Л. Рон Хабърд
Победа на злото (10)

Глава шеста

Дж. Уолтър Мадисън се чувстваше доста замаян и някак странно. Намираше се на някаква странна планета в стая от неръждаема стомана. Още докато беше в изолационната килия в базата и осъзна, че е един безпомощен затворник, се почувства достатъчно зле. Но веднага след това нещата бяха станали много по-лоши.

Всяка предварителна представа, която беше имал за пътуване в космоса и извънземни, беше разбита. Бяха го качили на борда на летяща чиния, която не приличаше на чиния, а по-скоро на стар Земен товароносач, чийто корпус се въртеше непрестанно около него. Екипажът приличаше на Земните хора с тънката разлика, че този екипаж беше по-опърпан от всеки друг, който той беше виждал или за който му бяха разказвали. Говореха на език, който беше съставен от напълно чужди, за която и да е Земна азбука гласни и съгласни, но жестовете, мимиките и кимванията бяха напълно понятни.

Когато акостираха яхтата на един скалист бряг заедно с Грис, той беше започнал да забелязва малки чудатости, но се беше забавлявал с тях като с нещо забавно, което да ангажира мислите му. Жестоката истина, че е в ръцете на — какво беше името, което те непрестанно повтаряха? Волтарианци? — го порази като бомба, когато го вкараха в една каюта, показаха му как да се завърже в едно застопорено легло и само след няколко минути той беше погледнал през люка, за да види как Земята се отдалечава с такава скорост под него, че приличаше на топка за билярд.

Всичко беше толкова шокиращо, че той дори нямаше време да се изплаши.

След, това беше влязла Тийни Хопър и беше казала:

— Каква е тая бибипана бъркотия! О-о, чакай само да ми падне в ръцете оня бибипан Инксуич!

— ТИЙНИ! — беше извикал той. — Намираме се в космическото пространство!

— А ти къде по дяволите си мислеше, че се намираме? В някой лунапарк на Кони Айлънд?

— Нищо не разбирам! — беше казал той.

— О, я се стегни, Мади. Не бъди толкова бибипски тъп. Онзи бибипан Инксуич беше извънземен на име Солтан Грис. През цялото време си знаех, че има нещо измамно у него. Бибипът и бибипците му бяха твърде големи за човешко същество, а аз съм експерт в тия работи. Дрогирали са ни и са ни отвлекли! — Тя беше побесняла и си тръгна.

Всичко това го беше направило доста тъжен. Той седна на един застопорен стол и тъпя ли тъпя. Мислеше за майка си и се отчая, че никога вече няма да може да спи с нея. Тя беше толкова мила.

Някакъв тип, чието име той беше успял да оприличи на „Капитан Болц“, беше дошъл да го види един ден след това. Като разбра, че Мадисън не говори турски, Болц взе един туристически разговорник и като превеждаше от турски на английски му каза, че е по-добре да се научи да яде храната, защото друга нямало, попита го дали играе блекджек и дали иска да купи една бутилка истинско уиски менте. Мадисън беше твърде депресиран, за да реагира кой знае колко, така че Болц постоя известно време, чешейки се по косматите си гърди с вперен в него поглед, след което си тръгна.

След това не видя капитана цели три дни на тъга. И тогава капитанът дойде при него с въпрос. Доста трудно се разговаряше с помощта на туристическия разговорник. Но Мадисън разбра, че Болц иска да знае дали той има някакво влияние над Тийни Хопър.

Мадисън така беше зяпнал, че Болц накрая го заведе по някакъв коридор и отвори една врата, като направи навътре изразителен жест с ръка.

На леглото лежеше по корем красиво на външен вид момче. Беше гримирано. На устните му имаше блажена усмивка. Един член от екипажа тъкмо обличаше дрехите си. Той хвърли зъл поглед на капитан Болц и като закопчаваше токата на колана си излезе с надменен вид.

Момчето облиза устните си и се усмихна с празна усмивка. То просто си лежеше там и напълно ги пренебрегваше.

Тийни се беше вмъкнала ненадейно от съседната каюта. Тя броеше куп от нещо като златна хартия. Пари ли бяха това?

Беше го видяла.

— Здрасти, Мади. Как върви? — Без да дочака отговор, тя беше влязла, напъхала един джоинт в устата на красивото момче и го беше запалила.

— Тийни! — беше извикал Мадисън. — Какво правиш?

— Теб на какво ти прилича? Опитвам се да направя малко пари, с които да живеем, когато се приземим. Зелените гущерчета няма да вървят на Волтар. Да не искаш да умрем от глад?

— Но какво правиш с това момче?

— О, с него ли? Това е Туолах, по прякор Туу-Туу. Той е най-големият нимфокатамит, който някога си виждал? А пък когато е на марихуана, може да го прави цял ден и цяла нощ! Като дунапренена гъба е? А е и сладък. Искаш ли едно парченце?

Мадисън се беше отдръпнал ужасен.

— Искаш да кажеш, че продаваш момчето на този екипаж?

— Разбира се. Пет волтариански кредита на тек. Вече съм спечелила 150. Единствената ми грижа е, че на екипажа ще му свършат парите. Казват, че това пътуване трае шест седмици. Имат обаче малко бижута и т.н. Освен това могат да откраднат фитинги от кораба.

— Слушай, Тийни, на този капитан направо му е накипяло. Дойде да ме вземе, за да видя дали мога да се справя с теб.

Тийни беше погледнала капитана със странна усмивка.

— О, той не може да направи нищо по въпроса. Страхува се, че екипажът ще вдигне бунт, ако той се намеси в тоя бизнес. Уверих се, че мисли така като хвърлих нож към него в тъмното. Заради това сега се опитва да те накара да свършиш мръсната работа и да ме спреш. Той е бибипец, Мади. Ти обаче хич недей повече да мислиш за това.

В този момент беше влязъл друг член на екипажа и след един презрителен поглед към Болц, сякаш да го предизвика, подаде на Тийни пет кредита. След това започна да съблича работните си дрехи.

Мадисън беше отворил уста да протестира, но Тийни го беше срязала.

— Или плати, за да гледаш, или се омитай. — И тя беше затръшвала вратата под носа им.

Болц се беше отказал от неговата помощ и Мадисън изкара още една мрачна седмица. След това обаче го беше обхванало любопитство и той беше започнал да скита из кораба.

Мислеше си, че върви към мостика, когато мина покрай една отворена врата.

Вътре беше видял Тийни. Беше кабинетът на капитан Болц! Тийни беше килнала шапката на капитан Болц на главата си, конската й опашка беше преметната през рамото, а ръцете й бяха заети с някаква счетоводна книга.

— Здрасти, Мади. Решил си да излезеш от дупката си?

— Какво правиш в кабинета на капитан Болц? Той ще те убие!

— О, не, няма. Старият Болци се разстрои от цялото бибипане наоколо. Той не си пада по момчета, но всичките приказки между екипажа му така го надървиха, че панталонът му щеше да гръмне. Аз обаче оправих нещата.

— Искаш да кажеш, че позволяваш на капитан Болц да прави… да спи с теб?

— По дяволите, не, Мади. Имам малко повече мозък. Само му слизам под кръста веднъж на ден, за да го облекчавам. Вземам му десетачка и очаквам с нетърпение да видя колко пари има. И я виж тук, направо е червив.

— Да не би да имаш намерение да го ограбиш? Ще ни убие!

— Не, не. Никакво ограбване, Мади. Колко жестоко! Мога да издържа на всякакво натоварване, а и бих могла да ти покажа, ако решиш да ми позволиш. Даже би могъл…

— Не, не! — беше изкрещял Мадисън с отвращение, ужасен при мисълта да го направи с момиче.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Опитваш се да ме накараш да изневеря на майка си! Няма да ми мине тая, Тийни. И недей да правиш нищо ужасно на капитан Болц. Изцяло зависим от неговата милост!

Тя се беше разсмяла много екстравагантно.

— Колци? Виж тия мангизи, Мади. Виждаш ли? Това тук са числа. Проблемът е, че си дадох твърде ниска цена, а след като му го направя веднъж, Колци не може да бибипа цял ден, даже и с помощта на онова, което научих от Хонконгската курва.

Тя се беше замечтала, твърде големите й очи вперени в тръбите на тавана, и галеше твърде големите си устни с една химикалка. Тогава изведнъж беше избухнала в смях.

— Сетих се! Просто ще започна да сипвам хашиш в главотръса му. Божичко, ще го накарам да бибипа по три пъти на ден!

Мадисън се беше прибрал в каютата си, а представата, че е на неконтролируем космически кораб се превръщаше в кошмари, когато затвореше очи.

Той беше изкарал останалата част от пътуването в постоянно страдание, като се опитваше на всяка цена да запази здрав разума си.

Беше се приземил на място с толкова странна архитектура, че не можеше да го възприеме.

Бяха му говорили мъже в странни униформи.

В някаква стая, която изглежда беше от неръждаема стомана, му бяха тръшнали върху главата някакъв шлем, след което за шест последователни дни той си беше мислил, че е прихванал някаква ужасна болест, от която е изпаднал в кома.

Едва тази сутрин той се беше събудил напълно. Беше открил, че багажът му е в стаята при него. Беше видял нещо, което би могло да бъде душ, но не можа да се сети как да го пусне. След това беше застанал пред нещо, което приличаше на дуло, беше се вторачил в него и изведнъж то го обля! Много разколебаващо!

Сега се почука на вратата, а той беше вир-вода.

Тръгна към вратата с намерението да я отвори, но тя се отвори сама.

Отвън стоеше някакъв мъж в черна униформа.

— По-добре се размърдай — каза мъжът. — Шефът току-що ме изпрати да те повикам.

— Шефът?

— Ломбар Хист! Недей да стоиш и да зяпаш. Ако това е багажът ти, си извади някакви дрехи и се облечи. И е добре да изглеждаш малко по-прилично. Хич не се бави. В съобщението пишеше, че е спешно. Така че му дай малко пара.

— Къде съм? — попита Мадисън.

— Където си застанал, идиот такъв.

— Не, не. Искам да кажа: къде е това място?

— Ами, шефът е в Палас сити, където си е винаги напоследък, а твоят еърбус те чака. Така че побързай.

— Не, искам да кажа: къде е мястото, на което се намирам?

— Намираш се в Центъра за обучение към Отдела за приемане на извънволтариански членове в персонала, Координиран информационен апарат.

— Да, но в кое слънце, звезда или каквото и да било?

— О, цвъртящи комети, знаех си, че трябва да доведа със себе си ескорт от отдела за приемане на нови членове. Искаш да кажеш, че не знаеш къде се намираш?

— Схвана ми тънката мисъл — отвърна Мадисън.

— Това е планетата Волтар, столица на Конфедерация Волтар. Намираш се на тринайсет мили южно от Правителственото градче в рамките на Апарата. Аз съм капитан Слаш от 43-ти Батальон на смъртта от Апарата.

— Какво става?

— Мътните да те вземат, откъде да знам? Вземи. — И той извади нещо и го подаде на Мадисън. — Но не си губи времето с него. Казах ти, че шефът чака! По дяволите, човече, ОБЛИЧАЙ СЕ!

Мадисън се върна при багажа си, а главата му се въртеше.

Тогава изведнъж го озари. ТОЙ БЕШЕ ГОВОРИЛ НА ВОЛТАРИАНСКИ!

Не можеше да разбере как се беше случило това.

Той понечи да сложи настрана онова, което мъжът му беше подал. Погледът му се спря на него.

ВЕСТНИК!

Той прочете нещо за нападението на някаква планина на Калабар, където Апаратът беше изгубил хиляда отряда под тежкия обстрел на бунтовническите сили на принц Мортиай.

ВЕСТНИЦИ! ТУК ИМАХА ВЕСТНИЦИ!

Изведнъж се почувства малко повече като у дома си.

След това се изненада, че чете всичко с лекота!

Дали не беше забравил английския? Той каза:

— Бързата кафява лисица прескача мързеливото куче.

Не, все още говореше английски.

Погледна отново вестника. Имаше си заглавия и статии като всеки истински вестник. Беше съвсем скучен, защото нямаше нищо интересно за един специалист по връзки с обществеността, но си беше истински вестник и се казваше „Дейли Спийкър“.

О, това беше страхотно. В крайна сметка това не беше един съвсем чужд свят.

Мадисън отвори листата на по-вътрешна страница. Имаше няколко снимки — триизмерни и цветни. Той отвори на друга страница.

Малка снимка. Дали не му беше позната?

ДА!

ДЖЕРЪМ ТЕРЪНС УИСТЪР!

Не, това трябва да е само случайно съвпадение. Какво ще прави негова снимка във волтариански вестник? Мадисън знаеше, че даже той не беше достатъчно добър, за да достигне такъв тираж, и то навън!

Прочете заглавието и самата история. Там пишеше:

МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО НА ХЕЛЪР НЕИЗВЕСТНО

Като коментира вчера по „Вътрешен обзор“ генералната писмена заповед за арест, говорител на Флота каза: Флотът няма сведения за каквато и да било писмена заповед за Джетеро Хелър. За прославения военен инженер получихме за последен път сведения, че е на някаква мисия и Флотът не знае местонахождението му. Много е вероятно генералната заповед, за която се носят слухове, да е просто някаква чиновническа грешка от страна на Апарата, който — може да се отбележи — никога не пропуска възможност да злепостави Флота. Като военен инженер, кралски офицер Хелър е упълномощен да действа по свое собствено усмотрение и да се отчита, когато той счете задачата си за изпълнена. Флотът няма никакви притеснения относно Джетеро Хелър.

Мадисън се вторачи в снимката. Не можеше да има никаква грешка! Фотографията беше твърде правдоподобна!

Почти, нито един мъж — както и никой от тези, които беше видял сред волтарианците — не можеше да бъде толкова красив! Никой от хората, които беше познавал не беше имал такова безгрижно изражение.

ТОВА БЕШЕ УИСТЪР!

Капитан Слаш се беше уморил да чака.

— По дяволите, Мадисън, ОБЛИЧАЙ СЕ! Шефът полудява, когато не получи онова, от което се нуждае спешно. А той има нужда от теб! ВЕДНАГА!

Като се разтърча, за да се облече, Мадисън се чувстваше замаян. Може би не се беше провалил с Уистър. Генерална писмена заповед? Разбира се, това не беше достатъчно добро. Даже го отричаха. И тогава го полазиха тръпки. Може би Бог му даваше още една възможност! Трябваше да побърза, за да се види с този могъщ и френетичен шеф!