Л. Рон Хабърд
Победа на злото (24)

Глава четвърта

Изумената графиня Крек беше приветствана на двата края на Земното кълбо, беше се приземила на „Ла Гуардиа“ при „всички писти свободни“, не беше преминала даже през митницата и имиграционната служба, след което беше откарана с максимална скорост, виещи сирени и ескорт от шест нюйоркски полицая право в апартамента й.

Тя беше успяла да се промъкне покрай грейналия Балмор и въпреки сълзите и подсмърчанията на една свръхщастлива камериерка — да се преоблече и приведе във форма.

Сега, когато влезе в салона за обяд, тя беше отново напълно объркана от прегръдките и целувките на елегантно издокарания Джетеро.

Салонът беше пълен с цветя, масите пъшкаха под огромни купища храна, а полилеите се поклащаха от акордите на триумфална музика.

Изи, Бум-Бум и Туоуи й стискаха ръцете, кланяха се и сияеха от благоговеещо гостоприемство.

На масата пред нейния стол имаше поднос с едно столче, върху който бяха натрупани някакви неща. Когато графинята се опита да седне, купчината се наклони и се разпиля по целия й скут и по пода. Кредитни карти! От всяка възможна компания и на всички беше изписано „Хевънли Джой Крекъл“, а тази от „Бонбакс Телър“ беше увита в корсаж с цвят на синя орхидея. Графинята се опитваше да изпробва корсажа, когато влязоха Балмор и двама лакеи с огромна златна рамка.

Тя не беше за нея.

Сложиха рамката на един статив. Беше някакъв пергамент, очевидно изписан по специален начин. Беше водещо заглавие от „Ню Йорк Граймс“, което гласеше:

НИКАКВО ОБЯВЯВАНЕ НА ВОЙНА!

РЪКОВОДСТВОТО НА ПРЕЗИДЕНТА

ВРЪЩА САЩ ОТ РЪБА НА ВОЙНАТА!

Четиримата мъже замучаха от смях!

Графинята не можеше да види нищо смешно в това за нищо на света.

Когато накрая вече можеше да бъде чута, тя каза някак сприхаво:

— Можете поне да ми кажете на какво се смеете!

— Това е за стената на кабинета на Джет — отговори й Бум-Бум. — Специално го препечатахме и поставихме в рамка.

Това не й говореше нищо. Тя се обърна към Джетеро.

— Освен това, беше много подло от твоя страна да ме оставиш съвсем на тъмно по въпроса за Бери и някаква си жена.

Джетеро се засмя.

— Да, но то те качи на борда на онзи самолет, нали? При това без никакви спорове за това как трябва да останеш в Турция.

Това я накара да се засмее.

— О, Джетеро! — каза тя. — Животът с теб е пълен с изненади! Определено никога не е скучно. Сега, моля те, кажи ми какво става.

Вече всички седяха и ядяха огромни скариди, а Джетеро разказваше какво се беше случило в Ню Йорк и Покантикъл, но той очевидно пропускаше някои места, които бяха свързани с това как е постигнал определени неща и останалите го спираха и го поправяха и доста преди той да стигне до края тя беше изплашена до смърт от рисковете, на които той се беше изложил. Тя успя да се накара да не пребледнее и накрая каза:

— Значи Роксентър е мъртъв.

— Не, не е — отвърна Джетеро. — Той седи точно там — и той посочи Туоуи. — Между него и Изи — те притежават планетата. — Той се обърна към Туоуи: — И какво смятате да правите с нея, момчета?

— Да отглеждаме прасета — отвърна Туоуи.

— Що се отнася до това — обърна се Хелър към графиня Крек, — няма да имат никакви проблеми. Всичко са обмислили.

— О, Джетеро, бъди малко по-сериозен, — прекъсна го тя. — Сигурна съм, че има някакъв план или програма.

— Да, госпожо! — каза Джетеро. — Вие току-що налучкахте право в целта. Наистина има. В четири часа този следобед трябва да сме при Бейон. Много е важно да се облечете добре и да изглеждате много прилично, защото ако сте приемлива, ще можем да насрочим партито за годежа.

— Приемлива за КОГО? — изстена тя.

— Ами, още не мога да я наричам с титлата й, защото няма да бъде ръкоположена преди събота. И това е другото нещо, което трябва да обсъдя с нея — партито за коронацията. Освен това трябва да решим датата на годежа, но аз предлагам той да е през следващата седмица.

— Джетеро, имам чувството, че малко по малко полудявам.

— Лятното време е виновно, не аз, — отвърна Джетеро.

Точно тогава дойде Балмор и каза на Изи:

— Мистър Бери е на телефона, сър. Той само иска да знае дали мистър Туоуи ще бъде свободен утре следобед, за да говори на конференцията на „Суилърбергер“, която ще се проведе в Белия дом. Извинява се, че ви притеснява и казва, че е написал речта. Просто иска да получи съгласието ви.

— Добре е в дневния ред да има някоя точка за отглеждане на прасета — каза Туоуи.

— Предай на Бери, че той ще дойде — каза Изи, — а също и да задържи прочистването на офисите на Роксентър, докато аз не се погрижа лично за това.

Котаракът се опитваше да привлече вниманието на графинята и тя много се зарадва, че може да се разсее с него.

Останалата част от обяда премина като в мъгла, след което, облечена надве-натри и с усещането, че изглежда като плашило, вече беше в „Силвър Спирит“ с Джетеро, ескортирани от два армейски танка.

Имаше много неща, които тя искаше да каже на Джетеро и които бяха спешни, но той беше свалил прозореца и от рева на огромните чудовища едва се чуваха.

— За какво са танковете? — попита тя отчаяно.

— Нямах време да се освободя от служба — каза Джетеро.

— Винаги ли пращат ескорт от танкове на младшите офицери? — попита графинята.

— Всъщност не — отвърна Джетеро. — Вероятно се страхуват, че ще забравя да си прибера сабята. Подписал съм се за нея, нали знаеш.

— Джетеро, за Бога, бъди сериозен! Страшно се притеснявам за ситуацията на Волтар.

— Ако тръгнеш да се притесняваш за всичко и през цялото време, всичко, което успяваш да свършиш, е да се притесняваш.

— От малко притеснение си има нужда — каза графинята.

— От теб никога няма да стане военен инженер — рече й Хелър.

— Аз не се опитвам да стана военен инженер — изстена тя. — Опитвам се да стана съпруга на такъв.

— А, много добре — намеси се Хелър, — че реши да прехвърлиш мислите си върху това. Сега е решителният тест. Пристигнахме.

Бяха спрели пред един небостъргач, който се издигаше грандиозно до някакъв парк.

Двама мургави и сухи сицилианци, които носеха автомати, стояха отпред и гледаха войнствено танковете. Единият от тях надникна в „Силвър Спирит“ и се успокои.

— О, ти ли си бе, хлапе! — каза той. — По-добре се качвай веднага. Тук цял ден всичко ври и кипи.

Другият се провикна към едно фоайе:

— Хей! Мирно! Дойдоха хлапето и неговата другарка!

Вървяха между банда мъже в черни костюми и мургави лица, които очевидно се бяха появили, за да видят графинята. Тя се чувстваше така, сякаш си е облякла всичко наопаки, като при това е забравила да си сложи бикините, защото погледите бяха много изпитателни и оценяващи.

И тогава до нея достигна шепот:

— Исусе, хлапе, къде я намери? Господи, тя да не е кинозвезда или нещо такова?

Това я накара да се почувства малко по-добре, но когато се изкачиха с асансьора, до тях достигна гърмящ глас, идещ от дъното на коридора:

— Не ми пука на бибипа, бибипец такъв! Кажи на ония бибичи синове в Чикаго да изхвърлят бибипаната си дрога в езерото Мичиган и да се захванат с ром, че иначе ще пусна стотина наемни убийци по петите им. Сега се измитай от тук! Мисля, че чух моето хлапе!

Един много стар и красиво облечен италианец, който мъкнеше дипломатическо куфарче, изхвръкна от стаята, почти се сблъска с Джетеро, погледна го предупредително и каза:

— Карайте я спокойно вътре. Тя сипе огън и жупел!

Един стар сицилианец в бяло сако се приближи бързо, потупа Джетеро окуражително по рамото и ги въведе в толкова елегантен салон, че за момент графинята си помисли, че се е върнала на Волтар.

На един диван седеше много руса жена на средна възраст в елегантна и благоприлична поза. Носеше тога със златни пайети и разсеяно прелистваше някакво модно списание. Тя вдигна поглед, усмихна се учтиво и каза с добре обработен и модулиран глас:

— О, Джером. Колко мило от ваша страна да се отбиете. — Тя му протегна ръката си, за да я целуне и той така и направи.

— Мисис Корлеоне, — обърна се той към нея с най-вежливите си флотски маниери, — мога ли да ви представя моята годеница.

Жената дълго се изправя и най-накрая стана. Беше висока шест фута и шест инча, над осем инча по-висока от Крек.

— Аха — каза жената, като протегна ръка, — вие сте графинята предполагам.

На Крек й се зави свят. Какво ставаше тук? Откъде знаеше тази жена, че тя наистина е графиня Крек? Никой друг на Земята не знаеше това!

Гигантката я оглеждаше от главата до петите, сякаш тя беше някакъв кон. И тогава очевидно тя не можа да спазва повече етикета, изведнъж обви Крек с ръце, прегърна я, отдели я от себе си, погледна я, после я прегърна пак и каза:

— Бибипка му, Джером, това е най-красивата дама, която съм виждала през целия си живот! — И тя отново отдели графинята от себе си. — Бибипка му, ти си по-прелестна от хористка в „Рокси“. Заради теб ще спрат шоуто! — И тя я прегърна отново и каза: — Бибипка му, да, Джером! За Бога, ожени се за нея колкото може по-бързо, преди да ти е избягала!

След известно време гигантката я сложи да седне на един стол така, сякаш Крек беше от порцелан и като я гледаше с възхищение, й предложи сребърна кутия с пури — които разбира се графинята не пушеше, след което нареди да донесат сладки и мляко за Джером.

И тогава двамата с Джетеро започнаха да обсъждат подробностите около годежа, решиха да го направят в Медисън Скуеър Гардън и че ще бъде през седмицата след коронацията. Имаха проблеми със списъка на гостите, защото мисис Корлеоне още не беше решила какво ще прави със съпругата на кмета: от една страна искаше тя да присъства, а от друга — не, така че тази част остана да виси във въздуха.

Най-сетне ги изведоха, а когато стигнаха до вратата, мисис Корлеоне се обърна към Джетеро и му каза:

— Нищо чудно, че за нищо на света не искаше да се докоснеш до ония момичета в Грейшъс Палмс!

Целуната по двете страни и след като отново се намираше в „Силвър Спирит“, главата на графинята отново бучеше. Какви момичета?

На фона на бученето на танковете и на бумтенето на полицейски хеликоптер, който ги ескортираше отгоре, Джетеро успя да я накара да се позасмее по повод на часовете му по невъоръжена защита в „любимия хотел“ на Обединените нации. Той говореше за това доста остроумно и чаровно и тя му прости. Но на вечеря тя не получи никаква възможност да поговори с него за Волтар. Макар че се нахраниха в един от най-изисканите ресторанти на Източна 52-ра улица — „Четирите причини“ — и макар че Джетеро беше обещал вечерята да е интимна, той настоя офицерите на танковете, заедно с екипажите, двама капитана от полицията, които явно се бяха присъединили към парада и шофьорът на апартамента също да вечерят там; и макар те да бяха на различни маси, и съобразително да бяха оставили Джетеро и дамата му да седнат съвсем близо един до друг на светлината на свещи, през цялото време се отбиваха хора, които идваха да кажат разни хубави неща. И всички — от мениджъра на ресторанта до президента на „Сауди Йемен Ойл“ — трябваше да се представят.

След това отидоха на боксово състезание за световната титла, при което трябваше да бъде освободен цял ред за екипажите на танковете, полицейските шефове, президенти на банки и една попзвезда, която явно се беше присъединила към парада.

Графинята въобще не разбра кой спечели мача и защо, както и не успя да разбере защо нито един от двамата играчи не удряше, където трябва, когато другият е широко отворен за тях и защо никой от двамата не удари нито веднъж другия с крак.

Късната вечеря след боксовия мач беше толкова интимна, колкото пиков час, тъй като вече се бяха сдобили и с шефовете на две телевизионни, мрежи, заедно с техните гости и персоналът на „Сарден“ се побърка, докато ги обслужи всичките. Тя не си беше дала сметка, че Джетеро познава толкова много хора и макар той да я увери, че това не е така, самият мениджър на рестог ранта взе един микрофон от дисководещия и накара цялата сбирщина да се превива от смях на една история, която всички намериха за страхотна, за полицейски инспектор Графърти, който изведнъж се озовал с отрупано от спагети лице, които полетели от ръцете на „една известна личност“, която „няма да бъде споменавана“, докато менажерът гледаше към Джетеро.

Едва два часа, след като си бяха легнали, графиня Крек го почувства достатъчно успокоен, за да я слуша.

— Джетеро, трябва да повдигна този въпрос. Но те моля да бъдеш сериозен. Много се притеснявам за опасността, на която сме изложени. Ти само се докосна до този въпрос, докато говорихме по телефона. Въобще не съм съгласна с твоята преценка.

Той подпря главата си на една възглавница и тя разбра, че е привлякла вниманието му.

— Ти не познаваш Ломбар Хист — продължи графинята. — Аз обаче го познавам. Трябваше да изпълнявам нарежданията му повече от три години. Той е съвсем побъркан. Напълно е способен да вдигне цялата тази планета във въздуха, просто за да й отмъсти, ако тя му се препречи.

Джетеро се прозя.

— Не съм сигурен, че знаеш що за начинание е да вдигнеш една планета във въздуха. Даже се съмнявам дали може да бъде направено. Голям инженерен подвиг е дори само да се изтегли атмосферата на една планета.

— Но тя може да бъде атакувана — прекъсна го графинята. — Населението й би могло да бъде изтребено.

— Слушай, — каза й той, — стига си напрягала красивата си главица. На първо място, тази планета разполага със защитни мерки и те биха затруднили, който и да е нашественик. Даже и да бъдат затрити, което може би ще стане, това ще струва много жертви. Трябва да се приземят поне един милион души, за да бъде прочистен теренът. А това, изразено в кораби, би изисквало всичките, с които разполага Апаратът. За да завземе Земята, Ломбар Хист ще трябва да изтегли корабите и отрядите си от всички хангари и бараки в Конфедерацията. А междувременно трябва да се справят с много други неща, като да потискат бунта на Мортиай на Калабар. Ломбар ще трябва да се разкъса на много страни. И освен това няма да му останат никакви други сили под ръка. Той не може да каже на никого, че Императорът е тук при нас, а Флотът и Армията ще се изсмеят в лицето му, ако се опита да ги накара да претърсват цялата планета, за да ме намерят. Те не биха му помогнали да нападне Земята. Ще си помислят, че е полудял.

Графинята се подпря на лакът и махна косата от очите си.

— Скъпи, знам, че репутацията ти във Флота и даже в Армията е отлична и че това е съвсем в реда на нещата. Но имам ужасно усещане по отношение на всичко това. Ти май си забравил какво се случи тук, на Земята: онзи специалист по връзки с обществеността създаде ужасна бъркотия. Всичката онази отвратителна публичност. Всички ония жени, заедно с лъжите им. Помниш ли Мадисън?

— О, на Волтар не правят такива неща — отвърна Джетеро. — Тъпата технология на връзките с обществеността даже не е позната там. А колкото до Мадисън, той потъна в реката.

— Е, ако искаш го наречи женска интуиция — каза тя, — но имам лошо предчувствие за всичко това. Моля те, няма ли да се притесниш поне малко?

— Скъпа моя лейди, — каза той, — човешкият живот се състои от краен брой минути. Важно е онова, което се случва СЕГА. Виждал съм мъже, които много добре са знаели, че ще бъдат мъртви след половин час, да се наслаждават напълно на чаша питие. Останалите прекарват същият половин час в притеснение. Бяха също толкова мъртви, но бяха пропуснали чашката питие.

— Ти си невъзможен!

Джетеро погледна часовника си и каза:

— Ти току-що прахоса една минута от живота си. Недей да прахосваш и следващата. Дай ми една целувка.

— О, Джетеро, ще ми се да познаваше Ломбар толкова добре, колкото и аз!

— Уверявам те, любов моя, че в момента си в много по-добра компания. Ела тук.

И макар че я успокои с целувки, и макар че скоро насочи мислите й към други неща, той не успя нито нея нощ, нито през следващите седмици да притъпи притесненията й.

По някакъв начин тя ЗНАЕШЕ, че нещата са много по-опасни, отколкото ги представяше той. Но той дори не искаше да я чуе!