Л. Рон Хабърд
Победа на злото (42)

Глава втора

Докато следваше Хайти към залата за репетиции, Мадисън си мислеше, че или трябва да извади голям късмет, или да е ужасно добър, или и двете.

Залата беше една стая с купол и никакви плоски повърхности, които да отразяват звука. Беше украсена с уголемени копия на волтариански ноти в пастелно синьо, които висяха на различни места като допълнителни буфери за звука. Вътрешната част на купола беше в пастелно жълто. Джарп смъкна нещо, закачено на жици, в средата на стаята. Беше изрисуваната клавиатура на пиано, но клавишите бяха вертикални и цялото нещо беше на пет фута от земята.

— Не — каза Мадисън, — трябва да седна до него.

— Никой музикант не сяда — каза Джарп. — Това трябва да е някоя ужасно мързелива музика.

— Дайте му това, от което се нуждае — намеси се Хайти. — За нищо на света не мога да разбера как се свири на подобно нещо. Клавиши?

По указанията на Мадисън, Джарп накара един помощник да донесе столче, след което прикрепиха клавиатурата в хоризонтално положение и я накараха да не мърда.

От своя страна Мадисън не можеше да разбере как ще действа това. Клавишите, черни и бели, просто бяха изрисувани на хартията. Нямаха никаква амплитуда нито надолу, нито нагоре.

Той събра всичкия си кураж. Или щеше да се получи, или нямаше. Той натисна един от нарисуваните, неподвижни клавиши с един пръст и онова, което се получи, бе нещо като виене.

— О, не — каза той. — Пианото не звучи така. Вибрациите са повече като на арфа.

— Нека първо да видим дали тоновете са наред — каза Джарп.

Мадисън раздвижи пръстите си, като си мислеше колко по-добре щеше да бъде, ако поне се беше опитвал да свири по разни партита, откакто беше навършил дванайсет години. Той изсвири цялата скала от началото до края. Да, всички тонове бяха с необходимата височина. Но никое пиано не ВИЕШЕ! — Звукът не е наред — каза той. — Звукът от пианото е ясен и звънлив.

— Сигурно е така — каза Джарп. — Ами, ето ви един инструмент за нагласяване, а контролното табло е там отдясно. Първият отвор е „усилване“, вторият — „затихване“, третият — „обертонове“ и най-долният — „перкусия“. Вижте дали можете да направите нещо.

Като натискаше по една рисунка на клавиш с един пръст, Мадисън зачовърка контролното табло. Започна да се поти. Отърва се от виенето и получи някои ясно излизащи тона, но все още не звучеше като пиано. Сега пък беше твърде мъртво.

— За какво е втората кутия под най-горната? — попита той.

— Ами, това, върху което залепих рисунката, е „кордер-бар“. Преместих контактните точки под него, така че да пасват на рисунката ви. Само не мога да разбера защо на някой могат да му притрябват картинки, за да свири на някакъв инструмент. Трябва просто да се натиснат определени места силно или слабо. А втората кутия не ви трябва. Това са барабани, цимбали и камбани.

— Аха! — каза Мадисън и бързо се захвана на работа с инструмента за нагласяване върху втората кутия. Намери още един отвор, който Джарп не беше споменал: беше за „резонанс“.

Като удряше един тон по няколко пъти, той помисли, че най-накрая е нагласил инструмента.

Избърса ръцете си, раздвижи пръстите си и без да посмее да се надява, изсвири пробно един акорд. Чувстваше се много странно, задето нищо не мърдаше.

Той усети, че сега всичко зависи от това.

Пое дълбоко въздух и започна да свири „Бийл Стрийт Блус“.

Започна да му става интересно. Това чудо издаваше звук като на най-раздрънканото пиано в някое евтино кабаре, което някога беше чувал.

Правеше УЖАСНО много грешки и свиреше неточни акорди.

Твърде много зависеше от това. Той се смути. Спря да свири и отново избърса ръцете си. Разкърши пръстите си във въздуха. Кое парче го беше впечатлило силно и беше свирил много? И тогава се сети. Беше музиката на Скот Джоплин, която бяха използвали за филма „Жилото“. Изглеждаше много подходяща.

Започна да свири. Този инструмент наистина имаше широк динамичен обхват: тихото беше тихо, а силното — СИЛНО! Започна да свири в тежкия ритъм на рагтайма.

Погледна встрани към публиката си от двама души. Не можеше да разбере нищо по лицата им.

Мислеше си, че вече е свикнал с инструмента. Посегна към куфарчето си и измъкна един лист.

— Това — каза той — е един от текстовете на мюзикъла.

Нищо не се беше оказало по-лесно от това да измисли музиката, защото можеше да изпиратства цялата фонотека от Земен рагтайм и блус и просто да пригоди към тях някакъв текст. Беше взел песента „Трикстър раг“ от една музикална комедия, представена на Бродуей — „Осъденият“. Бившият репортер от Кралската академия беше пригодил нови думи към нея.

— Ако искате — каза Мадисън, ще изсвиря мелодията, след което вие можете да я изпеете. Нарича се „Престъпникът“.

Хайти я взе и я погледна. Мадисън изсвири мелодията и тогава Хайти започна да пее:

Ний търсиме го тук

и търсиме го там

навсякъде витае:

престъпникът това е!

Ако в любимия си будоар

да хърка някой чуете

не го мислете за кошмар:

престъпникът това е!

Ако влезете във банка

и дулото вий видите на танка,

не се чудете хич причината каква е:

престъпникът това е!

Ако градът е за ограбване,

бижутата не са подправени,

а красотата е зарадване:

престъпникът това е!

Имането ви цяло той ще вземе,

девойките, парите непременно,

завързан здраво той ще ви остави,

престъпникът това е!

Най-хитрата уловка ще използва,

от дебелашките пари да се възползва,

на бедните да ги даде хич няма да се мае

престъпникът това е!

За този мъж фанфари нека да засвирят,

ръцете ви за помощ хич да се не свидят,

земята цялата на нас той ще признае,

ПРЕСТЪПНИКЪТ ТОВА Е!

Великолепният й глас утихна.

— Разбира се, когато я пеете в пиесата — каза Мадисън, — ще носите черни къси панталонки и ботуши, както и черна шапка с широка периферия. Освен това ще имате по един пистолет на всеки хълбок, ще ги извадите на края на песента и ще ги насочите към публиката. И тогава самият престъпник се втурва между тях, ограбва ги и търчи при бедните да им даде парите. Страхотен театър!

Междувременно се беше домъкнал някакъв мъж, който вероятно беше диригентът на оркестъра й.

— Това е много странен ритъм — каза Хайти. — Какво мислиш за него, Тинк?

— Примитивен е — отвърна Тинк. — Вероятно е дошъл от горите на някоя планета като Флистен, след което е бил направен малко по-цивилизован. Барабани. Знаете ли откъде идват? От биене на цепеници с пръчки. А ритъмът е като за нещо като групово придвижване към диво животно. Танци за започване на лов. Нали знаете: туп, туп, ТУП, туп, туп, ТУП.

— Вие сте абсолютно прав — прекъсна го Мадисън. — С изключение на това, че този ритъм идва от негрите в Африка, бил е пренесен в Ню Орлеан, след което е завладял цялата Земя. Нарича се джаз.

— Вие наистина накарахте онзи „кордер-бар“ да звучи много налудничаво — каза Тинк. — Защо не му го настрои, Джарп?

— Той сам си го настрои — отвърна Джарп отбранително.

— Настроих го така, че да звучи като кабаретно пиано — каза Мадисън.

— За какво ти трябваха рисунките върху него? — попита Тинк.

— Чуйте — намеси се Хайти, като погледна часовника си под формата на медальон с капаче, — аз трябва да тичам. Този следобед ще подготвям едно представление. Ще ви изпратя до колата ви, Мадисън. Някой да каже на камериерката да ми донесе жакет, а на шофьора — да изкара един еърбус.

Мадисън тръгна с нея навън от залата за репетиции. Нямаше ни най-малка представа дали е загубил или спечелил. Страшно много неща зависеха от това да бъде изграден този образ, за да може Мадисън да пасне Хелър към него.

Хайти изглеждаше малко замислена. Стигнаха до площадката за приземяване. Изведнъж Хайти спря:

— МОДЕЛ 99! О, небеса! Мислех, че няма да продадат нито един!

Мадисън беше забравил напълно за Флик. Внезапно му хрумна, че може да използва тази среща поне за предотвратяване на по-нататъшни обири. Той каза:

— За шофьора ми ще бъде голямо удоволствие да ви демонстрира как работи.

Флик, чието лице беше поруменяло и който се опитваше да падне на колене, но те бяха толкова вдървени, че не можеха дори да се свият, просто си стоеше там.

Мадисън каза:

— Флик се опитва да ви попита дали ще го дарите с честта да ви откара до студиото.

— Това би било цяло приключение. Чувала съм, че возят като облак. — Прислужницата й донесе нещата и тя се обърна към нея. — Изпратете Тинк и останалите с моята кола. Аз ще се повозя на Модел 99.

Флик успя да се отлепи достатъчно, че да й отвори вратата. Когато Хайти и Мадисън влязоха, той се пъхна зад контролното табло, червен като рак и задъхан.

Отлетяха към Джой сити и Флик успя през цялото време да кара, без да сваля очи от огледалото за обратно виждане, които му показваха Хайти на задната седалка.

Приземиха се на площадка, означена „Хайти“, която стърчеше от големия купол. Напред се спуснаха помощници. Един се провикна назад през рамо:

— Хей! Хайти идва с Модел 99!

Флик внезапно се озова в биеща се тълпа от помощници, но успя лично да отвори вратата. Макар да изглеждаше, че му е трудно да диша, той се изправи там изпънат като струна, в очакване да й помогне да слезе и да й се поклони.

Хайти обаче не излизаше. Тя се обърна към Мадисън.

— Знаете ли Мадисън, вие сте добър човек. Но това е естествено, щом сте приятел на Джетеро. Много бях слисана от онова — как му беше името? Ритъм на пианото? Накарайте писателят да довърши сценария и аз ще направя мюзикъла.

След като тя изчезна в купола, Флик каза:

— Шефе, ти си чудо на чудесата. Та аз я возих в колата! Вече съм напълно променен и поправен човек!

Мадисън даже не го чу. Когато излетяха, той беше ухилен до уши.

Беше уредил да се създаде сценичен образ от най-популярната звезда на Волтар, собствената сестра на Хелър! И скоро с помощта на другите медии щеше да пригоди Хелър към него.

Скоро щеше да сложи край на посредственото боготворене на героя Хелър, каквото изпитваха към него сега, и щеше да издигне името му до висотите на истинското безсмъртие.

И той се поздрави! Беше получил награда! След като бъдеше излъчен мюзикълът и след като намереше Хелър, Мадисън щеше да пусне друго заглавие, в което щеше да пише:

ХЕЛЪР ИЗГАРЯ ХРАМ

ИЗБИВА ХИЛЯДИ СВЕЩЕНИЦИ

ОТКРАДВА СВЕЩЕН ИДОЛ —

БЕЗЦЕННО ОКО, 3А ДА ГО

ПОДАРИ НА СЕСТРА СИ

Безпогрешен удар! Тя даже щеше да е показала доказателството по „Вътрешен обзор“. Мадисън можеше да използва историята от време на време, когато нямаше какво вълнуващо да отпечата за Хелър.

Сега той НАИСТИНА напредваше!