена ли е била? — попита Мадисън.

— О, не, по дяволите, Мадисън. Просто й омръзнало да вкарва офицерите си в Палас сити и с напредване на годинките просто се преместила на острова. Той е част от Флистенския договор.

— Тийни, объркваш ме.

— Ами, трябва да си като мен и да си пишеш домашното. Потих се сума време над него, заедно с иконома и разбрах всичко. Обзалагам се, че си си мислел, че съм една измислена кралица.

— О, не — излъга Мадисън. — Никога не ми е минавало през главата такова нещо!

— Напротив, минавало ти е. Познавам го по очите ти. Та нека ти обясня, копеле. Аз съм истинска кралица. Никаква измама в нея, за разлика от професията ти. Значи, кралица Хора била нещо, което тук наричат кралица-заложница. Човек постепенно научава много неща за договорите и тем подобни. А аз вече съм на път да стана много голям експерт.

Преди около трийсет хиляди години Волтар завладял планетата Флистен. Единствената причина, поради която тази планета най-накрая се предала, било обещанието на Волтар, че кралската фамилия на Флистен ще бъде съхранена. Това било добре дошло за Волтар, защото така той се сдобил с една брадва, която да държи над главата на Флистен, а членовете на кралското семейство били преместени в Палас сити като заложници. Това е една много популярна волтарианска маневра: в Палас сити има четири или пет такива семейства-заложници.

Та, както и да е, флистенската кралска фамилия постепенно изчезнала, защото кралица Хора така и не родила никакви деца, въпреки всичките часове, които прекарала в леглото. И когато умряла на остров Рилакс…

— Значи това е името на мястото, към което пътуваме — каза Мадисън.

— Не ме прекъсвай — сряза го Тийни. — Опитвам се да довърша образованието ти. Та когато кралица Хора умряла на остров Рилакс преди около петдесет години, това поставило Външния отдел на мястото му. Виждаш ли, поддържането на Флистенския кралски дворец — моя дворец — и флистенския остров — моя остров — се плащало от данъците на Флистен. Договорът бил приведен в действие от Външния отдел, макар че планетата сега е към Вътрешен отдел. Флистенската кралска фамилия останала към Външен отдел…

— Съвсем ме обърка.

— Не ти трябва никаква помощ. Извади си памуците от ушите и слушай. Значи, когато кралица Хора умряла, това поставило Външния отдел на мястото му, както се опитвам да ти обясня, но ти просто не спираш да се въртиш. Старият Индау и другите висши служители разчитат на флистенските данъци за подкупи. И се опитвали да обяснят на флистенските данъкоплатци как ставало така, че те продължавали да плащат кралския данък. И когато се появих аз, Индау запуши с мен дупката. Старият договор продължава да действа, Външният отдел продължава да си взима комисионна и всички са много доволни. Аз, разбира се, никога не мога да отида там, защото това влиза в договора, но аз съм истинската кралица на Флистен без никакво съмнение. Всичко е даже прекалено легално: преди около десет години Негово Превъзходителство Клинг Надменни издал заповед на Индау да обезглави един бунт на Флистен заради данъците като провъзгласи някоя кралица-заложница от Флистен. Но старият Индау не успял да намери никой, който да не е от Конфедерацията и на който можело да се разчита, че ще си държи устата затворена по въпроса за подкупите. Така че когато Туу-Туу се появил и Индау изпаднал във възторг от него, старият бибипец изведнъж си спомнил заповедта и с един замах на писалката, между поредните текове върху Туу-Туу, попълнил празното разрешително, което Клинг бил подписал. Та така. Не съм измислена. Аз съм истинска кралица!

— Е, много се радвам да го чуя — каза Мадисън. — Но когато аз си свърша работата тук, ти можеш да се върнеш на Земята.

— Ха! — възкликна Тийни. — Ти май не си разбрал нищо от това, което ти разказах за кралиците-заложници. Ако на Волтар му хрумне да завладее Земята, Апаратът ще унищожи всяка кралска особа там, както и всеки, който нарича себе си крал или кралица, и Индау ще ме назначи като кралица-заложница на Земята. Никога няма да мога да се върна там, но Индау ще си получи пая от данъците…

— Тийни, това е лудост!

— Виж го ти него — каза Тийни, като внезапно заговори с акцент от Парк Авеню, — аз се опитвам да те образовам на тема политиката в Палас сити, а ти ме обиждаш. Освен това си просто един човек без благороднически титли, а не кралска особа като мен. — Тя направи балонче и го спука много силно, за да подчертае неизразително думите си.

Бяха стигнали крайбрежието и сега потеглиха с шестстотин мили в час през нещо, което изглеждаше като зелено и безкрайно море. Нищо чудно, че картата пред Флик изглеждаше толкова празна. На нея имаше предимно вода.

Мадисън сбута лакейката на предната седалка, защото не можеше да достигне шофьорското място.

— Кажи му — прошепна той — да включи нещо, което показва остров Рилакс.

— Аз не му говоря — прошепна му обратно лакейката. — Казва, че се е променил и ако не се препромени, ще му насиня и другото око.

— Вече си му нанесла достатъчно щети — прошепна Мадисън.

— Не, това го направи момичето от спалнята му. Аз още не съм го подхванала.

Мадисън имаше смътното усещане, че се намира в лудница. Тийни с нейното бръщолевене за това да стане кралица на Земята го беше разстроила много. А ето че и друга жена започваше да действа. О, колко права беше майка му!

Той имаше усещането, че най-добре разработените му планове отиват на вятъра. Тъжно си мислеше за бедния Хелър-Уистър, докато летяха над безкрайното море и се отдалечаваха все повече и повече от всякакъв разумен подход чрез връзките с обществеността. Какво по дяволите имаше пред вид Тийни под „бойни“?