Л. Рон Хабърд
Победа на злото (22)

Глава втора

Не го поведоха по златната стълба. Изкачваха се по кръгло стълбище, което под формата на спирала минаваше и зад стените. Беше много тъмно и от застоялия въздух Мадисън заключи, че не е било използвано от дълго време. Изведнъж пред тях се изпречи врата с шипове: той виждаше малки искри да пробягват напред-назад, като се плъзгаха от връх на връх по подобни на ками издатъци, готови да пронижат всеки нежелан натрапник. Нищо чудно, че Флик беше отказал да обира тези палати. Те бяха УКРЕПЛЕНИЯ!

Часовоят направи нещо в горната странична част и порталът се плъзна встрани като стържеше от дългата липса на употреба.

Изглежда сега бяха в тъмна кутия, а пред тях имаше друга дебела врата. Пазачът взе някакъв прашен микрофон и каза нещо, очевидно на охрана, с която имаше дистанционна връзка — нещо като парола от числа. След това пазачът го бутна пред нещо, което трябва да беше камера, включена към електрическата мрежа.

— Докажи, че не си под принуда, Джинто — каза един гробовен глас.

Джинто — пазачът на Мадисън — притисна веригата. Ужасното разкъсващо усещане премина през врата на Мадисън, а едно допълнително дръпване го извади от равновесие.

Очевидно някакъв охранителен пост беше задоволен някъде. Сред замаята от тръпнещата болка Мадисън чу хлъзгането и щракането на няколко чифта болтове с дистанционно управление.

Вратата се отвори тихо и Мадисън беше избутан напред.

Провлачена музика погали слуха му.

Удари го вълна от женствен аромат и той изплашено отвори очи.

Намираше се в меко осветена стая със значителни размери. Леко вълнуващи се цветни светлини къпеха стените в постоянно променящи се пастели — те успокояваха и почти хипнотизираха. Отначало Мадисън помисли, че това над главата му е открито небе, но после видя, че звездите бавно танцуват в определен ред около луната, която колкото и истинска да изглеждаше, никога не би могла в действителност да пулсира в същия ритъм като вълните по стените: таванът беше някаква илюзия, която вероятно сменяше часа през деня или нощта по нечие желание.

Подът изведнъж го изплаши. Изглеждаше като плътна мъгла, а не като килим, и Мадисън стоеше, потънал до глезените в нея. Но той се успокои, когато откри, че тя го държи изправен.

Изящната и резбована мебелировка от бюра, столове и маси, сякаш нямаше крака; всичко просто сякаш се носеше из стаята, без да помръдва.

Чувството, че се е загубил, което беше изпитал при първия си поглед в тази стая — като нито едно нещо, което някога беше виждал или си беше представял на Земята — го напускаше. Решимостта да успее в онова, с което се беше захванал, го сграбчи отново. Къде беше Тийни?

И тогава той отново се почувства изцяло извън равновесие. Нито той, нито пазачът му ходеха, те просто стояха на едно място. Обаче се придвижваха! Много бавно и нежно подът ги носеше по една стена, като им създаваше единствено усещането като от леко вълнение. Онова, което Мадисън беше взел за огромно бюро, беше всъщност горната част на едно легло!

Мадисън се вторачи.

Тази част от стаята беше тъмна. От нея се носеха стонове на удоволствие.

Движещият се под мина още по-напред.

На едно петно светлина се виждаше ръката на Тийни. Ръката се вдигаше и трепереше, докато Тийни стенеше.

Музиката виеше, а наоколо се носеше парфюм.

Часовоят дръпна леко веригата, за да привлече внимание с дрънченето.

Главите на двете камериерки подскочиха и се удариха. Когато видяха кой е дошъл, го погледнаха с презрение.

Тийни бавно извърна глава и изпълненият й със страст поглед бавно се фокусира върху Мадисън. След това тя затвори преголямата си уста и бавно се усмихна.

С мързелив глас тя каза на английски:

— Ти чака толкова дълго, че аз бях сигурна, че няма да дойдеш и ги пуснах да действат — те така чупят ръце като видят, че съм възбудена от танците, а не съм задоволена. — Тя вече идваше на себе си и гласът й ставаше все по-малко отнесен. Мързеливата усмивка стана леко подигравателна. — Е, Мади. Най-сетне реши да ми позволиш да се опитам да пропукам фиксацията ти върху майка ти. — Тя се засмя доволно.

Внезапно пазачът падна на колене, наклони глава и благопристойно постави дръжката на веригата в най-близко висящата й ръка. Той каза с лице обърнато към покрития с мъгла под:

— Ваше Височество, тук има един, който ще изпълни вашето нареждане: вземете го и ако не ви удовлетвори, аз ще бъда пред вратата с електрически камшик.

Тийни погледна надолу по ръката си, видя бутона и го натисна.

Нашийникът за малко да отреже главата на Мадисън. Той нададе вик! Хвана се за нашийника с две ръце. Тийни погледна бутона, а след това към Мадисън. Токът вече беше изключен, а Мадисън въртеше глава, за да се увери дали това е така. Изведнъж Тийни избухна в смях.

— О, Мади, виждам, че ще се повеселим! Не искам да ти причинявам болка. Искам да си прекараш чудесно. Така че само бъди добро момче, прави каквото ти се казва и аз няма да се докосна до бутона.

Мадисън въобще не се успокои. Цялата странна стая вече се диплеше на вълни, а разкъсващото усещане от нашийника така беше размътило мозъка му, че тя вече се въртеше около него. Дали музиката продължаваше да вие или това беше той?

В замаяността си той видя, че и камериерките вече се смеят, но в смеха им имаше нотка жестокост, която липсваше в смеха на Тийни: той си даваше сметка само за това, че сред тия хора от персонала не е като сред приятели. Тийни също не беше приятел. Тя му го беше казала! Мадисън се опитваше да мобилизира решимостта си. След като погледна предупредително, пазачът се оттегли на пост в коридора.

Като продължаваше да се смее, Тийни раздаваше нареждания.

Едната камериерка стана и облече една роба. След това започна да оправя грима на Тийни с копринено парцалче.

Другата камериерка — зряла и хубава жена — изтри собственото си лице с подгъва на оскъдното си облекло и тръгна към Мадисън.

Макар че той се опита да се отдръпне, тя го поръси с пудра с мъжки аромат.

Тя посегна към кутийка с някакво мазило върху едно от бюрата.

Мадисън я погледна и се отдръпна.

Камериерката се обърна към Тийни и каза:

— Ваше Височество, струва ми се, че този благородник е имал някаква издънка в родословното си дърво.

Това накара Тийни да избухне в смях. Тя сега лежеше настрани и гледаше към Мадисън.

— Добре, развийте го, извика.

Мадисън загърна здраво робата около себе си от ужас.

Другата камериерка го погледна изненадано и започна да се кикоти.

Мадисън беше протегнал вече ръце, като се опитваше да спре атаките на първата камериерка.

Това хвърли Тийни в буря от смях. Най-накрая тя каза задъхано:

— О, Мади, ще ме убиеш! Майка ти на нищо ли не те е научила? — и тя се затъркаля като пищеше от смях на собствената си шега.

Очите на Мадисън блестяха от ужас. Той направи блокиращо движение с ръце.

Лицата на двете камериерки му се хилеха, докато те коленичеха пред него.

Мадисън отстъпи назад.

Едната държеше кутийката с мазилото.

Мадисън зяпаше надолу към него.

Другата премерваше малко хашиш.

— Не, не! — изпищя Мадисън.

Тийни се превиваше от смях.

— О, Мади — изпищя тя — ти СИ един клоун! Този път ще те излекуваме от майка ти! — Тя седна в леглото. — След мен ще получиш тях двете — и тя посочи камериерките.

— НЕ! — извика Мадисън.

Една от камериерките тръгна напред, за да го сграбчи, като продължаваше да се смее.

Мадисън отново направи крачка назад. И тогава той видя нещо.

Краят на веригата вече не беше в ръцете на Тийни. Падна от леглото и се удари в пода.

Камериерката беше сграбчила Мадисън. Той се оглеждаше подивял.

Тийни отново започна да се залива от смях.

Зад Мадисън имаше високо бюро.

Камериерката се опитваше да го целуне.

Изведнъж Мадисън замахна напред с юмрук.

Фрасна камериерката в челюстта.

Тя се строполи с грохот.

Като подивяла маймуна той скочи върху бюрото, като използваше дръжките на вратичката му, за да се покатери. Стигна до върха му. Дръпна силно веригата към себе си, за да я измъкне от техния обсег. Намираше се на дванайсет фута над земята. Ако влезеше пазачът, нямаше да може да го достигне с жилеца.

Когато го видяха да дращи нагоре и да стърчи там, всички много се изненадаха. Той не знаеше дали отново ще избухнат в смях или ще извикат пазача да го застреля за това, че е ударил камериерката.

СЕГА БЕШЕ ШАНСЪТ МУ!

Той извика във внезапното затишие:

— Тийни, чуй ме! Има нещо, което не знаеш! — Сега беше моментът да приложи гениалната си идея. Съдбата му висеше на косъм. Дали Тийни щеше да го изслуша?

Вниманието й беше привлечено от камериерката. Тя клекна до нея, за да види дали лицето и е наранено. Ако намереше някаква контузия или кръв, само след секунда щеше да изпадне в дива ярост.

— Тийни! — извика й той. — Солтан Грис е тук!

Главата й се извърна към него. Тя се вторачи в него.

— Той е тук! — изкрещя отчаяно Мадисън. В ъгълчето на устата на камериерката имаше малко кръв и той ТРЯБВАШЕ да задържи вниманието на Тийни.

ИДЕЯТА МУ ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ЧУТА!

— Той е точно тук, на Волтар! — извика Мадисън от бюрото.

Погледът й беше върху него. Вратата се отвори и пазачът наблюдаваше нащрек, след като беше чул повишения тон.

— На ТАЗИ планета? — попита Тийни. — Тук? — Тя беше шокирана.

— Да, точно така! Солтан Грис се е подслонил в кралския затвор — една огромна крепост! Никой не може да се добере до него. Той е в пълна безопасност! Даже няма да го съдят!

— КАКВО? — извика Тийни както си беше на колене, но се стегна.

— Стои си там възможно най-необезпокояван! — извика Мадисън. — Смее се на всички! До него въобще не може да се стигне!

— БИБИПЕЦЪТ! — изкрещя Тийни, а погледът й заискря.

Мадисън извика:

— Ако някой не направи нещо, той ще се измъкне здрав и читав и даже ще получи медал!

— БИБИПСКИЯТ МУ СИН! — извика Тийни като скочи на крака. — Искаш да кажеш, че след всичко, което направи, го държат под тяхната протекция?

— Точно така! — отвърна Мадисън.

Тийни тропна с крак от гняв.

— Ей, БИБИПКА МУ!

— Обаче, Тийни, ако получа съдействието ти, мога да направя така, че да го ОБЕСЯТ! Познаваш ме и знаеш какво мога да постигна, ако ме пуснат на свобода! Тийни, ако ме подкрепиш, мога да ти гарантирам, че ти ще държиш въжето, когато сложат примката на врата му!

Тя го погледна: очите й бяха пещи, пълни с отмъщение.

— Съгласна съм! — изскърца тя. — Само ми кажи какво искаш да НАПРАВЯ!

Той я убеди, че сам ще се погрижи за плана. Остави я да крачи напред-назад из стаята, като удря с юмрук дланта си и после го размахва във въздуха, да ругае обилно на уличен английски, да се кълне, че ако им остава да направят само едно нещо, то това ще бъде да ПОЛУЧАТ Грис!

Пазачът получи нареждане да освободи Мадисън от веригите и да го пуска в палата по всяко време.

В банята на долния етаж Мадисън облече дрехите си. Той трепереше от облекчение.

Преди това, докато беше седял в залата и беше обмислял всичко, което я беше чул да казва, в главата му беше изскочил стих от един Земен драматург и о, как само се зарадва Мадисън на това, че си е спомнил Шекспир.

„И адът не познава ярост по-голяма

от тази на жената, ритната в устата.“

Това беше провокирало ГЕНИАЛНАТА му идея и тя беше проработила.

Тази нощ той беше избягал от смъртта три пъти! Веднъж от ръцете на Тийни; втори път от заплахата да изневери на майка си; и трети път, който беше най-важен, от това да бъде унищожен от смъртоносния Бери.

Ако работеше с внимателно подбиране на всяка следваща стъпка и с влиянието на Тийни, вече можеше да се захване с делото си.

Хелър, помисли си той, идвам!

Вселената никога нямаше да стане свидетел на по-велик и опитен специалист по връзки с обществеността от този, който сега щеше да се изяви!

Трябваше да бъде хитър, трябваше да бъде внимателен, трябваше да напредва стъпка по стъпка. ЩЕШЕ ОБАЧЕ ДА СТИГНЕ ДО ФИНАЛА!

Връзките с обществеността бяха оръжието, срещу което няма никаква защита. О, имаше ями по пътя, който се простираше напред. Но с щастлива увереност Мадисън закрачи през волтарианската нощ.