Л. Рон Хабърд
Победа на злото (20)

Глава десета

Мадисън знаеше, че неговият ред е дошъл.

Слугите избутваха платформата, за да я приберат — Туу-Туу и младият лорд се бяха търколили в оргията и зад въжетата бяха започнали да се прегръщат и целуват. Голямата дъска изчезна, а след нея и тронът.

Балконът на музикантите се плъзгаше обратно към невидимото си място, защото същото парче, което те бяха свирили, се беше стопило безследно в записи, които продължаваха да гърмят много слабо изпод пода.

Светлините в залата се върнаха към нормалното си състояние. Димът от марихуана беше изсмукан от вентилатори. Свежа миризма на виолетки го замени едва доловимо.

Мадисън трепереше от страх на стола си под наблюдателния поглед на Хамър. Малки искрици прибягваха нагоре-надолу по острието на електрическата брадва. Мадисън се отдръпна назад, за да не се докосне тя до веригите му.

Изглежда щеше да има събрание на персонала. Започнаха да влизат мъже и жени в дрехи, които можеха да бъдат носени от готвачи, камериерки и техници. Даже музикантите, които бяха свирили, се присъединиха към събиращата се тълпа. Изглеждаха повече от стотина заедно с управителите, глашатаите и охраната. Влязоха дори и старите градинари: единият от тях носеше букет от огромни цветя.

Мадисън се чудеше дали всички са дошли, за да присъстват на делото му. Това го накара да се чувства особено неудобно. Може би обичаха да гледат кръв!

Тийни разговаряше с някакъв човек, който приличаше на художник, и в момента и двамата се смееха. Някой беше отнесъл златната й пелерина и я беше заместил с обикновено червено наметало, което я обвиваше.

Тийни тръгна към стълбата, която водеше нагоре. Мадисън усети внезапно как надеждите му се връщат. Тя изглежда го беше забравила напълно: поне с известна доза късмет можеше да преживее още един ден. Той се опита да изглежда много малък, за да не привлече вниманието й.

Персоналът вече се беше наредил в две редици и Мадисън разбра, че не са тук, за да станат свидетели на гибелта му. Това вероятно беше някакъв нощен неформален ритуал. Предишните моменти можеха да принадлежат на великите лордове, но това си беше тяхното малко събиране, нищо повече от това да й пожелаят „лека нощ“, докато я изпращат да си легне.

Един представителен старец, чиито дрехи имаха много златни нашивки като дрехите на офицер, който вероятно беше главен управител на мястото, се приближи към нея, докато тя минаваше между двете редици на слугите. Той падна на колене и целият персонал мигновено коленичи. Тийни спря. Той хвана подгъва на робата й и го притисна към устните си. След това заговори с поглед впит в пода:

— Ваше Височество, персоналът иска да ви благодари, че му позволихте да се забавлява, докато си вършеше работата.

Тийни огледа всички присъстващи — грейнала и доволна.

— О, верни мои хора. Толкова е приятно да съм сред вас. Благодаря ви. — И тя започна да извиква различни секции на персонала, като лично благодареше на всеки от тях. След което извика: — Обичам ви всички!

Те я гледаха с възхитени погледи. Главният управител се канеше да каже още нещо, когато избухна свада. Шест жени, които бяха камериерки, ако се съдеше по униформите им, си съскаха и ръмжаха една на друга.

Една стара жена — много сериозна и красиво облечена, веднага се развика, като им заговори остро за това, че са причинили безпокойство. Главният управител се приближи към тях.

Оказа се, че са се скарали за това кои две от тях да поемат нощната стража и да сложат Тийни да си легне. Спорът беше доста остър. Изглежда някои от тях лъжеха, че са дежурни нея нощ. Главният управител посочи авторитетно двете, чийто ред беше дошъл: те щяха да поемат дежурството! Двойката застана силно изпъната, а лицата им излъчваха гордост. И тогава изведнъж се оплезиха на останалите четири и хукнаха нагоре по стъпалата, за да приготвят ваната на Тийни. Засрамените четири, които се бяха опитали да измамят, погледнаха Тийни и паднаха на колене на пода с известна доза страх. Тя им се усмихна, те изпуснаха въздишка на облекчение, след което също й се усмихнаха. Това се стори смешно на Тийни и тя им изпрати въздушна целуваха, след което се разсмя. И тогава всички извикаха: „Да живее Нейно Величество!“

Тийни отвори уста, за да им пожелае лека нощ, когато капитанът от охраната, облечен в блестящо сребристо, привлече вниманието й и посочи към стената, където се спотайваше Мадисън.

Бибипка му на тоя капитан, задави се Мадисън. Тийни очевидно го беше забравила напълно, защото сега се намръщи и погледна към него така, сякаш беше забелязала някакво неприятно насекомо. Персоналът също погледна към него и го зазяпа: явно престъплението, което беше извършил като беше предизвикал тяхната скъпа кралица Тийни, беше обиколило целия обширен дворец.

Капитанът от охраната и Тийни си заговориха нещо шепнешком. След това с двама гардове, които я охраняваха, тя последва капитана към мястото, където седеше Мадисън.

— Те ми напомниха — каза Тийни на английски, — че утре сутрин имам няколко проби при шивача, а следобеда ще се занимавам с градинарство. Не можаха да намерят време за съд и затова ще го направим сега. Виновен или невинен?

— В какво? — изстена Мадисън.

— В рамките на един палат благородникът — каза Тийни — разполага с правото на живот и смърт над този, който поврежда собствеността му или обижда хората му, освен ако въпросният не е с по-висш ранг.

— Аз не съм те обидил? — извика Мадисън на английски. — Само се опитвах да получа съдействието ти! Ти СЕ НУЖДАЕШ от мен!

Тя се обърна към капитана от охраната и му каза на волтариански:

— Той се признава за виновен по обвинението. Впишете го в архивите на двореца.

— ТИЙНИ! — извика Мадисън. — ТРЯБВА да ме изслушаш…

— Не искам да те слушам — каза му тя на английски. — Ти си адски виновен и много добре знаеш това. Нито веднъж не си помръдна пръста, за да спреш оня бибипец Грис. Набърка се в тая каша, защото не искаше да ми партнираш. — И тя превключи на волтариански: — И затова признавам подсъдимия за виновен, а присъдата трябва да бъде изпълнена незабавно.

Капитанът кимна.

Мадисън каза:

— Ти не спомена каква е присъдата!

Тя отново заговори на английски:

— Знаеш ли, Мади, докато провеждам тия часове страшно се възбуждам; понякога ме довеждат до ръба на бибипането и това ме кара да страдам. Винаги съм искала да разчупя фиксацията, която имаш върху майка си. Така че те осъждам да идваш в стаята ми и да ме бибипаш, докато съм напълно изтощена и задоволена.

— О, НЕ! — изкрещя Мадисън и така силно се дръпна назад, че веригите му издрънчаха. След това се замисли на бързи обороти и му дойде гениална идея. — Виж какво — каза той, — точно под онзи под има 250 момчета! Още чувам гърменето на музиката! Всеки един от тях би…

— Мади, — каза тя рязко на английски, — ти май прегря. В момента, в който започна да бибипам някой от онези пажове, другите така ще заревнуват, че ще го убият! Освен това се опитвам да направя от тях идеални катамити и подобно нещо би ги провалило.

— Имаш мъже в персонала си! — извика Мадисън на английски.

— Всички са без благороднически титли и ще бъдат екзекутирани, ако ги намерят в леглото с кралска особа — отговори Тийни като продължаваше на английски. — Твърде много ги обичам, за да ги подложа на риск. Кралица Хора е използвала офицери от охраната с благородно потекло: имала е цял полк от тях. Но те не са тук. Така че стига сме дърдорили, Мади. Оставаш ти, бабаите мой.

Мадисън се тресеше до дъното на душата си.

— Не — примоли се той. — Отговорът ми е не!

Тийни се усмихна и той потръпна от това. Знаеше, че това не е всичко.

— Добре — каза тя, като погледна часовника си във формата на Мики Маус. — Просто остани да поседиш тук и си помисли. Дала съм нареждания на капитана, ако не дойдеш в стаята ми тази нощ, точно в шест часа сутринта да те отведат в зандана и да те екзекутират с електрическа брадва. Така че, ако си промениш решението, пазачът ти тук ще има нареждането да те доведе до стаята ми, независимо колко е часът.

Тя му махна закачливо с ръка и се обърна.

Персоналът настоя тя да седне на малко сребърно седло с дръжки, защото може да е уморена от дългата вечер и да не е в състояние да изкачи стъпалата, след което я отнесоха нагоре, докато изчезна от погледа му.

Мадисън остана да седи много дълго време, при това седеше в най-мрачно настроение. Металният стол беше студен, веригите бяха още по-студени, а електрическата брадва на пазача с тичащите по нея искрички още повече го охлаждаше.

В залата вече беше тъмно. Рок музиката от долу беше само като едва доловим тътен, повече като мърморенето на някой гладен звяр, отколкото като музика.

Полускрити в мрака, изрисуваните по стените ангели сякаш го гледаха. Той почти не се съмняваше, че скоро ще се присъедини към истинските ангели и ще прекара останалата част от вечността на някой облак с безполезна арфа в ръце. Мадисън знаеше, че никога няма да се научи да свири на нея.

Най-накрая успя с много усилия да се отърси от шока, поне толкова, че да може да помисли за ужасната си дилема: ако се качеше горе, щеше да умре; ако не се качеше, пак щеше да умре.

Беше толкова добре възпитан: трябваше да бъде верен на майка си на всяка цена, дори това да му коства живота. Още от ранна бебешка възраст му бяха втълпявали, че момченцата, които не спят с майка си, са нещо неестествено и това му беше доказвано многократно и категорично даже в училище, където словото на психиатъра Фройд беше пет пъти по-свято от това на Бог. Ако човек нямаше твърд Едипов комплекс и не изразяваше либидните си желания към майка си, той никога не можеше да се надява, че ще стане гений в професионалната си област. Да се откаже от това разбиране би означавало да отрече собствените си умствени, възможности. Без тази искра според всичките Фройдови твърдения, той щеше да изпадне в тъпа посредственост, принизен до хамалин или общ работник. Според психолозите нямаше такова нещо като гений без невротизъм. Без тази своя гениалност, в която Мадисън никога не се беше усъмнил, той щеше да загине професионално. Като при всички специалисти по връзки с обществеността, вярата в себе си беше първото нещо, което човек трябва да постигне и само тогава другите щяха да повярват в него.

Неговата майка обаче беше подсилвала това усещане, като му беше напомняла през цялото време колко е снизходителна. След като си тръгна баща му, тя не натовари Мадисън с друг, когото той сигурно щеше да ненавижда, а колко малко са майките, които биха отделили толкова много внимание на синовете си. Майка му му беше много скъпа, доста красива дори на 49. Когато се замисли за всички жертви, които тя беше направила за него, пренебрегвайки всички останали мъже, най-малкото, което можеше да направи, бе реципрочно да пренебрегне всички останали жени. Но нещата стигнаха до много по-дълбоко: съвсем, независимо от фройдовите заповеди на детския му психолог, подсилвани от леки електрошокове, той наистина я обичаше. Тя постоянно го беше предупреждавала за опасностите при другите жени, както беше правил и настоящият му психиатър, а и като се сблъска в живота с такива бездушни същества като Тийни, той напълно се съгласи с тях. Да се люби с Тийни не само щеше да го разстрои умствено, но щеше и да разбие сърцето на майка му. Тя вероятно щеше да се самоубие — нещо, което често трябваше да я пазят да не направи, а той знаеше, че ако това се случеше с нея, той незабавно щеше да направи същото.

Не, да се качи по онези стъпала и да легне в леглото на Тийни щеше да означава краят на всичко, което беше научил. Невъзможно! Реши. По-добре да умре призори. Много по-добре.

Мислите му се отнесоха при Хелър. Победата беше почти в ръката му, когато всичко се беше объркало по толкова необясним начин. Заглавията с големи букви, които успяваше да отпечата за Хелър бяха толкова великолепни! Той с любов си спомни историите за Туутс Суич, Мейзи Спред и Долорес Пубиано де Копула. Абсолютни шедьоври, които със сигурност щяха да запечатат завинаги името на Уистър върху общественото съзнание. С напредването на онези съдебни процеси Уистър щеше да стане известен като най-прочутия престъпник-любовник в историята. А какви планове беше имал Мадисън да украси и добави блясък към престъпническата му страна! Уистър да ограби Федералния резерв беше най-малкия от плановете на специалиста по връзки с обществеността. Щеше да направи така, че всичко да се изкачва към все по-големи и големи висоти. Щеше да накара всяка агенция за прилагане на закона, всички от нацисткия Интерпол надолу до най-подлото градско ченге да лаят като побъркани по следите на Уистър и да правят всичко възможно да го хванат. Всичко щеше да завърши с най-голямата публична екзекуция, която някой някога е виждал. Уистър щеше да стане абсолютно БЕЗСМЪРТЕН!

Изведнъж на Мадисън му светна пред очите. Той можеше да направи същото нещо и тук, ако имаше късмет. Това, че истинското име на Уистър беше Хелър, нямаше никакво значение за плановете му. Беше така неуморен, че просто щеше да задраска цялата си работа до момента и да започне отначало. Те имаха вътрешна полиция. Имаха си и армия. А дори Флотът да е малко равнодушен в началото, той можеше да го впрегне. Ако успееше да направи това, целият Апарат щеше да го подкрепи.

Той започна да мечтае в тъмната и празна зала: заглавия за това как Хелър ограбва именията на лордове и дава плячката на бедните; Хелър ограбва космически кораби — 18 пунктови букви; Хелър отвлича дъщерята на някой граф или дук и история след история за това как тя го умолява жалостиво да я изнасили — о, колко щеше да СЕ ХАРЕСА това на обществеността! Заглавия за това как Хелър ограбва всяка банка на всяка планета в цялата Конфедерация, и всяка с някоя нова порочна склонност, всяка с нечия нова кръв, всяка с нови зашеметяващи количества плячка, която се раздава на бедните. Какъв герой щеше да стане само! Хелър, най-преследваният престъпник през последните 125 000 години! История на Конфедерацията! ВЕЛИКОЛЕПНО!

Тогава му хрумна друга идея: можеше да сложи тире в името на Хелър. Можеше да го нарича Хелър-Уистър, да се рови във ВСИЧКИ предишни истории като ги разпространява из цялата Конфедерация. Не, предишната му работа НЕ беше отишла на вятъра — просто сега щеше да бъде пусната в още по-голяма употреба!

Аха, вече се добираше до нещо. И можеше спокойно да се отдаде на най-великата си мечта: Мадисън върви към Бери някак безцеремонно:

— Е, мистър Бери, най-накрая изпълних поръчката ви. Хелър-Уистър е безсмъртен!

А мистър Бери ще го хване за ръка, в очите му ще блестят сълзи на благодарност и с глас, изпълнен с вълнение, ще му каже:

— Мадисън, имаш отново моята милост. Моля те, моля те, приеми президентското място на Ф.Ф.Б.У и моля те, прости ми, че съм се усъмнил в теб. Никога повече няма да те преследвам с танкове на армията!

Светлинката угасна. В залата проникна хладен вятър. Действителната ситуация беше, че сега дори Бери да го види, даже ако можеше да си отиде у дома, той щеше да бъде изправен до една стена и застрелян. Евентуалният му неуспех с Хелър-Уистър щеше да означава смърт. Смърт даже без утешението на превръзка през очите или една цигара: добре, че не пушеше.

Малко от рок музиката под пода за момент заби по-силно. Ритъмът звучеше толкова Земно, че Мадисън се отпусна за миг. Започна да се чувства някак преследван: Бери беше сякаш свръхземен — може би даже той можеше да го намери тук! Когато се замисли за възможни връзки между Роксентър и Ломбар, започна да трепери. О, наистина го очакваше смърт, ако не се захванеше някак с делото Хелър-Уистър!

Часовоят му помръдна леко и брадвата издаде миризма на озон. Това върна мислите му при Тийни.

Досега си беше мислил, че ако се качи горе и легне с нея, тя ще му помогне. Даде си сметка, обаче, че тя не беше дала никакви гаранции за това. Единственото, което беше обещала, бе, че ако той се качи горе и легне с нея, няма да бъде екзекутиран призори!

Беше проблем, при който ако се качеше щеше да умре заради майка си, а ако не се качеше, щеше да умре заради Бери. Качването при Тийни нямаше да му помогне с нищо.

Очевидно този проблем се нуждаеше от някакво друго разрешение!

Обикновено идеи му идваха лесно и винаги се беше гордял, че заради Едиповия си комплекс е гений в това отношение. Но тази нощ мозъкът му сякаш бе капитулирал.

Той погледна часовника си „Омега“. Бяха изминали два часа! Колко дълго време просто да седи и да не може той да измисли никаква конструктивна идея! Опита се да се вземе в ръце. В края на краищата беше специалист по връзки с обществеността, един чистокръвен специалист.

Щеше да подреди мислите си. Сега щеше да мине през всичко, което му беше казала Тийни от момента, в който я видя до басейна. Това не му отне много време. Опита отново.

Изведнъж той се вдърви на стола си.

БЕШЕ СЕ СЕТИЛ!

Ако това не проработеше, само щеше да умре.

АКО ОБАЧЕ ПРОРАБОТЕШЕ, ТОЙ МОЖЕШЕ ДА ДОВЪРШИ РАБОТАТА СИ С ХЕЛЪР-УИСТЪР!

Мадисън вдигна поглед към часовоя. Спокойно и като не пускаше в гласа си никакви нотки на въодушевление, за да не заподозре часовоят, че той замисля нещо, каза:

— Качете ме горе при господарката си.

О, БОЖЕ, ТОВА ТРЯБВАШЕ ДА ПРОРАБОТИ!