Л. Рон Хабърд
Победа на злото (40)

Глава седма

Два дни по-късно Мадисън беше на път, за да се срещне с Хайти Хелър. Флик се беше избръснал и изкъпал почти до мозъка на костите си. Беше лъскал Модел 99, докато един друг престъпник не му каза, че ангелчетата на четирите му края вече пищят. Беше наредил строго на лакейката да си остане у дома. Човек би си помислил, че е ангажиран с най-великото начинание на живота си: той дърдореше през цялото време.

Мадисън се надяваше, че самият той изглежда добре. Липсваше му спретнатият Земен всекидневен костюм, бойната му униформа. Беше подбрал стоманеносиво бизнес сако и панталон, който беше съвсем семпъл, но по самия му блясък личеше, че струва цяло състояние. Ръкавите, които бяха със заострени маншети, го притесняваха: можеше неочаквано да забърше нещо от някоя маса. Поради тази причина той прекара половин час, тренирайки се да взима разни неща. Леко беше бухнал косата си, след това й беше сложил само една капка гел и я беше ресал, докато не заблестя. Беше упражнявал най-очарователната си и чистосърдечна усмивка пред огледалото почти цял час.

Но в това не се състоеше цялата му подготовка. Беше накарал авторът на трилъри да се поти едно цяло денонощие. Един от репортерите беше изключен от Кралската Академия по изкуствата и успя да напише малко поезия.

Личната музикална биография на Мадисън трябваше да е обширна, но не беше. Когато беше осемгодишен, майка му беше решила, че той трябва да направи кариера като концертиращ пианист. Бяха го насилвали един милион учители, докато стана на дванайсет и тогава един учител, както и всички останали всъщност, откри, че Мадисън свири рагтайм, когато трябваше да заучава един елементарен класически концерт. Учителят го беше пребил от бой. Майка му не можа да понесе това, веднага уволни учителя и музикалната кариера на Мадисън завърши със зачервен задник. Надяваше се само да си спомня достатъчно, че да не направи някоя ужасна, недодялана грешка. Щеше да разговаря с една напълно завършена музикантка. При такава смела авантюра всичко зависеше от детайлите.

Беше направил уговорката за срещата много умело. Един служител беше вдигнал видеотелефона в дома й в Пош Хилс. Мадисън му беше казал, че носи послание от брата на Хайти — Джетеро Хелър.

Служителят беше предал съобщението и един глас — този на Хайти — беше казал: — Той знае ли къде е Джетеро? Много бих искала да разбера.

Мадисън веднага разбра, че самата Хайти не знае.

Той веднага премина плавно към втората фаза от плана си да намери Хелър-Уистър за Ломбар, след което щеше да се захване с изграждането на имиджа му.

— Кажете на господарката си, че не мога да предам посланието по телефона: брат й ми нареди да го направя лично. Аз съм офицер от Апарата на самостоятелна служба към „Вътрешен обзор“. Името ми е Дж. Уолтър Мадисън.

Той веднага получи час за среща в един и ето че вече летеше под топлото слънце, за да се приземи в разположеното на покрив имение на Хайти Хелър.

Беше впечатлен! Имението изглеждаше така, сякаш няколко акра висят високо във въздуха и оформят нещо като корона на сградата. От такова място можеха да се виждат стотици мили; даже съседни сгради не пречеха на гледката, която се разкриваше и към други прекрасни имения. Място за ангели, даже и сред някой тънък заблуден облак! Поне така си тананикаше Флик, докато приземяваше Модел 99 на покрива. Беше много разочарован, когато видя, че вместо Хайти ги посреща домашен прислужник, облечен в черно.

— Дамата ви очаква — каза служителят. — Тя е в лятната къща. Ще ви придружа.

Мадисън строго нареди на Флик да стои до колата, след което последва мъжа в черен костюм по една лъкатушеща пътечка. Първото нещо, което впечатли Мадисън, беше, че дърветата бяха пълни с пойни птички, които се раздираха да чуруликат разни мелодии и съзвучия.

— Как държите птичките вътре? — попита той служителя.

В този момент две птички с безумно красива перушина се спуснаха надолу, огледаха куфарчето на Мадисън, след което запърхаха пред лицето му.

— Проблемът не е в това да ги държим ВЪТРЕ — отвърна прислужникът. — Проблемът е, че не можем по никакъв начин да ги изпъдим. Понякога чуват музиката от параклиса и идват от десетки мили разстояние, за да пеят с Хайти. Освен това винаги летят с нея, докато тя се разхожда.

Другото, което впечатли Мадисън, бе пълното отсъствие на охрана. Този прислужник нямаше дори издайническа издутина по тясно прилепналото си сако. Дори не попитаха за лична пластинка, когато се приземиха, както и по-късно. Мадисън можеше да бъде всякакъв, дори убиец. Никой не пожела да погледне в куфарчето му. Много, много небрежно. А можеше да се окаже много полезно.

Той обаче трябваше да провери това.

— Нямате ли някаква охрана, средства за сигурност или нещо такова? — попита той. — Това ме кара да се притеснявам за нея.

Прислужникът изсумтя.

— Лейди Хайти има петнайсет милиарда почитатели, които биха разкъсали някого, ако я нарани. А и кой ли би докоснал и с пръст сестрата на героя от Флота Джетеро Хелър? Само някой побъркан може най-много да се намуси на Лейди Хайти, а е ясно, че вие не сте такъв.

Значи няма охрана, отбеляза си Мадисън.

Стигнаха до лятната къща, плетеница от златни решетки, през които лятното слънце образуваше красиви фигури.

Тя работеше на една маса с нотен лист пред себе си — вероятно запаметяваше някакъв текст. Приближи се до вратата с протегната за добре дошъл ръка.

Мадисън се отдръпна. Той никога не беше виждал толкова красива жена. Беше облечена във всекидневна артистична дамска риза в блестящо зелено. Косата й беше същата на цвят като тази на Хелър, но беше бухнала като светещ ореол. Очите й бяха електриково сини и караха човек да чувства много силна топлина. Самото й присъствие беше като аура, от която сякаш и денят ставаше по-светъл.

Мадисън излезе от шока си, пое ръката й и се наведе да я целуне, но докосването й до дланта му почти го парализира. О, да, наистина, това беше Хайти Хелър. Даже трите измерения на екраните на „Вътрешен обзор“ не бяха подходящи за нея. Той си помисли за секунда, че ще коленичи, въпреки вътрешната си съпротива.

Като продължаваше да стои наведен над златистите нокти, той успя да придобие най-очарователната си и чистосърдечна усмивка. Беше много доволен, че я беше упражнил. Присъствието на тази жена почти го беше разтърсило и го беше накарало да онемее. Всъщност, за един мъничък преходен миг той дори получи пристъп на угризения дали да продължи с осъществяването на плана си. Но бързо дойде на себе си.

Тя грациозно махна с ръка към един стол, като му предложи да седне и се върна в люлеещия се стол. Веднага щом тя седна, Мадисън се настани на ръба на посочения му стол. Щеше му се тия слънчеви отблясъци да не я правят да блести. Това затрудняваше работата му.

Но той съхрани усмивката си.

— Простете, че се разполагам като у дома си, но Джетеро толкова ми е говорил за вас, че имам усещането, че ви познавам.

Тя се усмихна.

— О, с Джетеро винаги сме били много близки. Той е такъв чудесен човек.

— Един от най-добрите, които някога са живели — каза Мадисън.

— Може би най-добрият и почтен жив човек — допълни Хайти.

— Принц на принцовете — каза Мадисън. — Благословен да е денят, в който той ме дари с приятелството си.

— Значи го познавате добре? — попита Хайти.

— О, съвсем отблизо — отвърна Мадисън. — Често ме кара да се чувствам неловко, като ми казва какво голямо доверие има в мен. Много е окуражително да знаеш, че имаш такъв скъп приятел като Джетеро, когато всичко останало е в черни краски. Не знам какво щях да правя без него.

— Винаги съм си мислила какъв голям късмет съм извадила да имам брат като него — каза Хайти.

— И такова бъдеще! — допълни Мадисън.

— Няма нито един млад офицер във Флота, който да не се опитва да му подражава — каза Хайти.

— О, той ще се издигне до върха — допълни Мадисън. — Неизбежен успех.

— Началниците му се кълнат в него — каза Хайти.

— Сигурен съм, че ще постигне вселенска слава — рече Мадисън. — В действителност той заслужава всичко, което може да бъде направено за него.

— Така е наистина — съгласи се Хайти. — Още от малка се чувствам по-уверена в живота като знам, че него го има. Винаги съм знаела, че съм най-щастливото момиче на света за това, че съм му сестра.

— А аз винаги съм знаел, че съм най-щастливият човек на света за това, че съм му приятел — продължи Мадисън.

— Наистина ли имате послание от него? — попита Хайти нетърпеливо.

— Нещо повече от това — отвърна Мадисън. — Всъщност той ме накара да се закълна в честта си, че ще направя всичко възможно да се видя с вас лично и ще ви дам този подарък от него.

Той отвори куфарчето си, извади голяма кутия за бижута и каза:

— От брат ви с много любов. — И той й я подаде с поклон.

Тя отвори кутията. Слънчевата светлина попадна върху съдържанието й и се върна обратно, разбита на хиляди цветни парченца. Разположен върху новия си фон, приютен върху златната мрежеста шапчица, камъкът спря дъха й. Никога не беше виждала подобно нещо: смарагд в идеален диамант.

Хайти сложи шапчицата на главата си и скъпоценният камък в центъра на челото й направо подлуди слънчевата светлина в лятната къща. Хайти взе едно малко огледалце и се погледна в него. След това свали шапчицата и се вторачи в нея. Когато пулсът в прелестната й шия се поуспокои, тя се вторачи в Мадисън.

— Откъде може да се е сдобил с това? Трябва да му е струвало десетгодишна заплата!

— О, той не я купи — отговори Мадисън. — Доста дълга история. Нарича се „Окото на богинята“ Джетеро е толкова смел и толкова добър пълководец, че това му беше подарено от Ага хан, когато той спаси живота на сина му.

— О! — възкликна Хайти. — Разкажете ми!

— О, Джетеро въобще не го направи на толкова голям въпрос и не ми разказа почти никакви подробности. Той никога не се фука.

— Колко типично за него — каза Хайти.

— Обаче се появиха заглавия във всички новинарски издания. Синът на Ага хан бил на лов за тигри — това е един много опасен звяр — и Джетеро случайно летял над това място, при което измъкнал сина на Ага хан право от зъбите на тигъра с голи ръце.

— О! Колко опасно!

— Е, Джетеро не е нищо друго, освен най-смелият мъж на света. Но нали знаете, той е толкова скромен, че се обзалагам, че когато се видите той дори няма да спомене за подвига си. Може би само ще се изсмее и ще каже, че това въобще не се е случило.

— Такъв си е брат ми. Продължавайте.

— Той приема с голяма неохота иначе напълно заслуженото признание — продължи Мадисън. — И когато Ага хан му подари в знак на благодарност тази семейна реликва, знаете ли, че Джетеро се изчерви? Аз знам това. Бях там и го видях с очите си. Той го пъхна в джоба си и ми прошепна: „Единствената причина, поради която няма да го върна е, че мисля, че Хайти много ще го хареса.“

— О, колко мило.

— Но Джетеро си е такъв — допълни Мадисън. — Освен това, когато ме накара да обещая, че ще ви го дам веднага, щом пристигна на Волтар, каза: „Предай й, че съм го спечелил на зарове и че е такава дреболия, че хич и да не мисли да ми благодари“. Но аз не бих ви излъгал за нищо на света. Така че ви казах истината. Не му казвайте, че съм го направил. Ще ме убие!

— Но за Бога, аз трябва да му благодаря.

— О, помислил съм за това. Носете го при следващото си появяване във „Вътрешен обзор“ и без да казвате как се е сдобил с него, защото това ще го накара да се чувства неловко и ще стане ясно, че съм ви разказал всичко, споменавайте от време на време, че бижуто е подарък от брат ви Джетеро и посвещавайте следващата песен на него и на всичките му братя офицери от Флота. След това изпейте някоя песен за далечни места и обичани в семейството хора, след което кажете, че не знаете къде е брат ви и че очаквате с нетърпение да се чуете, за да му благодарите за подаръка. И братята му офицери, като чуят това, ще пожелаят да ви помогнат да му благодарите и ще ви кажат къде е той сега. Сигурен съм, че в резултат писмата от почитателите ви ще ви засилят. Всеки от вашите фенове, да не говорим пък за братята му офицери, няма да има търпение да облекчи тревогата ви за това къде е брат ви сега.

— О, идеята е страхотна. Но вие сте го видели съвсем скоро. А знаете ли къде е той сега?

— Уви — отвърна Мадисън. — Двамата с него си направихме малко парти, за да се сбогуваме един с друг. Щяхме да хванем различни посоки. И едва след като излетя корабът му, си дадох сметка, че той не ми каза къде отива. Но не е важно аз да разбера това. Единственото важно нещо е всяка ваша тревога да бъде облекчена. Затова съм написал на тази картичка думите, които можете да използвате за песента си, за да успеете да го намерите и да му благодарите.

Тя прочете картичката и стиховете.

— А, това е доста мило.

— Можете да осведомите и мен — допълни Мадисън. — Тревожа се за него. Твърде смел е. И, разбира се, много ми липсва.

— О, аз наистина съм ви много благодарна — каза Хайти, като стана, — че донесохте подаръка му.

Мадисън също стана, но той каза:

— Това не е единственото, което съм донесъл.