Л. Рон Хабърд
Победа на злото (12)

Глава втора

От всички страни се издигаше великолепието на хилядолетията: златните въжета се извиваха в изящни форми покрай обсипани със скъпоценни камъни фризове, които изобразяваха паради и битки през вековете; с блестящи погледи отдавна починали монарси се мръщеха на Мадисън, докато той минаваше през лъкатушещата зала. Той осъзна, че си има работа с власт, закътана във внушителните традиции на история, започваща много преди човекът на Земята да се научи да използва секирата от камък.

Най-накрая го бутнаха в голяма кръгла стая, обсипана със скъпоценни камъни и блестяща. Това беше чакалнята на спалните покои на императора.

На срещуположната страна имаше огромно бюро, направено от компактен блок оникс, което явно блокираше някаква врата. Навсякъде около бюрото имаше машини и апаратура, необходими за един импровизиран офис.

Зад бюрото седеше огромен мъж, доста мургав и със странен блясък на кожата. Беше с алена униформа, обточена със злато. В очите му проблясваше налудничава искра.

ЛОМБАР ХИСТ!

Пазачите бяха тикнали Мадисън в средата на стаята. Понеже не беше човек, който ще се впечатли кой знае колко от украшенията на могъщите, той пооправи дрехите си, почисти малко въображаемия мъх от ревера си и пристъпи напред.

Без каквито и да било въвеждащи думи, Хист попита:

— Роксентър добре ли е?

Мадисън прецени ситуацията. В гласа на Хист имаше само загриженост и тревога, но не и враждебност.

— Ами — отвърна Мадисън, — беше добре, когато говорих с него за последен път.

— Значи сте били близки? — попита Хист.

Каквото и объркване да усетеше, Мадисън не го показваше. Той се питаше колко ли е добро волтарианското разузнаване: Дали знаеха истинската ситуация? Че Роксентър щеше да отреже главата на Мадисън, ако той се провалеше и избягаше? Той видя в далечината нещо, което се оказа телевизионен екран: Колко ли бяха бързи комуникациите между Земята и това място? Реши да рискува. Щеше да изпусне уж случайно имената на няколко важни особи.

— О, да — отвърна той, като се постара да звучи отегчено. — Грижех се за някои негови деликатни въпроси: като да кажа на министър-председателя на Англия или на президента на САЩ какво трябва да мислят и други подобни неща. Сметката ми беше няколко милиона долара на година.

— Каква заплата! — възкликна Хист. — Трябва да си бил много ценен за него.

— Ами, той често казваше, че има много неща, с които само аз мога да се справя. Бях най-добрият му специалист по връзки с обществеността.

Хист се намръщи. Точно на това се бяха натъкнали детективите му и не бяха успели да разберат за какво става дума.

— Какво е това нещо, което наричате връзки с обществеността?

— Ами — каза Мадисън — докато разговарях с хората наоколо, разбрах, че нямате особено добър имидж.

Хист го погледна гневно.

— Нищо му няма на имиджа ми! Висок съм шест фунта и три инча. Тежа 271 фунта…

— Не, не — прекъсна го Мадисън. — Начина, по който хората мислят за вас. Образът, който другите имат за вас в съзнанието си.

— Ха! — изръмжа Хист. — Важно ли е какво мисли за мен паплачта?

— Ами да, важно е — отвърна Мадисън. — Чух, че вие всъщност сте владетелят на Волтар.

— Е, разбира се, че съм! Разбирам, че има значение, какво мислят за мен ония бибипани лордове. Но какво общо има с това паплачта?

— Сега, PR означава „връзки с обществеността“, макар че буквите не означават това на волтариански. Лордовете и паплачта са различни общности. Но ако нямате подходящ имидж, биха могли да се разбунтуват и да ви убият.

Хист се намръщи. Мислеше си, че това така или иначе може да се случи. Всички бяха против него.

Мадисън видя гримасата.

— Знаете ли, мистър Хист, аз бях много близък с Роксентър. Викам му Роки, а той ме нарича Мад. Много пъти късно през нощта той си събуваше обувките, вдигаше си краката на бюрото и на чашка уиски със сода ми се доверяваше. Имаше ми доверие, когато наистина искаше нещо. Бях, така да се каже, най-довереният му човек. Мисля, че е време да си разкрием картите. Има ли нещо, което желаете повече от всичко друго на света?

Погледът на Ломбар стана доста налудничав. Блясъкът на лицето му изпъкна още повече. Той се наведе напред и заговори шепнешком.

— Не че го искам толкова много. Работата е там, че имам заповед за това. Напук на това, че нямам благородническа титла и че всички лордове ме мразят, съдбата е отредила да стана император.

Мадисън веднага застана нащрек. Аха, той можеше да се справи с това. Преди беше чувал същото и за Роксентър.

— Призван от…? — Той остави въпроса да виси във въздуха.

Ломбар прошепна:

— Ангелите.

Мад знаеше, че е успял.

— Знаете ли, че Роксентър беше призован да управлява Земята?

— НЕ!

— Факт — каза Мадисън. — Чух го със собствените си уши. Ето защо станах негов специалист по връзки с обществеността.

Хист моментално се навъси.

— Какво общо има това?

— Ами — каза Мадисън, — когато някой си няма добър специалист по връзки с обществеността, паплачта се надига и го убива. НО ако той ИМА ДОБЪР специалист, лордовете, обществеността, паплачта се надигат като един и с шумни приветствия го провъзгласяват за император.

Ломбар премигна. Това беше съвършено нова идея. Обикновено той не си даваше труд да слуша хората и дори да им отговаря. Но този Земен човек, който седеше тук, беше приближен на Роксентър. Роксентър, един човек без благородническа титла, се беше издигнал до владетел на Земята, и това само по себе си беше дало на Ломбар надеждата, че може да бъде направено. Сега той осъзнаваше възможността да е била използвана някоя тайна технология, неизвестна му досега. Той се размисли за това. Хрумна му, че онова, което казваше този човек, може да отстрани проблема за липсата на един мъртъв Клинг, когото да покаже. Император чрез прокламация от обществеността! Каква новост! Но тогава подозрителната му натура се обади, че това е твърде хубаво, за да е вярно. Започна да се разколебава.

Като забеляза това, Мадисън попита:

— Имате ли някакви други проблеми?

Ломбар се стегна. Веднага се настрои войнствено. Нямаше да каже на никого, че в стаята зад него няма император, както и символи на кралската власт. Вместо това той се хвана за друг проблем. Каза:

— Тоя бибипан Солтан Грис!

Това стъписа Мадисън.

— Солтан Грис? ТОЙ тук ли е?

— Познаваш ли го?

Мадисън беше доловил гнева.

— О, бих казал да. На Земята се подвизаваше под имената Смит, Инксуич и Султан Бей. Пъхаше си носа къде ли не. НИЩО не разбираше от връзки с обществеността. Проваляше всичко. Идиот!

— Той е долу, в Кралския затвор, не мога да се добера до него и да го екзекутирам както му се полага.

— Знаете ли — каза Мадисън, — и това е в компетенцията на връзките с обществеността. Има си начини. Някакви други проблеми?

— Хелър! Тоя бибипан кралски офицер!

Мадисън се почувства така, сякаш някой му поднасяше сладкиш върху сребърен поднос. Цялата стая стана по-светла. Той обаче каза спокойно:

— На Земята беше познат под името Уистър.

Ломбар, който никога не си беше давал труд да слуша, когото и да било, се нахвърли върху тази информация като изгладняла хрътка! ТОВА беше липсващото парченце от пъзела на въпроса защо стратегията му се беше провалила.

— Аха! — извика. — Грис не е осъществил идеята ми за свидетелството за раждане! Нещата се провалиха, защото тоя бибипан Грис не е следвал плана ми за Хелър!

Надеждите на Мадисън полетяха на седмото небе. О, какъв шанс се откриваше пред него! Можеше да успее да завърши работата, за която го бяха наели! Можеше да се върне у дома сред овации и слава! Той обаче се накара да изглежда съвсем спокоен.

— Значи проблемът за Уистър-Хелър е също в компетенцията на връзките с обществеността. Ако наистина искате с тези проблеми да бъде приключено, просто ги оставете в мои ръце и ми позволете да се захвана на работа. Само ми дайте офис и бюджет…

Ломбар го прекъсна:

— Не бързай толкова, Мадисън. Нещата тук са доста деликатни. Аз не знам нищичко за връзките с обществеността.

Надеждите на Мадисън рухнаха. Но той посочи екранът на „Вътрешен обзор“ и попита:

— Това телевизия ли е? Мога ли да усиля звука?

Ломбар сви рамене. Мадисън намери едно копче и усили звука. Картината показваше бойна сцена на Калабар. Отряди на Апарата стреляха по огромна планина със заснежени върхове. Говорителят просто каза, че отрядите на принц Мортиай са изтиквани навън от пещерите. Мад изключи звука.

— Сега, един добър специалист по връзки с обществеността — каза той — би накарал този говорител да каже, че отрядите на Апарата се бият по ваша заповед, за да охраняват сигурността на Империята. Освен това би трябвало да има кадър, в който вие ги предвождате към победата, макар и да не сте стъпвали там.

Ломбар се навъси.

Мадисън извади вестника, който му бяха дали. Показа на Ломбар първата страница.

— Ако имахте добър специалист по връзки с обществеността, името ви щеше да бъде изписано на цялата страница, изграждайки по този начин имиджа ВИ на човека, който е определен да управлява. Капка по капка, ден след ден, седмица подир седмица постепенно щяхте да предадете посланието, че ВИЕ и САМО вие трябва да бъдете император.

— Не биха го отпечатали — каза Ломбар.

— Вие щяхте да им НАРЕДИТЕ да го отпечатат — отвърна Мадисън.

— Хмм — каза Ломбар.

— С един добър специалист — вметна Мадисън — и не само паплачта, но и всеки лорд на света би ви се кланял до земята.

— Лордовете да се кланят на МЕН? Ония твърдоглави бибипци? Та аз съм просто някой си, който няма благородническа титла! По-скоро биха умрели!

— Но ако лордовете НАИСТИНА ви се кланяха — каза Мадисън, и по „Вътрешен обзор“ всеки ден се появяваха такива неща, хората щяха да приемат, че вие СТЕ техния господар и трябва да станете император заради признанието!

Ломбар поклати глава:

— Мадисън, ония лордове никога не биха се кланяли.

Мадисън запази спокойния си облик. Но въобще не беше толкова спокоен. Играеше при много големи залози. Щеше да получи още една възможност по отношение на Уистър. Ако успееше, Бери щеше да бъде принуден да признае, че той си е свършил работата.

Ако успееше да помогне на Хист, можеше да го върнат вкъщи. И отново щеше да бъде на върха!

— Мистър Хист, — и простете, че вече мисля за вас като за Негово Превъзходителство, ако направя снимки за телевизията, в които лордовете ви се кланят — искам да кажа по „Вътрешен обзор“ — ще ме наемете ли като специалист по връзки с обществеността на неограничен бюджет и право на действие?

Ломбар излая от смях.

— Това е голям договор.

Мадисън каза:

— Но за да започна няма да е необходимо много: само няколко хиляди. — Изведнъж той се сети за Тийни. — И помощта на моята асистентка Тийни Хопър.

— КОЯ — попита Ломбар — е Тийни Хопър?

— Едно Земно момиче, което дойде с мен.

Ломбар изведнъж си спомни, че имаше още един пасажер.

— Е, Мадисън, можеш да си получиш Земното момиче. Но що се отнася до парите, не. Би било само прахосване на средства.

Мадисън се почувства така, сякаш потъва. Така нямаше да има средства за подкупи, нямаше да може да наема актьори, нито да нарежда на „Вътрешен обзор“ да излъчват онова, което им даде. Нещата изглеждаха доста безнадеждни! Но той трябваше действа смело.

— Ако успея с този първи опит, ще се съгласите ли за големия договор?

Ломбар въобще не си спомняше някога да е слушал някого толкова дълго. И нищо чудно, че избягваше да го прави: беше така изморително. Той каза:

— Невъзможно е да бъдат накарани лордовете да ми се кланят. Така че мога, без да рискувам нищо, да се съглася с офертата ти. Ако успееш да пуснеш такива кадри по „Вътрешен обзор“, добре. Сега обаче съм зает. Довиждане. Охрана! Изведете този Земен човек.

Както стояха нещата точно в онзи момент, скъпи читателю, очевидният провал на Мадисън при Ломбар оставяше до голяма степен Джетеро Хелър в безопасност; празните покои зад гърба на Ломбар рано или късно щяха да излязат наяве и историите на Волтар и Земята можеше да придобият един и същи вид.

Шансовете на Мадисън да се придвижи напред изглеждаха почти нулеви. Но само в онзи момент, драги читателю, само в онзи момент. Велики и демонични сили, които вече действаха в две империи, всеки момент щяха да дадат мощен тласък!