Л. Рон Хабърд
Победа на злото (39)

Глава шеста

Първото нещо, което Мадисън направи, бе да вземе от Флик името на някой бижутер престъпник.

Флик и неговата лакейка се качиха на Модел 99. Мадисън скочи отзад.

Излетяха от хангара и се стрелнаха в небето. Слам сити изглеждаше като голямо мазно и отпуснато петно в далечината, което ставаше все по-голямо.

— Познавам го лично това приятелче — каза Флик, докато караше. — И той е от Калабар като мен. Но всъщност никога не сме се движили в едни и същи кръгове. Той е богат, а аз съм беден. Аз обирах къщи. Той приемаше ценности от крадци, които плячкосваха гробници. Обществото го приема като достоен човек, а знам какво си мислят и за мен: заловиха ме и се озовах в Апарата. Той се ожени за дъщеря на бижутер и в крайна сметка получи право за „законен бизнес“.

След малко Флик показа един квадрат, който на Мадисън му приличаше на остров сред гетото.

Приземиха се и Модел 99 в целия си блясък незабавно привлече цяла тълпа грубовати, кресливи хлапета. Изведнъж Мадисън си даде сметка, че лакейката има и други предназначения, освен да изпълнява женските си функции. Тя изскочи от колата като тигър. По някакъв начин се беше сдобила с един жилец. Целта й беше най-голямото момче и то получи оръжието по зъбите си, като при това изскочиха хиляди искри. Той не беше успял да отстъпи и крачка, когато жената го сграбчи за рамото. С нещо като въртеливо движение тя го метна — краката му се отделиха от земята — и като го използваше като коса, тя омете цялата предна редица от дечурлига.

Чу се шум от отдалечаващи се бързи стъпки. На фона на утихващото ехо от виковете, лакейката пъхна жилеца в колана на виолетовата си униформа и застана до вратата. Отвори я с поклон.

— Внимавайте къде стъпвате, сър. Има боклук.

Ако не беше видял изражението й на убиец, когато тя изскочи от еърбуса, или не беше чул доволното ръмжене на диво животно, когато тя приложи жилеца, Мадисън щеше да бъде напълно завладян от сладката й и скромна усмивка, която грееше на лицето й сега. Изведнъж тя беше станала най-тихият и мил човек, когото някога сте искали да срещнете. Аха, помисли си той със задоволство, какъв екип си имаше само! Напълно подвеждащ!

Безупречно облечен, Мадисън заобиколи боклука — който се оказа изпадналото в безсъзнание момче, което тя беше използвала като оръжие — и заедно с Флик тръгнаха към ателието на бижутера.

А то приличаше точно на такова: магазинче, в което се продаваха евтините украшения, изложени на витрина от противокуршумно стъкло, зарешетена със стоманени пръчки.

Един старец с черно кепе, на което имаше лампичка и лупа ги насочи към задната част на магазинчето и те скоро се озоваха в един разкошен офис, който контрастираше силно с останалата част от обстановката.

Един много мазен и тлъст мъж излезе иззад едно бюро от слонова кост, за да ги приеме. Главата му беше като сплескан овал точно като тази на Флик: може би силната гравитация на Калабар им причиняваше това!

— Флик, братовчеде, толкова се радвам да видя, че все още си извън затвора. Божке, виж ти каква виолетова униформа! Да не си в охраната на Двореца?

— Братовчеде Бауб, — каза Флик, — запознай се с новия ми шеф Мадисън. Още сме в Апарата, но сега е малко по-различно.

— Братовчеде Флик, аз наистина чух, че Апаратът е поел охраняването на Палас сити. Но дали твоят приятел е в безопасност тук?

— Той е напълно завършен маскиран престъпник — отвърна Флик. — Гарантирам за него.

— Ами, добре тогава. Седнете, приятели мои. Но трябва да ви предупредя, че складовете ни са препълнени, така че ако сте откраднали нещо от палатите, не мога да ви дам много висока цена.

— Това е много добра новина — каза Мадисън и седна. — Виждаш ли, Бауб, ние сме купувачи, а не продавачи.

— Хо, хо, братовчеде Флик. Май сме се ИЗДИГНАЛИ в обществото! — каза Бауб.

— Мистър Бауб, — намеси се Мадисън, — сигурен съм, че когато получавате откраднати скъпоценности, вие ги нарязвате и разглобявате, за да не могат да бъдат лесно разпознати.

— Да, така е. Но добрите камъни са с такива размери, че индексите им за пречупване на лъчите са известни, а и трябва много да внимаваме с това.

— Мистър Бауб, — прекъсна то Мадисън, — зная, че сте дискретен човек. Искам един абсолютно стъписващ камък на абсолютно стъписващ фон, такъв, какъвто никога не е бил виждан и който НЯМА да бъде разпознат.

— Аха! — възкликна Бауб. — Говорите за „Окото на богинята“!

— Щом си има име, значи е познат — каза Мадисън.

— Не-е — отвърна Бауб. — Не може да е известно, защото го измислих току-що.

Мадисън се засмя доволно. Ето един човек, с когото можеше да върти бизнес, почти от неговия калибър.

— Преди няколко години — продължи Бауб — на Калабар, където всичко е много голямо, едни крадци влязоха в една много древна, праволтарианска гробница. До този момент гробницата беше неизвестна, но не крадците. Полицията тръгна по петите им, залови ги, съдържанието на гробницата беше описано и прибавено към Националния трезор. Бяха арестували крадците и ги изпратиха в един център за разпити, но въздушната карета попадна във въздушно течение, което я разби в един висок стотици хиляди футов планински масив — на Калабар нещата са големи — и с това всичко приключи. Един крадец обаче успя да избяга още при гробницата. Полицията така и не разбра, че той съществува. — Той погледна Флик. — Този крадец бях аз.

Бауб се облегна назад с внезапно, обзела го носталгия.

— О, какви дни бяха това! Имах цяла чанта с камъни. Никога не бяха нито регистрирани, нито описвани. Похарчих ги един по един и си осигурих прекрасна прахосническа младост. — Той въздъхна. — Но това беше преди седемдесет години и младостта отлетя.

Той стана и отиде в една друга стая, която изглежда имаше сложна плетеница от сводове, след което се върна с малка копринена торбичка в ръце. Постави я на масата и седна на мястото си.

— Сред онези придобивки имаше един камък, от който никога не успях, да се отърва. Така и не посмях даже да го покажа. Не можех да кажа, че съм го намерил в някой поток, защото вече беше рязан. И ви предупреждавам, че в момента, в който той се появи на пазара, ще завалят въпроси, понеже е твърде забележителен.

Ако е подходящ за целите ви, ето го.

Той отвори торбичката като разстла краищата и там, просветващ на фона на коприната, се появи един камък е размерите на яйце. Мадисън се приближи. Не можеше да повярва на очите си. Той премигна.

— Не знам как са го направили древните — каза Бауб. — Освен това не знам дали е естествен или не. Но това, което виждате, е смарагд, напълно затворен в диамант. Смарагдът е с най-добрия цвят и има само едно петънце. Диамантът е идеално синьо-бял. Не мога да ви​ го продам, освен ако не ми гарантирате, че ще ми обясните откъде идва.

— Аз мога да гарантирам това — каза Мадисън. — Върху какво ще го сложите?

— Твърде голям е, за да се сложи на нещо друго, освен корона или медальон. Като следвам току-що измисленото от мен име, бих казал, че може да се сложи в някаква овална форма, камъкът се държи от злато, оформено като отворено око, нишки от малки диамантени парченца, които да наподобяват миглите отгоре и отдолу и можем да го окачим на широка златна верижка. Доста тежък е, да знаете. Вземете го.

Мадисън попита:

— Можете ли да го поставите отпред на една шапка от златна мрежа, за да изглежда така, сякаш е по средата на челото?

— Уха-а — възкликна Флик. — Какво чудо ще се получи!

— За колко време можете да го направите? — попита Мадисън. — Трябва ми бързо.

— О, мога да накарам стареца да се захване с това. Златна мрежа лесно се изплита. Два дни.

— Добре, — съгласи се Мадисън. — А сега за цената.

— О, — каза Бауб, като погледна хитро, — това е спомен от изгубената ми младост. Да кажем сто хиляди кредита.

Мадисън го превърна в долари. Никога не беше чувал за камък, който да струва два милиона. Един актьор на име Ричард Бъртън беше дал на една актриса на име Лиз Тейлър един от най-ценните камъни на Земята и макар че само беше чел за него, Мадисън знаеше, че е струвал само около милион и половина. А и нямаше да използва личната си пластинка за тази транзакция. Беше твърде рисковано.

Флик обаче го спаси.

— О, братовчеде Бауб, мислех, че си приятел. Знаеш много добре, че никога не си успял да се отървеш от него, а аз ти водя клиент и ти го изхвърляш от магазина като с удар с бухалка. Няма да ми даваш даже десетте процента, които винаги получавам, когато му направя някоя покупка. Ще ти дадем пет хиляди кредита и това е всичко.

— Не мога и да си помисля такова нещо — отвърна Бауб.

— Слушай, Бауб, — прекъсна го Флик. — От едно семейство сме. Забрави ли?

Бауб въздъхна.

— Нито кредит по-малко от трийсет и пет хиляди! Шапчицата и поставянето на камъка се заплащат отделно.

— Трийсет хиляди с шапчицата и поставянето — каза Флик.

— НЕ! — отвърна Бауб.

— Двайсет хиляди — каза Флик.

— НЕ! НЕ! — извика Бауб. — Нали току-що предложи трийсет хиляди!

— Продадено — каза Флик. — Дай му парите, шефе.

Малко след това, когато вървяха към еърбуса, все още успешно защитаван от лакейката, Мадисън каза:

— Не знаех, че вземаш по десет процента от всичко, което похарчвам!

Флик отвърна:

— Брадясвам, докато си ги събера обратно. Освен това току-що ти спестих седемдесет хиляди кредита, така че, както виждаш, си струвам парите. Но за тази сделка няма да взема никаква комисионна. Няма да направя нищо гадно, което е свързано с Хайти Хелър. Тя е свята! „Окото на богинята“ — това й пасва идеално! Сега вече наистина започвам да вярвам, че лично ще се срещна с нея!

Мадисън се ухили като се качи в еърбуса. „Окото на богинята“ не беше единственото нещо, което той беше планирал за Хайти Хелър.