Л. Рон Хабърд
Победа на злото (65)

Глава пета

Два дни по-късно много добре подбрана публика от деветдесет жени седеше в залата за лекции на 80-ия етаж на градската къща. Те си даваха ясната сметка, че са особено привилегировани от поканата да присъстват на тази високо образователна лекция на известния доктор Кроуб.

Даваха си, освен това и ясната сметка, макар че това въобще не беше споменато, че ако не съдействат, няма повече никога да получат отново възможност да „се лекуват“ на остров Рилакс. А също така — макар че за това никой даже и не намекна — ако не се държаха както подобава, някой можеше да забрави да поднови безплатната им доставка на трева.

Онова, което се обсъждаше между тях и другите съвсем свободно, бе, че като членове на едно висше общество, те имат положителното задължение да използват положението си — както и това на техните съпрузи, за да правят добро. Не се споменаваше никакво име, но всички бяха членове на един много изискан клуб, състоящ се изцяло от онези късметлийки, които се бяха „просветлили“ на остров Рилакс.

Мадисън беше имал малко неприятности с Кроуб. Беше глътнал тайничко допълнителна доза ЛСД, освен нормалната си дажба, та двама общи работника трябваше да го държат последователно под горещи и студени душове, за да дойде на себе си.

Сега той застана на подиума за лекции, със съзнанието, че ще получи леко разтърсване чрез скрития си електрически нашийник, ако оплеска работата, и се подпря на бюрото.

— Дами, — започна той, като повтаряше онова, което му казваше микрофончето в ухото, — вие си давате сметка, че като избран вътрешен кръг от малцината просветени, вашето… вашето обществено… обществено положение води със себе си определени отговорности. Обществото, в което живеем, е… е за нещастие една шахта — за неовладяна лудост и чудовищни злоупотреби. Спотайващи се, прикрити, извън полезрението… извън полезрението на общоприетата и непросветена гледна точка, мозъците на хората… кипят от невъобразими страсти и сили. Страх ме е като виждам опасностите, на които е подложено това общество, и как… как зле, то… то се справя с тях. Необходими са строги мерки по-силно необходими са СТРОГИ МЕРКИ! — Той пое дълбоко дъх и се подпря с пръсти на плота на бюрото… (Наведи се напред). — Има един толкова чудовищен случай, който сигурно го знаете, за да не се налага да ви го обяснявам (облегни се назад и спри). — В края на краищата вие сте нежно възпитавани дами и аз не трябва да говоря за това, иначе ще нараня слуха ви (Не продължавай.)

— Не, не — извика лейди Артрит Стафи от предния ред, която си даваше ясната сметка, че е лидер на тази избрана група, — продължете, продължете! Не се страхувайте, че ще нараните слуха ни. — О, да, продължавайте! — чуха се и други викове.

— Изглеждате така, сякаш жестоката истината трябва да ви се представя много внимателно — каза Кроуб.

— Нямаме нужда от лигавене! — извика една жена. — Кажете ни!

(Продължавай.) — Е, скъпи дами, този случай е толкова гнусен, че ще изтръпнете. Той е единичен и изключителен случай. Толкова е изключителен, че попада изцяло извън Фройдисткото разбиране за психосексуална патология!

— Не! — чуха се няколко вика.

— Този случай — каза Кроуб — не е анален. Той не е орален. Не е генитален! Даже не е латентен! Извикай чудовище.

Жените изглеждаха като вцепенени.

Изведнъж Кроуб седна в едно кресло.

— Една жена е дошла, за да опише случая като свидетел. Въведете я.

Мийли се качи смирено на подиума. После събра кураж от изпълнените с очакване женски лица.

— Това, което той казва — започна Мийли, — е вярно. Аз бях неговата хазяйка. Никога не канеше жени в стаята си. Затваряше вратата, когато отиваше в банята. Никога не говореше както подобава на никого. Когато не се промъкваше тайничко навън или навътре, се спотайваше в праха и мръсотията на стаята си. Не мога да опиша гадните му и ужасни мисли. Освен това обмисляше денонощно как да направи така, че да ме екзекутират, само защото му се усмихвах и му пожелавах приятен ден. Когато се измъкна, не можахме да намерим никой, който да заеме стаята му. Тя имаше толкова ужасна репутация, че още е празна! — Тя се свлече с ридание и един разсилен я изведе.

После дойде Ске.

— Аз бях — започна той — многострадалният му шофьор. Лишенията, които изпитах през онзи нещастен период от живота си, са оставили толкова дълбок отпечатък върху мен, че чак душата ми е жигосана. Той имаше навик да седи в еърбуса и да се опитва да скрие това, че скърца със зъби. А за вярната ми служба той се опита да ме екзекутира. Не мога да опиша гадостите, които го заобикаляха! — Той се свлече, както го бяха подучили, след което избяга от подиума.

Напред пристъпи старият Боч.

— Аз бях главният му помощник и това съсипа живота ми. Ако се навържат едно за друго, убийствата и престъпленията на този човек ще стигнат до средата на вселената. Ненормалните неща, които вършеше намериха кулминацията си в заповеди да се отнеме животът ми.

Той слезе от подиума. Малко поосвежен, Кроуб се изправи.

— Скъпи дами, вие много добре виждате, че лудостта вбесява. Диагнозата на този случай е толкова чудовищна, че във всички архиви на психиатрията няма нито една такава. Аз просто (Придай си спокоен и професорски вид) предложих този случай, за да ви покажа как ноктите на лудостта са се впили в най-големите дълбини на нашата култура (придай си вид, че това е краят.)

— Почакайте! — извика лейди Артрит. — Кой е този случай и къде е човекът?

(Погледни към вратата) — Мъжът, който ме информира за този случай, още ли е тук?

— Да — каза бързо един разсилен.

Облечен като надзирател от Кралския затвор, един от актьорите влезе с неохота. Беше с маска.

— Доктор Кроуб, — каза той, — разказах ви за този случай заради доброто на обществото. Ако се разбере, че аз съм ви информирал за това, което прави правителството, мога да загубя работата си.

— Кажете им, кажете им, те всички ще запазят самоличността ви в тайна.

Актьорът се обърна.

— Този мъж е задържан в Кралския затвор, за да се предотврати изправянето му пред съда. Седи си в килията на съвсем сигурно място. Страховете идват от това, че ако го изправят пред съдията, нещата, които може да разкрие, ще разклатят правителството из основи. Дори да го съдят, това ще стане тайно. Онова, от което се страхуваме ние, надзирателите, е, че ще бъде пуснат сред обществото през някоя задна врата и ще украси улиците със злодейски удушените тела на бедните и невинните. Макар и да не знам нищо за вашата психиатрия, просто като го наблюдавам в килията му, бих казал, че на фона на всички злосторници, които съм познавал в кариерата си на надзирател, той е направо най-долният. Не може да бъде описан по никакъв начин! Въпреки това ТЕ го крият и защитават.

— Как е името му? — попита лейди Артрит Стафи с разярен глас.

— Името му — каза актьорът — е Солтан Грис!