Л. Рон Хабърд
Победа на злото (50)

Глава четвърта

Призори търсещите пръсти на слънцето погалиха нежно клепачите на Мадисън.

Той лежеше в един полусвят, наполовина буден и наполовина спящ. Някаква мисъл се носеше из неговото полусъзнание.

Една от главните цели на вестниците — така течеше мисълта му — е да създават неприятности и да тревожат хората. По този начин — продължаваше мисълта — първостепенно намерение на Земните медии е да карат хората да полудяват.

Той затъпка на едно място. Нещо в ума му искаше да излезе на повърхността. Изведнъж си даде сметка, че не беше видял нито един психиатър на Волтар или пък следа от такъв. Нито дори психолог.

Аха! Конфедерацията с изостаналите си медии не само, че не причиняваше лудост, ами дори не я и лекуваше! Изведнъж му хрумна една идея.

Той се измъкна от леглото: Метна си един халат. Отиде в стаята на Флик.

С изсветляващи по посинените места очи, Флик лежеше напълно изтощен между голите тела на Кън и Туа, които си хъркаха спокойно, а по устните им играеха нежни усмивки.

— Флик, — каза Мадисън, — какво правят на Волтар с побърканите?

— Натрисат им две жени и ги убиват — отвърна Флик като се опитваше да освободи ръцете си и да седне в леглото.

— Не, говоря сериозно — каза Мадисън. — Много е важно да разбера това.

Флик пропълзя немощно до долната част на леглото и седна, защото беше твърде изтощен, за да продължи нататък. Каза:

— Ненормалните ли? Я да видим. Ами, когато кажат, че някой е луд, не е много трудно да се види, че са прави. Очите им стават ококорени и търчат напред-назад или се кандилкат. Не могат да познаят никого и когато говорят, казват щуротии. И тогава ги изпращат в един голям затвор далеч на север и това е всичко.

— Какво става, ако състоянието им се подобри?

— Да се оправят? Говориш странни работи. Искаш да кажеш, ако отново станат нормални? Ами, ако това се случи, ги наблюдават известно време, след което ги пускат.

— Искаш да кажеш, че не им правят шокове или пък да оперират мозъците им?

— Боже милостиви, защо? От къде на къде някой ще ги наказва? Не ги обработват, дори не ги пипат въобще. Един мой братовчед веднъж го изпратиха в Лагер за задържане на луди на Калабар: беше се побъркал така, сякаш му го нямаше половината мозък. Държаха го там половин година, не му правеха нищо, освен да го хранят, след което го пуснаха отново на свобода. Той пак си беше напълно нормален. Много се радвам, че не го повредиха: леля ми щеше да призове на помощ всички демони, ако го бяха направили.

— Ти чувал ли си някога за душевен лекар?

— Не. Мисля, че някога съм виждал лекар, който е полудял.

— Искам да кажа психиатър — уточни се Мадисън.

— Слушай, шефе, аз си седя тук адски търпеливо, докато ме болят всички мускули, но бихме ли могли да отложим чуждите думички поне докато закуся и се събудя?

Целият този разговор беше разбудил момичетата. Туа каза:

— Още не ти трябва закуска — и посегна към него.

Мадисън си тръгна. Той отново се почувства в задънена улица.

Върна се в стаята си и закрачи.

Идеята, която му беше хрумнала, всъщност не беше негова. Това беше един крайъгълен камък с историческа стойност в развитието на връзките с обществеността като занаят. Беше му хрумнала, когато си беше дал сметка, че първостепенната цел на Земните медии е да карат хората да полудяват. А това беше извадило на преден план един от триумфите на връзките с обществеността през последния век.

Преди много десетилетия „Американските психиатрични филиали“ имали ужасен проблем с медиите. По онова време никой със здрав разум не бил готов да публикува каквото и да било сериозно нещо за психиатрията; гледали на породата психиатър като на тълпа злонамерени фалшификатори и шарлатани, които са деструктивно настроени ако не с друго, то поне с електрическите шокове и убийствата.

Но връзките с обществеността бяха спасили положението. В съюз със Световната федерация по душевно здраве — организация, състояща от бивши нацисти, които били избили милионите евреи, както и ненормалните в Германия и които бягали от силите на Съюзниците — „Американските психиатрични филиали“ направили най-хитрото нещо на века.

Те бяха постигнали толкова много в медиите, че в днешно време един психиатър би могъл да извършва по няколко убийства на ден, включително и в неделя, а освен това би могъл да прави каквото си иска — дори да се „показва“ пред дечица, а медиите, както и всяка страница и кадър от тях, биха го хвалили до небесата и биха казвали колко научно и полезно е всичко това. Да, тяхната процедура чрез връзките с обществеността наистина беше проработила и продължаваше да върши работа. Вече с променени позиции, психиатрията и психологията се считаха за напълно над всеки закон и даже най-важните хора в държавата целуваха мръсните им, изцапани с кръв ботуши.

Със своите познания за историята на връзките с обществеността, Мадисън знаеше до най-дребния и деликатен детайл какво точно бяха направили те, как го бяха осъществили и как продължаваха да го осъществяват.

Имаше обаче един малък проблем в плана му: нямаше си психиатър.