ОСТРОВ РИЛАКС: в миналото известен на древните като Теон, укрепление на изчезналите отдавна морски хора. Кралски резерват на първите волтариански монарси, но излязъл от употреба преди петдесет хиляди години. Нотариална собственост на Кралската фамилия на Флистен след Флистенския договор. Разположен в полутропическата област 18/103, Западен океан, на 883 мили от основната континентална суша. Площ от 305 квадратни мили. Заобиколен от черни вертикални скали с височина от 2000 до 5000 мили, няма плажове, нито пристанища. Най-висок връх Теон с височина 9056 фута, разположен в северния край, който макар и покрит със сняг през по-студените месеци, спира пътя на студените ветрове. Островът е оформен при раздвижване на земните пластове при изригването на вулкан, но вулканът отдавна е затихнал. Средна годишна температура 76 градуса. Първа гледка: обикновено облаци, покриващи връх Теон, или безцветно небе поради отражение. Предупреждение за риболовни съдове и всякакъв въздушен трафик: да не се опитват да се приземят.

Студени тръпки полазиха Мадисън. Колко ли мрачно и ужасно място трябва да е това! Черни скали, без пристанища, предупреждение да не се приземява никой. Какво за Бога възнамеряваше да направи Тийни с идването си тук?

Флик се наведе към Мадисън и прошепна:

— Мисля, че се загубих. Трябва само да вкарам координатите, но и Модел 99 се загуби! Забравих да засека приземния километраж, когато напуснахме сушата. Океанът под нас е пълен със зъбарки, някои от които стигат до петдесет фута дължина, а ако те не те пипнат, летящите из въздуха риби-прилеп ще го направят. Видимостта се влошава. Можеш ли да издействаш разрешение да обърнем?

Мадисън се обърна назад. Другите не бяха чули Флик, но размърдването му беше накарало офицера от охраната да застане нащрек. Тийни беше потънала в собствените си мисли и се мръщеше.

Мадисън каза на Флик:

— За Бога, намери това място. Днес не мога да се оправям с повече жени!

— Нито пък аз — отвърна Флик. И той започна да се озърта наляво и надясно.

Облаци бяха забулили слънцето и това правеше видимостта слаба.

— Нямаш ли радар? — попита Мадисън.

— Искаш да кажеш лъчи? О, да, лъчи — и Флик бързо започна да върти разни копчета. Екраните оставаха празни. — Аз не съм океански пилот — каза той. — Когато разбивам еърбусите, обичам да има някой, който да намери останките. Погледни тоя километраж. Вече сме изминали 2 100 мили.

— Чакай малко — каза Мадисън. — Ти проверяваш с лъчите само напред. Ами ако вече сме го подминали?

Флик незабавно завъртя още копчета и пусна лъчите назад.

ЕТО Я ПЛАНИНАТА!

Бяха минали точно над върха й само на сто фута разстояние! Беше скрита от сутрешните облаци.

Мадисън въздъхна с облекчение. Бяха подминали мястото с двайсет мили! Флик завъртя еърбуса обратно като намали скоростта и височината.

Веднага щом промениха курса си, високоговорителите им загърмяха: „Предупреждение, предупреждение Модел 99–3. Тук е Сателитният мониторен контрол от планетната охрана. Заредили сме в бойна готовност торпедо-убиец. НЕ се опитвайте да се приземите на остров Рилакс.“

По слепоочията на Флик започна да тече пот, докато той бързо обръщаше посоката на движение. Той грабна един микрофон.

— Заповядано ми е да се приземя тук! — И той грабна личната пластинка на Мадисън и я пъхна в отвора.

— Съжаляваме, но това не върши работа — отговориха от планетарната охрана. — На Рилакс не се е приземявал никой от петдесет години, макар че не сте първите, които се опитват. Изчезнете веднага!

Една ръка дърпаше Мадисън за ръкава и той се обърна, за да види, че икономът му подава нещо. Беше лична пластинка. Мадисън я подаде на Флик, който измъкна бързо неговата и вкара другата в отвора. Ръката му така трепереше, че той едва успя.

— Това да не е някакъв номер? — изгърмяха от планетарната охрана. — Трябва да изясним това с Правителственото градче. Останете наблизо.

Мадисън и Флик се спогледаха слисани.

Имаше пауза, след която:

— Ще приеме ли Ваше Величество нашите извинения? Ние просто изпълняваме прилежно заповедта на Външен отдел никой да не се приземява на остров Рилакс, без изричното съгласие на Ваше Величество. Покланяме ви се.

Икономът грабна микрофона.

— Нейно Височество снизходително благодари за усърдието и наблюдателността ви и потвърждава, че заповедта продължава да бъде в сила. Освобождава ви да си вършите другите задължения.

— Целуваме края на одеждата й. Край.

Флик каза:

— Пфууу! Торпедо-убиец! Прав беше, шефе, като каза, че денят ще е ужасен.

Той върна през рамо пластинката на Тийни на иконома.

Мадисън беше сащисан от това, което беше чул. Тийни за първи път не лъжеше. Даже планетарната охрана и Правителственото градче я бяха признали за кралица.

А няколко секунди по-късно той получи втори шок. Бяха се спуснали под слоя от облаци и там, потопен в слънчеви петна, се простираше островът.

Беше ГОЛЯМ! Не си беше дал сметка, че 305 квадратни мили са толкова голяма площ. Даже от четири хиляди мили височина човек не можеше да ги обхване с поглед.

Имаше ниски хълмове и гори. Имаше водопади и реки. Имаше заградени с каменни огради полета, в които се отглеждаха разни неща. Имаше ливади, а по тях стада. А имаше и малки селца с бели стени, които се гиздеха тук-там сред красивата зеленина на нагънатите хълмове. Когато слязоха още по-ниско, той видя, че големите масиви петна бяха разцъфнали дървета и цветни градини.

Опита се да го сравни по красота с някой остров, който той знаеше на Земята. Таити? Не. Този беше десет пъти по-красив.

КАКЪВ РАЙ!

— Къде да се приземя? — изпищя Флик.

— Пред двореца — посочи с ръка икономът.

Мадисън го видя. Беше отчасти върху склона на връх Теон и така замаскиран от цъфтящи дървета, че големината му оставаше скрита, докато почти не се бяха приземили. Тогава Мадисън си даде сметка, че пред очите му е една сграда, която вероятно беше дълга хиляда фута и се извиваше елегантно по гръдта на планината. Беше само на три етажа, но вероятно стигаше и до задната част на планината.

Имаше място за приземяване, но обичайното синьо петно почти не се виждаше. По каменните стъпала, които водеха надолу към него, бяха поникнали плевели.

Тогава Мадисън се взря по-отблизо. Всичко онова, което той беше взел за украса от зелени рапани по цялата извиваща се предна повърхност на двореца, беше мъх, който висеше на ръждясали метални въжета с проблясващи само тук-там петънца от позлата.

Излязоха от колата и се вторачиха в двореца.

— Исусе! — възкликна Тийни.

Една врата се отвори — тази, която беше скрита сред масивните входни решетки.

Към тях се втурна един старец с пръчка в ръка и развяваща се посивяла брада.

— Махайте се! Махайте се! — изкрещя той. После се изпъна в разкъсаните си парцали вместо дрехи и извика: — Влезли сте в чужда територия! Това е собственост на планетата Флистен. Бързо отлитайте, иначе ще извикам охраната!

Икономът се затътри към него.

— Управител Спърт, обзалагам се, че даже нямате охрана! На колене, нищожество!

— Пред теб на колене само в ада!

Икономът се обърна:

— Това е обида, която не можете да простите, Ваше Височество. Това място е в немилост: пътеките са направо непроходими от плевели, фонтаните даже не работят. Сравнете го с отличното състояние, в което намерихте палата си в Палас сити, незабавно направете съдебен процес и нека да наторим тревата с неговата кръв. Това ви препоръчвам аз. Очаквам вашата заповед.

Старецът беше зяпнал. Изведнъж започна да се тресе.

— „Ваше Височество“ ли казахте?

— Нейно Кралско Височество Тийни Първа! — отвърна икономът и разгърна свитъка от Външен отдел пред мигащите очи на управителя Спърт.

— О, Богове! — изстена старецът. — Имаме си КРАЛИЦА!

По прозорците на двореца наизскачаха лица.

Старецът се втурна напред и се просна в краката на Тийни. Започна да говори, всъщност да циври, с лице заровено в земята:

— О, простете, простете ми. Милост! Не знаехме, че съществувате. Не знаехме, че пристигате. Никой не ни е предупредил. Когато кралица Хора почина преди петдесет години, тук дойдоха хора от Външен отдел и заключиха всичко. Нямахме пари да боядисаме, нито каквито и да било материали. Никой от сушата не е идвал. Никой от нас не може да отиде там. Сами си отглеждаме храна и ловим риба в морето. Но не сме забравили протокола, упражняваме го всяка седмица? Моля ви, моля ви, Ваше Височество, не ме екзекутирайте в деня, който стана най-щастливият в живота ми заради вашето идване! — После спря за момент и каза: — Не. Можете да го направите, можете да ме екзекутирате, ако това ще ви донесе и минимално удоволствие.

Управителят Спърт посегна напред и постави крака й на врата си като го поглаждаше.

— Не искам живота ти — каза Тийни. — Искам да ми покажеш най-дълбокия и отвратителен зандан, който се намира тук.

— О, добре, ще ме хвърлите там. Това е много по-добро, отколкото заслужавам.

Тийни вдигна поглед. Първото възклицание на стареца беше чуто. Най-малко двеста човека бяха излезли тичешком от двореца, полуголи в парцаливите си дрехи, и сега се просваха на терасата, по стъпалата и на мястото за приземяване. Всички подсмърчаха.

Тийни се обърна към иконома. Махна крака си от врата на управителя Спърт.

— Ще кажеш ли на тоя идиот да стане и да ни заведе до зандана?

Мадисън го полазиха студени тръпки. Затова ли го беше довела тук? За да хвърли НЕГО вътре?

— Ваше Височество, — каза икономът, — ако предпочитате да бъдете милостива, въпреки обидата на този човек, ще ми разрешите ли поне да кажа на тия хора да почистят малко дебрите по стъпалата и да пометат залите, за да не нараните краката си, когато влезете?

Тийни леко махна с ръка. Управителят Спърт незабавно целуна крака й и се дръпна назад. Той скочи на крака и изкрещя на тълпата:

— ХВАЩАЙТЕ СЕ НА РАБОТА! ПОЧИСТЕТЕ ДВОРЕЦА ЗА КРАЛИЦАТА СИ!

Ако се съдеше по силата и мощта на гласа му, човек би си помислил, че щеше да ги издуха всички назад, но не стана така. Те станаха със страхопочитание върху лицата си, след което по тях сякаш премина вълна, която промени израженията в обожание. Започнаха да пращат въздушни целувки, след което подхванаха онова, което един едър мъж беше измучал от задните редици: „ДА ЖИВЕЕ КРАЛИЦАТА!“

Управителят Спърт най-накрая успя да ги накара да си влязат обратно вътре.

Тийни крачеше неспокойно напред-назад. В главата й се въртеше нещо и тя не обръщаше много внимание на обстановката. Нещо вътре в нея я принуждаваше да се движи и тя тръгна по една пътека, цялата обрасла с плевели, но украсена с цветя с тежък аромат, и стигна до едно място, от което се виждаха равнините долу.

Понеже бе някак напрегнат, Мадисън я последва. Погледна спиращата дъха гледка.

— Колко красиво — каза той, като се надяваше това да я успокои, — едно градинско кътче, подобно, на което никога не съм виждал. Даже мекотата на ветреца сякаш те целува. И колко спокойно! Даже песента на птичките е като приспивна песен.

— Млъквай — прекъсна го Тийни. А после се огледа наоколо. — Мястото е красиво, добре. Твърде бибипски красиво, ако питаш мен! Мислех си, че ще е както пишеше в справката — само черни скали и камъни.

Приближи се един сержант със съобщение от иконома.

— Вече е достатъчно разчистено, за да можете да влезете, Ваше Височество. Но моля ви, внимавайте къде стъпвате, настилката е повредена на някои места.

Тийни подръпна маншетите на червените си ръкавици и бързо тръгна надолу по пътеката. Изкачи се шумно по стъпалата и мина през терасата. Гигантските входни порти бяха вече отворени, а парцаливият персонал се беше подредил от двете страни, всички бяха на колене и се опитваха да привлекат вниманието й.

Управителят Спърт чакаше със запален факел. Тийни обаче се спря до иконома си.

— Ако можеш да се разбереш по някакъв начин с тия хора, накарай някой да събере полка тук отпред.

Икономът се поклони, обърна се, а Тийни последва Спърт.

Мъже, които изведнъж си бяха спомнили, че са сержанти и пазачи, отваряха вратите пред тях. Един от тях, който вероятно беше управител, ако се съдеше по всичките му парцали, дрънкаше с пластинки за отключване и вървеше бързо пред тях.

— Защо си с тоя дървен факел? — попита шефът на охраната на палата в Палас сити управителя Спърт. — Къде са лампите?

— О, сър — отвърна Спърт, — плочките гориво свършиха още като бях дете. Даже този дървен факел е лукс. Толкова много хора тук бяха благородници, придворни и висококвалифицирани техници, че бяха забравили напълно народните занаяти. Трябваха ни три години след смъртта на кралица Хора, за да се научим да сплитаме вълната на животни, за да правим въжета. Въобще не успяхме да си възвърнем умението за правене на плат. Добре се справяме само с плетенето на кошници за храна и риба и успяхме да направим това, само защото някои от хората тук като малки правели гирлянди и венчета от цветя. Голям шок е когато си свикнал с най-съвременните технологии да се наложи изведнъж да се върнеш към най-примитивните. Стъпалата към високите технологии изчезват до едно и човек се опитва напразно да се върне назад: всеки е забравил как стават нещата без тях.

— Не те помолих да ми изнесеш лекция — каза капитанът от охраната. — Попитах те къде са лампите. Виждам, че влизаме в тунели под планината и няма да позволя Нейно Височество да продължи, докато не се появи някаква светлина.

Спърт бързо каза:

— Сигурен съм, че всички електронни и електрически съоръжения работят. Просто няма гориво…

Офицерът го бутна настрана и мина напред. Като потърси известно време по стените, той най-накрая откри контролно табло. Изстърга калта и праха, намери ключалката, свали я и като взе една резервна батерия за електрическата си сабя, я пъхна в необходимия отвор.

Нищо не стана.

Той си взе батерията с отвращение и като погледна кисело управителя, каза на Тийни:

— Ваше Височество, нещата тук стават все по-непоносими. Мисля, че тези тунели влизат доста навътре в планината и слизат много надолу. Трябва да ви помоля да не продължавате нататък.

— Трябва да видя зандана — каза Тийни. — Колкото е по-дълбок, по-тъмен и по-ужасен, толкова по-добре. Води нататък!

Като следваше пращящия и искрящ факел, групата продължи напред, а сенките им подскачаха призрачно по стените.

Най-сетне, след като бяха слезли много дълбоко в черните скали, те стигнаха до серия от дупки. Имаше стаичка за пазач. Освен това имаше зали с множество килии по протежението им, чиито врати бяха ръждясали и висяха накриво. Най-накрая имаше и стая, в която се виждаха маса и останки от камшици. Тийни потупа един каменен отломък, който беше покрит с мръсотия и стоеше в центъра на стаята.

Мадисън разбра, че това е стая за мъчения, а когато видя и изражението на лицето на Тийни на светлината от факела, косата му се изправи.

Тийни намери две килии зад стаята, които бяха малко по-големи от две черни дупки. Взе факела и ги разгледа една по една. Намери някакви стари пагони.

— Тези са останали от древните морски хора от Теон. Идвал съм тук само веднъж, когато преди шейсет години, един придворен загуби домашния си любимец. Тия зандани ме изплашиха до смърт. Мога ли да помоля Ваше Величество да се махне от това ужасно място?

Тийни пробваше останките от една врата на едната от дупките.

— Това трябва да се поправи — каза тя.

— О, да, Ваше Височество — каза Спърт. — Всичко ще почистим.

— Не — прекъсна го Тийни. — Оставете го колкото се може по-мръсно и ужасно. Искам само да оправите вратата, за да не може никой да се измъкне. А също да поправите и съоръженията за измъчване.

Мадисън не можеше, да издържа повече.

— Тийни, какво СИ намислила? — попита я той на английски.

— Това — отговори тя — всичко е за Грис.

— Грис?

— Да! Веднага, щом разбрах, че тук съществуват зандани за измъчване, реших да дойда. Те са наистина пригодени за измъчване, слава Богу. Истинска картинка на ужасите. Ще свършат идеална работа. Ще хвърля Грис точно в онази дупка и всеки ден до края на живота му ще го измъчвам, ще го слушам как пищи, циври и се моли. Ще го обработвам година след година!

— Чакай малко, Тийни. Та ти не си хванала Грис. Той е в Кралския съд и затвор!

На светлината от факела Тийни го фиксира с ужасяваща усмивка.

— Това е бойната ми кампания. Кралица Хора е държала полка си тук. Аз ще ги измъкна тайно оттук и през нощта ще атакувам Кралския съд и затвора. Така ще се сдобия с Грис!

— Тийни, никой не може да направи това. Подобен опит означава смърт!

— Мъжете от полка до един са флистенски благородници, които са положили клетва да рискуват живота си при всяка прищявка на кралицата си. От всяко поколение само на най-силните са им разрешавали да се присъединят към полка. А ти ще ми осигуриш оръжия и транспорт! И така ще пипна Грис!

— Тийни, — каза Мадисън шокиран, — Тийни, послушай ме. Мога да направя така, че Грис да бъде изправен пред съда. Ще е необходимо много време и усърдна работа. Мога да взривя медиите, да го разоблича в пресата и направо да ги принудя да го съдят. И освен това — допълни той отчаяно, защото целият му план за Хелър зависеше от това, — мога да гарантирам, че съдебният процес ще продължи безкрайно! Той ще страда душевно през цялото време!

— Не това е страданието, което искам да видя — прекъснато Тийни. — Искам го тук, под най-острия ми нож. Години наред!

Истинско отчаяние обхвана Мадисън. Виждаше как ги убиват двамата.

— Тийни, ами ако успея да направя така, че по време на съдебния процес да го осъдят и да го поверят на теб?

— Ще трябва да чакам твърде дълго — каза Тийни.

Тя се обърна към управителя и започна да му дава подробни заповеди за килията и стаята за измъчване, както и за съоръженията. Това й отне доста време.

На колана на капитана от охраната запращя едно радио. Беше икономът.

— Моля, информирайте Нейно Височество, че полкът й се събира. Трябваше само да се обадят в селата и фермите. Но всички ще са тук за прегледа, когато излезете.

Мадисън не си беше дал сметка колко дълбоко са навлезли в планината, докато не се опита да тръгне обратно. Застоялият древен въздух не му помогна да си поема по-лесно дъх, докато вървеше с огромни усилия обратно през тунелите. Отне им почти половин час да се върнат в залите.

Един сержант коленичи и щеше да използва носна кърпичка, за да почисти обувките на Тийни, но жените от двореца го избутаха встрани. Макар че дрехите им бяха кожи от животни, те смъкнаха петната и калта от дрехата й, обувките й червените ръкавици.

Тогава Тийни мина по коридорите и салоните и излезе през входната врата.

Тя прекоси терасата. Стигна до стъпалата.

Замръзна на място.

Около петстотин мъже стояха отпред в отличен строй. Лицата им бяха красиви, а телата — превъзходни. Това наистина бяха плодовете от благороднически фамилии, всеки един от тях — знатен син на отдавнашни офицери, откърмен от някоя от знатните дами от двора на кралица Хора. Бяха млади и блестящи, въпреки парцаливите си дрехи.

Един старец, очевидно полковникът им, стоеше изпънат като струна най-отпред. При появата на Тийни той и целият полк коленичиха.

— Ваше Височество, — извика полковникът, — не сме забравили протокола. В пълна готовност сме да изпълним задълженията си. Изгаряме от нетърпение да изпълним всяка заповед на Ваше Височество.

Стотиците гърла подеха песен:

О, добре си ни дошла,

о, добре си ни дошла.

Ние те поздравяваме,

скъпа наша Тийни,

със секс невероятен

ний ще те дариме!

И тогава, по сигнал на полковника, всички станаха на крака.

Онова, което беше смразило Тийни, бяха цветята в косите им, на цели венчета. Не носеха никакви оръжия в ръце, нито следа от такива.

Започнаха да оформят кръгове по взводове, след което затанцуваха, като взимаха цветя от главите си и ги подхвърляха нагоре, докато продължаваха да танцуват със ситни, кокетни стъпки като момичета.

Тийни се свлече на най-горното стъпало.

Тя наведе глава и започна да плаче.

Полкът спря объркан. Икономът им махна с ръка, те се разпръснаха като стадо и изчезнаха.

Тийни се разрида още по-силно.

Мадисън коленичи до нея.

— Те не са войници — изхлипа Тийни. — Отгледани са за леглото. О, Мади, какво да правя?

Мадисън не й каза, че може да мобилизира петстотин престъпника, които могат да разгромят и някой наказателен батальон за един ден! О, не. Това не пасваше на плановете му. Много хитър беше тоя Мадисън. Даже не я окуражи.

— Мади, — каза тя отчаяно, след като беше плакала известно време, — мислиш ли, че можеш наистина да направиш така, че да осъдят Грис и да ми го поверят?

— Ами, понеже много те харесвам, Тийни, мисля, че мога да ти направя тази услуга.

— Тогава ще ти помогна да осъществиш плана си за разобличаването му в пресата — продължи Тийни вече в малко по-добро състояние — и когато го осъдят, ще поема попечителството над него.

Една опърпана камериерка се опитваше да избърше сълзите й с парче от животинска кожа.

Тийни изведнъж погледна Мадисън. Очите й станаха свирепи.

— Трябва обаче да знаеш едно нещо, Мадисън. Ако не успееш да направиш така, че да получа Грис, ти самият ще се озовеш в онази килия!

Мадисън нямаше и най-малка представа как въобще щеше да постигне такова нещо. Той просто си говореше така.

Той отстъпи назад като кимаше на пресекулки.

— Няма да те проваля, Тийни.

Боже, вече беше вътре в цялата тая работа!

Към следващата част или към съдържанието

Л. Рон Хабърд Победа на злото (46)

Метаданни

Данни

Победа на злото

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава шеста

Л. Рон Хабърд
Победа на злото (46)