Л. Рон Хабърд
Победа на злото (16)

Глава шеста

Залата отекваше от стъпките на тичащата прислуга, която шеташе наоколо, за да подготви мястото. Заградиха с въжета две големи площи: едната с червени въжета, а другата със сини. Пред тях оставиха празно пространство. Изведнъж около петстотин квадратни метра от него се осветиха изотдолу, така че мястото заблестя и засвети. Целият таван се превърна в синя мъглявина, доста подобна на лятно небе.

Двама лакеи в ливреи изтърчаха отнякъде като бутаха голяма вертикална дъска на колела. С гръм и трясък други двама избутаха в полезрението масивен позлатен трон, целият обсипан с блещукащи скъпоценни камъни. Седалката му беше дванайсет фута над земята и до нея се стигаше по алени стъпала. Разположиха го пред празното пространство, срещу въжетата.

Чу се шум като от търкаляне. Цяла секция от стената вдясно от трона излезе напред, за да оформи балкон, който беше като сцена на десет фута височина. Осем музиканта със странни инструменти вече бяха застанали по местата си и настройваха апаратурата си: бяха облечени в просветващи жълти дрехи, които проблясваха в други цветове при всяко помръдване.

Дванайсетина мъже в сребристи ливреи със секири на дълги дръжки влязоха с елегантен марш и заеха позиции по ъглите на оградените с въжета пространства и от двете страни на трона.

Веднага щом те се появиха, търчащият персонал изчезна, като останаха само смълчаните музиканти и охраната. Спокойствието след всичкия този шум беше почти като удар.

Тогава се чуха глъч и шум от стъпки, които приближаваха по стълбите на главния вход.

Мадисън се опита да бръкне в джоба си, като се надяваше да намери кърпичка, с която да си избърше лицето, мокро от плюнката, която приличаше на сълзи.

— Седи мирно! — изръмжа Хамър и спря движението му с брадвата. Мадисън замръзна: по острието пробягваха редици от малки искри, които издаваха миризмата на озон. Той се сви от страх: това не беше просто церемониална брадва, както си беше мислил, а електрическо оръжие. Един бог знаеше какво може да направи! Дали нямаше да полетят искрите? Надяваше се оръжието да не докосне веригите му: токът щеше да го убие! Остави плюнката да се стича. Може вече да бяха и сълзи, защото на него определено му се плачеше. През цялата си кариера във връзките с обществеността не се беше чувствал толкова унижен — с изключение може би на онзи път, когато, без да иска беше съсипал страната Патагония, или пък онзи следобед, когато президентът на една международна авиокомпания, чиито връзки с обществеността Роксентър му беше наредил да завежда, го беше уволнил хладно, или може би страховитият ден, когато кандидатът за президент, който Бери му беше дал за клиент, изведнъж обяви, че е полудял. Неизброими провали изпъстряха живота му. Той определено се надяваше, че този път няма да се провали с Хелър: това беше единствената му надежда. А дали въобще му беше останала някаква надежда, докато седеше в тази завладяваща зала и чакаше под бича на една непълнолетна престъпничка от Ню Йорк? Дали тази патологична лъжкиня и недорасла актриса — измамничка наистина щеше да го изправи пред съд и да го осъди на смърт? Реши, че тя ще го направи. Може би ако заплашеше, че ще я разобличи и ще каже на тия волтарианци, че „кралица на киното“ е само един израз, а не кралско потекло… О, не! Щяха да го убият, ако беше толкова критичен, колкото изглеждаше. Тя се беше погрижила и за това! Не можеше да измисли никакъв начин, по който да я засегне. Истински сълзи започнаха да се примесват с плюнката.

Той усети, че през широката входна врата са започнали да влизат малки групички момчета. Посрещаха ги двама кланящи се управители на замъка, облечени в сребро, след което учтиви церемониалмайстори ги насочваха към заградените с въжета пространства. Момчетата бяха красиво облечени, някои по-пищно от други. Повечето от тях бяха красиви или симпатични и само няколко бяха с пудра и боя. Всички имаха колани с блестяща метална плочка, на която пишеше с големи букви на волтариайски „паж“. Бяха на възраст от осем до петнайсет години, но човек не можеше да бъде сигурен при тези дълголетни хора. Вече бяха може би около двеста, но продължаваха да влизат мудно.

Най-сетне един управител със списък даде знак и гигантската входна врата се затвори. Друг прегледа зоните с въжетата: повечето момчета бяха зад червените, а една по-малка част от по-добре облечените — зад сините.

Един церемониалмайстор даде знак на един от управителите, който натисна някакво копче на ливреята си.

Светна лъч, който се фиксира при върха на позлатената стълба.

Четири глашатая се приближиха един към друг по дъното на балюстрадата. Те вдигнаха нещо, което трябва да бяха бойни рогове. Хармонична ударна вълна покоси залата.

И в светлината на лъча на върха на стъпалата стоеше Тийни!

На главата си имаше златна корона, а конската й опашка стърчеше отзад. Носеше алена военна куртка със златни петлици: тя стягаше врата й с високата си яка и падаше към краката й, обути в черни ботуши. В ръка държеше златна пръчка, която блестеше от скъпоценни камъни, скиптър.

Като благословия от небесата прозрачна златиста пелерина, цялата блестяща, обвиваше раменете й. Двете момчета, които Мадисън беше видял по-рано, сега бяха със златни костюми.

Тийни направи крачка напред, за да слезе по стълбата.

Музикантите изгърмяха един цимбален залп! След това започнаха да свирят тържествена музика като за небесни величия. Като две момчета в златни дрехи носеха дългия й, златен шлейф, Тийни слезе по извитата златна стълба в такт с тържествената музика.

Тълпата я гледаше с екстаз.

Следвана от лъча, тя мина триумфално през залата. С голямо достойнство се изкачи по алените стъпала към трона. Настани се с кралски маниер, а двете момчета нагънаха изящно шлейфа върху площадката. Те скръстиха ръце и застанаха като две малки златни статуи в краката й. Музиката секна.

Управителят се приближи до трона и направи широк поклон. Като застана на колене, той заговори на пода, а не на нея:

— Ваше Величество, моля да ми разрешите да обявя, че дворът се събра. Освен това ми казаха да съобщя, че тук присъстват и няколко девственика. Придворните очакват вашето удоволствие. Молят ви да слезете и да погалите слуха им с небесната красота на гласа си. Очакват го с нетърпение. Да живее Ваше Величество. Мога ли да се оттегля?

Тийни махна със скиптъра си и той се отдръпна. Тя се вгледа надолу към вдигнатите лица от тълпата през свободното пространство.

Лъчът се стесни до блещукащо кръгче върху нея.

Тя се усмихна.

Въздишка на удоволствие премина като приятелски бриз из залата.

Тийни заговори, а гласът й беше доста властен и силен: вероятно имаше микрофон в страничната облегалка на трона. Волтарианското й произношение се беше променило: тя говореше с ритъма, който характеризираше говора на двора.

— Добре дошли, добре дошли, верни васали и готини приятели. Простирам любовта си върху вас и приемам целувките ви по нозете си. Нека благословията на хиляди небеса да потече в очакващите ви устни. — Тя спря и се усмихна лукаво. — А също и по бедрата ви. — Чу се шум от аплодисменти. Тийни се усмихна по-широко. — Благодаря ви от дъното си.

Незабавно избухнаха весели възгласи.

След което момчетата започнаха да й изпращат въздушни целувки.

Тийни засия.

— И аз ви обичам! — каза тя.

Още по-диви възгласи разтърсиха залата. Часовите трябваше да разтърсят въжетата като предупреждение да не се изскача от заграденото пространство към трона.

Тийни се смееше. Тя вдигна скиптъра, за да успокои залата.

Двете момчета в златни дрехи получиха някакъв знак и хукнаха нагоре по стъпалата към нея тя ги целуна един по един, след което те разхлабиха верижката, която придържаше златистата пелерина и с танцова стъпка я отнесоха.

Тийни се изпъна.

— Но да спрем, скъпи мои, с тази церемония. Страхувам се, че сега трябва да премина към прозаичната, техническа страна на живота. Готови ли сте за моята лекция?

Викове „О, да, Ваше Височество!“, „Молим ви, молим ви!“ изпълниха залата. Нито един професор не беше получавал подобна покана за започване.

Мадисън се чудеше за какво, по дяволите, щеше да говори тя. Като всеки добър специалист по връзки с обществеността, той беше експерт по държане на речи и сценично поведение. А до този момент той беше изпаднал в страхопочитание за това колко добре я беше обучило училището за пажове и за това, че тя вероятно работеше под ръководството на експертен дворцов персонал с цялата му обиграност. И техническа лекция, след всичко това? Разбира се, че след като сега беше останала сама, Тийни щеше да се провали. Глупавото момиче: боже мой, как само се нуждаеше от помощта му! И, о, колко отчаяно се нуждаеше той от нейната помощ, за да довърши работа си по случая „Хелър“!