Л. Рон Хабърд
Победа на злото (25)

Глава пета

Измъчен от собствена си опасност, Мадисън се върна три дни по-късно в кралската приемна като придружител на Ломбар Хист.

След като се беше навивал, докато не почувства, че всичките му вътрешности ще се разхвърчат в различни посоки, Мадисън щеше да разбере сега, само след няколко минути, дали ще продължи похода си към победата или ще го захвърлят, издъхващ в някоя канализация на Волтар като чужденец неудачник. Дори само едно погрешно изчисление с ширината на косъм можеше да извади всичко наяве и дори да му донесе смърт.

В продължение на три дни той беше работил усилено със съзнанието, че провалът в една брънка от сложната верига може да го погуби и обрече завинаги на този далечен бряг, а освен това ще унищожи завинаги последния му шанс да довърши Хелър.

Главният проблем беше да докаже на Хист, че той, Мадисън, е такъв магьосник по връзките с обществеността, че може да накара Лордовете да се кланят на Хист — нещо, което Ломбар като човек без благороднически титли смяташе за невъзможно — и да покаже това из цялата Конфедерация по „Вътрешен обзор“.

От последователността на по-нищожни проблеми му беше настръхнала косата, за всеки поотделно.

Началният нервен срив се беше появил, когато синът на Снор се беше оказал неспособен да събуди баща си за толкова време, колкото му беше необходимо да подпише и подпечата генерално пълномощно, което дава на Мадисън правото да се разпорежда с „Вътрешен обзор“. Най-накрая Тийни беше убедила момчето да се върне отново там и когато наоколо няма сестри и лекари, и извън обсега на охранителните камери, да вземе печата на Лорд Снор за „Вътрешен отдел“ от едно чекмедже и сам да подпечата заповедта.

Следващото застрашително пропукване беше, когато мениджерът на „Вътрешен обзор“ в студиото „Джой сити“ не можа да повярва, че Лорд Снор е издал такава заповед, и се опита да позвъни в Палас сити, за да се увери. Като не успя да се свърже с Лорд Снор, той си отмъсти на Мадисън — очевидно не обичаше Апарата — като му даде скапан екип. Режисьор нямаше, изтощен екип от шофьори и сценични работници и, което беше най-лошото, оператор, чиято жена го беше напуснала току-що и който още не се беше възстановил от петдневен запой.

— Една смрадлива заповед от смрадливия Апарат, за да се направи едно смрадливо предаване, заслужава само смрадлив екип — каза той, без въобще да си дава сметка, че залага живота на Мадисън на карта, макар че сигурно щеше да се развесели, ако беше открил това.

— Ще го пуснем в „Часа на семейството“, така че го направете навреме, за да не се налага да правим наново програмата на целия „Вътрешен обзор“, само за да вкараме един смрадлив клип.

Мадисън си тръгна от него като се чудеше какво по дяволите е един специалист по връзки с обществеността, след което трябваше да се задоволи с онова, което му бяха дали. Да ти настръхне косата!

След това един паж трябваше да се промъкне на събрание на Великия Съвет. Беше посетено само от пет члена, а пък те до един не бяха много на себе си от стимуланти. Пажът пъхна предварително написаното решение под вдигнатата ръка на Короната, който подпечатваше нещо друго, след което трябваше да го архивира чрез един чиновник, който беше твърде глух, за да чува нещата, който бяха подпечатани на събранието. Мадисън крачеше отвън и трепереше, докато пажът не излезе, като се потупваше по сакото, за да покаже, че вече има легална заповед за Господаря на Палас сити да промени имената на сградите.

За подкупа на Господаря отидоха всички кредити, които Тийни успя да изнамери, за да го накарат да нареди да се смени името и да уреди церемонията за най-подходящата минута от деня. Ако крайният резултат, който трябваше да се получи, не свършеше работа, то Тийни щеше да поиска живота му отново.

А след това беше борбата на пажовете й синовете да накарат повечето от Лордовете да се почувстват достатъчно благосклонни към децата, за да се съгласят да посетят събитието, което беше последвано от героичния подвиг да ги облекат в робите им и да ги заведат там.

По време на цялото събитие Мадисън беше твърде обвързан с това да напътства Ломбар, за да може да държи под око екипа от „Вътрешен обзор“. Беше МЪЧИТЕЛНО да трябва да вървиш с величествена осанка и да устояваш на всичките си копнежи да наблюдаваш дали бибипаният оператор е включил камерата си, да не говорим пък за това дали я е насочил под точния ъгъл. Ако Мадисън беше гледал, камерата щеше да го хване много субективна — как гледа в обектива й, като някой дръвник. А колкото до тук и сега, докато вървеше през приемната и връщаше шефа обратно на бюрото му, Мадисън НЕ знаеше какво има на лентата.

Ломбар се дотътри до бюрото си пред обкованата врата на спалнята на Императора, и потъна в стола си. Не можеше да се разбере реакцията му засега: той беше абсолютно мълчалив.

Мадисън отиде до екрана на „Вътрешен обзор“ и като почовърка малко, го включи. Не знаеше как да изчисли времето за предаването, понеже сигналът беше напуснал Палас сити с тринайсет минутно бъдещо забавяне, бяха го предали на планетарния телевизионен център в „Джой сити“, след което трябваше да се върне и да мине през релета за нагласяване на времето, за да се върне във времето в Палас сити. Така че той не знаеше как да нагласи дигиталните устройства, за да е сигурен, че е преди програмата на записващите ленти за екрана, което щеше да му позволи повторно излъчване. Дланите му бяха съвсем мокри, а ръцете му трепереха.

О, Боже, щеше да направи нещо, което нито един специалист по връзки с обществеността, колкото и да е шантав, не би и сънувал, че ще прави: да покаже на клиента си програма, която самият специалист по връзки с обществеността не е видял предварително. Един бог знаеше какво има на лентата с тоя пиян оператор, а ако камерата даже се беше разклатила на някое място, Мадисън знаеше, че ще е мъртъв.

Заряза изчисляването на времето. Просто издърпа произволно лентата напред, като се надяваше, че е преди стартиращата точка, която му е необходима.

Появи се следобедният „Семеен час“. В кадър беше някаква жена, която люлееше детето си и тананикаше тихо, докато коментаторът говореше ли говореше за радостите на майчинството.

Мадисън хвърли тайничко поглед към Хист, но той просто си седеше с очи вперени в екрана. Мадисън не можеше да отгатне реакцията му.

Коментаторът каза, че никога не трябва детето да се храни с друго, освен е майчино мляко, така че „онова, което се поглъща като сладка храна носи със себе си по този вкусен канал мек и трептящ поток от любов и усещане за семейство.“

На Мадисън отчаяно му се щеше да знае как да превърти напред лентата. Погледна Към Хист, за да види как приема нещата: като изключим постоянно присъстващия налудничав пламък, жълтеникавите очи не казваха абсолютно нищо.

Картината показваше множество снимки на странни животни, които се ровят в мръсотия, и коментаторът прокле всичкото животинско мляко като предизвикващо само похот и алчност и възбуждащо по природа.

После се появи серия от изгледи на древни сгради. УЧИЛИЩА! О, слава на небесата, това най-сетне беше началото на програмата, която те току-що бяха изиграли.

Зад кадър се чуваше доста носов коментаторски глас, който разказваше историята на училищата, а в кадър започнаха да се появяват онези от тях, които носеха имената на членове на кралското семейство и дори на Императори.

Мадисън хвърли прикрит поглед към Хист. Той просто си седеше в крещящата си, алена пълна генералска униформа от Апарата и приличаше повече на звероподобен дявол, отколкото на човек. Не можеше да се разбере какво мисли.

И тогава изведнъж се появи частта, която Мадисън беше очаквал. „… но времената се променят и парадът на властта по сцената на историята може да се издига към все по-блестящи висоти. Вчера Лорд Снор, Лорд на Вътрешен отдел, действащ чрез Господаря на Палас сити, реши да отпразнува нашето посвещаване на изтънченост и любезност у утрешните благородници и придворни, както да отпразнува и славата и посвещаването на нашия великолепен и неуморен покровител на страната Ломбар Хист, Говорител на Императора…“. Мадисън си помисли, че текстът е направо велик, защото, в края на краищата, той го беше написал; не му харесаха обаче фанфарите: звучаха повече като „разз-матазз“. Той погледна нетърпеливо към Хист, за да го види как приема нещата, но не успя да забележи каквато и да било реакция!

„… като променя името на Кралското училище за пажове в Кралско училище «Хист».“

Боже, помисли си Мадисън, той даже не мигва. Просто си седи там! Не вижда ли, че съм асоциирал името му с нещо, за да започнат хората да мислят за него като за човек с кралско потекло! И въпреки това, никакъв знак.

Имаше снимка на училището при минали випуски, последвана от снимка на сегашното му състояние. Бибипка му! Изглеждаше малко очукано! Беше кръгла сграда във формата на кутийка за таблетки, във вътрешния двор, на която имаше спортно игрище; беше достатъчно голямо, но някои от сините и червени въжета, които бяха от камък, имаха пукнатини, а се видя даже и един счупен прозорец!

Но макар и с клатеща се камера, операторът беше хванал необходимото и в кадър се появиха две редици чакащи Лордове!

Военна музика!

А ето че се появи и Хист, който крачеше между двете еднакви редици от чакащи Лордове, всеки от тях придружен от син или паж. Това бяха едни твърде дрогирани Лордове, но от такова разстояние не се забелязваше.

И СЕГА, точно тук беше майсторската част! Ако операторът беше направил и най-малката грешка, Мадисън щеше да бъде мъртъв, мъртъв, мъртъв!

Хист мина между двете редици.

ПЪРВИТЕ СЕ ПОКЛОНИХА!

После Хист продължи да върви и последваха поклон след поклон. Синовете и пажовете подръпваха ръкавите на Лордовете и всеки един правеше много дълбок поклон.

Мадисън гледаше толкова отблизо, че очите му щяха да изскочат. Една малка грешка на камерата и той щеше да бъде екзекутиран! А операторът беше снимал пиян!

Хист стигна до края на редиците. Но това не беше целият клип. Хист щеше да мине по същия път отново, което сега означаваше огромна смъртна опасност за Мадисън.

На екрана Хист стъпи в обсега на прожектора за илюзии. Един техник го включи. Получи се така, сякаш електронният илюзорен образ на Хист с височина двеста фута и приличащ на гигантски червен дявол потупва покрива на училището, а усилвателите гръмнаха, когато той го благослови.

Издигнаха се радостни възгласи, свиркане и писъци. Дали някои от тях не приличаха повече на животински писъци?

Човек не можеше да разбере какво си мисли Хист за всичко това, докато си седи зад бюрото. Никаква реакция от страна на клиента! Да не би Хист да беше видял нещо, което Мадисън беше пропуснал? О, Боже опази, не!

Хист вече вървеше по обратния път. Военната музика бумтеше и гърмеше. Той още веднъж трябваше да мине през двете редици от чакащи Лордове.

Дали щяха да се поклонят?

Дали операторът няма да направи грешка?

Аха, първите двама Лорда се поклониха, следващите двама също, след това и другата двойка… Мадисън наблюдаваше всеки инч от пътя като ястреб — или по-скоро като пиле, чиято глава можеше да хвръкне всеки момент.

Всички двойки Лордове се поклониха!

На екрана се видя как Хист се качва в личната си приземна кола.

Сцената се премести в една катедрала и коментаторът каза:

— Сега ще ви пренесем в църквата „Кастърли“ за следобедната молитва.

Свърши.

Мадисън обаче знаеше, че собственият му съд не е.

Клиентът можеше да е видял нещо, което Мадисън да не е забелязал. От реакцията на клиента зависеше всичко!

Ломбар се надигна. Посочи екрана и каза:

— Пуснете това отново!

Ядосан ли беше? Доволен ли беше? Беше ли заподозрян?

Мадисън премина през агонията на прокълнатите, докато лентата се извъртя още веднъж.

И тогава Ломбар изпусна една разтреперана въздишка. Каза:

— Те ми се поклониха.

После поседя така за известно време.

Тогава каза:

— Те се поклониха на мен, Ломбар Хист, един човек без благороднически титли.

После поклати глава и каза:

— Ако не бях там лично, никога нямаше да го повярвам!

После извъртя някак главата си, премигна и каза:

— Лордове? Да се кланят на един човек без благороднически титли? Никога досега не се е случвало през всичките сто двайсет пет хиляди години волтарианска история!

След което започна да мига бързо.

— Това може да означава само едно. Знаели са за ангелите!

— Е, аз лично не бих разчитал на това, че ще се кланят през цялото време — намеси се Мадисън. — В крайна сметка нашата задача е да подготвим умовете на хората да ви приемат като Император.

— Да — каза Хист. — Да. Трябва да подготвим умовете им. — И той изпадна в нещо като замечтаност, а въображението му летеше из бог знае коя част на вселената.

Мадисън го остави да помечтае известно време, но в крайна сметка това беше само един клиент и той трябваше да приключва.

— Значи сега можете да спазите обещанието си към мен — каза той. — Неограничен бюджет и пълна свобода на действие.

Това извади Ломбар от замечтаността му. Той фиксира втренчено Мадисън. Жълтеникавата светлина в жълтите му очи стана странна.

— Няма да получиш бюджет. Само отдел или секция могат да имат бюджет. А за да се създаде нов такъв, ще е необходима кралска заповед. — Той се стресна. Никога не биваше да се приближава толкова много до това да каже, че зад онази врата няма нито император, нито печат. — Негово Превъзходителство е доста болен.

— Но вие обещахте неограничени средства! — каза Мадисън. — Обещахте, че ако Лордовете се поклонят…

Ломбар клатеше глава раздразнен.

— Защо ме караш да те слушам? Не искам да слушам хората.

— Ами, защото хората трябва да слушат — отвърна Мадисън. — За да ПОВЯРВАТ, че вие трябва да станете Император, те трябва да слушат, а аз трябва да се погрижа за това да слушат каквото трябва и да му се вържат. Ще са необходими връзки с обществеността, а също и време, за да се създаде подходящият климат. А връзките с обществеността струват ПАРИ!

— Пари — каза Ломбар. — Аз мога само да разреша заплащане. Точно заради това никой не получава много пари в Апарата. Не мога да разреша бюджети за отдели, които не съществуват?

— Тогава — каза Мадисън, — понеже сте човек, който държи на думата си и който заради това заслужава да стане Император, дайте разрешението си за неограничено заплащане.

— КАКВО?

— Видяхте Лордовете да се кланят.

Ломбар изведнъж премигна и започна да кима, сякаш самият той се кланяше. Мадисън плъзна личната си пластинка по бюрото. Видя кутия с формуляри и намери „Промяна на заплащането“ между тях. Написа в него „НЕОГРАНИЧЕНО“ и го плъзна към Ломбар.

Ломбар го погледна, после го попълни, подпечата го с личната пластинка на Мадисън, после намери своята в ръката си и удари още един печат.

Мадисън вече беше приготвил другата заповед и я пъхна под пластинката на Ломбар, която се стовари върху нея. В заповедта пишеше:

Дж. Уолтър Мадисън, специалист във всички области на връзките с обществеността, да има абсолютно пълна свобода на действие с материали, съоръжения и персонал, като не са необходими никакви други разрешителни.

Ломбар Хист

Шеф на Апарата и говорител на

Негово Превъзходителство Клинг Надменни

Ломбар изглежда съвсем беше забравил за Мадисън. Отиде до екрана на „Вътрешен обзор“ и отново зареди лентата. Седна на една табуретка, подпря челюстта си с ръце и я загледа отново.

Мадисън знаеше, че Шефът на Апарата се е хванал на въдицата по няколко параграфа. Време беше да се оттегли с плячката си.

Той излезе в коридора, за да не го виждат, и се облегна изнемощял на една врата, защото чувстваше, че колената му ще му изневерят.

Беше много хубаво, че Хист никога не слушаше никого.

А и кой ли би му казал?

Всъщност, кой знаеше каква е далаверата? Всеки, който гледаше, сигурно си беше помислил, че Хист знае.

Операторът се беше справил! Не се беше провалил.

Точно зад Хист, облечена в златно облекло на паж, сред тълпата от момчета, беше дошла Тийни?

По време на цялата разходка в едната и в другата посока тя беше стояла зад Хист, но извън кадър.

Лордовете бяха предупреждавани от пажовете.

Те се бяха кланяли на Кралица Тийни, а не на Ломбар Хист!

Коленете на Мадисън спряха да треперят.

Той гушна лакомствата си в скута си и хукна навън от палата.

Макар и все още на голямо разстояние, победата се чуваше силно и ясно точно над хоризонта.

ТОЙ БЕШЕ ПОЛУЧИЛ ШАНСА СИ ЗА ХЕЛЪР!

Дива екзалтация започна да се надига в него, когато той най-сетне повярва, че всичко е истина!

ТОЙ БЕШЕ АБСОЛЮТНИЯТ ЦАР ПО ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА НА ВОЛТАР!