Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (74)

Глава шеста

Точно когато нервите ми бяха на прага на скъсването като прекалено опънати струни, Хелър се появи на екрана.

Какво облекчение!

Тъкмо слизаше от един самолет на „ПанАм“ на летището „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк. Там беше много рано сутринта.

Вървеше много бавно. В Имиграционната служба трябваше да го помолят два пъти за паспорта му. На митницата служителят с каменното лице трябваше сам да отвори чантата му.

Хелър излезе във фоайето. По радиоуредбата извикаха името му и той се приближи до гишето за съобщения.

Шофьорът от апартамента го чакаше там.

— Донесе ли чантата? — попита Хелър.

— Да, сър — отвърна шофьорът. — А поршето е на паркинга.

Хелър бръкна в джоба си и извади една банкнота. Подаде я на шофьора.

— Хвани едно такси до вкъщи. Аз няма да се прибирам там.

— Сър, не че искам да ви се меся, но мислите ли, че това е разумно? Ние всички мислим, че ще се чувствате много по-добре в приятелска обстановка.

— Това е проблемът там — отвърна Хелър със смъртоносен глас. — Прекалено приятелски са настроени.

— Сър, мистър Епщайн каза…

— Знам, обадих му се от самолета, веднага щом говорих с теб. Знам, че всички имате добри намерения. Но всичко, което искам, е да остана за известно време насаме със себе си и да се опитам да преодолея всичко това.

Късметът ми продължаваше да работи! Точно от това се нуждаех!

Обадих се бързо на Рахт.

— Къде си?

— Ще бъда на Джей Еф Кей след около час. Пътувам със самолет на „TWA“ от Рим през Брюксел. — Чувах гърменето на самолетните двигатели на заден план.

— Той ще се разхожда сам. Обади ми се, веднага щом се приземиш.

— Ще го направя — отвърна Рахт и затвори.

Вниманието ми отново се насочи към Хелър. Следваше шофьора през паркинга. Поршето беше там.

Котката!

Стоеше на прозореца.

Шофьорът отключи вратата и котаракът скочи към гърдите на Хелър. Той го погали и го сложи на рамото си.

— Поне той ще ви прави компания — каза шофьорът. — Шляеше се нещастен из цялата къща. Сложих храната и другите му неща отзад, както ми казахте.

Хелър влезе в колата, взе ключовете и запали. Шофьорът отдаде чест и Хелър потегли.

— Е, коте — каза той, — мисля, че трябва да свикнем с мисълта, че нея вече я няма. — В гласа му нещо се запъна. Екранът ми се замъгли.

О, това беше просто идеално. Хелър въобще нямаше да бъде нащрек! Даже шофираше някак вяло и вдървено. Бях планирал нещата доста по-добре, отколкото очаквах. Бях го депресирал невероятно много. Щеше да бъде съвсем неподвижна мишена!

Караше на север по експресното шосе „Ван Вик“. Още не можех да разбера накъде се е насочил.

Той подмина отбивките, които водеха към Ню Йорк, и продължи да кара направо.

Влезе в експресното шосе „Уайтстоун“ и не след дълго пресече моста на Бронкс „Уайтстоун“. Продължи на север по пътя, успореден с парка на река Хътчинсън. На Изход 6 сви по околовръстното шосе 4 на Нова Англия.

Изведнъж разбрах. Не можех да повярвам на късмета си!

Беше се насочил към ханчето в Кънектикът! Бях сигурен в това!

Въпреки старите слепи дами и заместник-шерифите щях да насоча Рахт натам.

— Е, можеше да успея.

Грабнах една карта. Целият път дотам от летището „Джей Еф Кей“ беше само около 45 мили.

Той излезе от експресното шосе и мина през едно градче. Продължи по държавната магистрала и сви по мекия път. Спря до запустялата бензиностанция и старата дама излезе.

— Къде е любимата ти днес? — попита го тя.

Хелър не можа да й отговори. Екранът ми се замъгли.

Хелър извади джипа и вкара поршето в гаража. Премести багажа си в джипа и потегли.

И преди това си бях дал сметка, че това старо шосе, отдавна обрасло с трева, беше същото, по което се беше движил трафикът към ханчето. И разбира се, Хелър караше из храсталаци и между дървета, докато стигна до потока със счупения дървен мост.

Включи джипа на двойно предаване, мина през потока, тръгна нагоре по отсрещния бряг и не след дълго спря под огромните кленове.

Той отключи вратата, внесе багажа си вътре и с много вяли движения, доста нетипични за него, започна да подрежда една от старите спални, за да може да бъде използвана.

Радиостанцията ми се съживи.

— Пристигнах — каза Рахт.

— О, имаш голям късмет — казах му аз. — Сега ме слушай внимателно. — След което му дадох много подробни инструкции да наеме една кола и къде да отиде. — И когато влезеш в зрителното поле на изоставената бензиностанция, остави колата си и продължи пеш. Старата жена ще излезе. Носи пушка за натрапниците. Застреляй я. След това продължи отново пеша. И му дадох останалата част от инструкциите как да стигне до ханчето. — Когато пресечеш потока, се скрий зад някой храст и го повикай. Той със сигурност ще излезе на вратата, защото ще си мисли, че е някой от помощник-шерифите. Когато се покаже, го застреляй.

Разбрах дотук — каза Рахт. — Има обаче още нещо. Искам да ми дадеш пряка заповед, съвсем подробна, да убия кралски офицер, по име. Тук съм включил един рекордер към радиото. По този начин, ако някога се стигне до съд, отговорността ще бъде твоя.

Почти се изсмях вътре в себе си. Заповедта идваше от Ломбар Хист, а той контролираше Волтар, включително и императора.

Казах:

— Аз съм офицер Грис. Ти, агент Рахт, имаш заповед да убиеш Джетеро Хелър, военен инженер X ранг от флота. — Добавих датата и часа.

— А сега и още нещо — каза Рахт. Ако направя това, искам 10 000 долара в брой. Не съм в този бизнес само за да си хабя здравето. Ти ме държа на намалени разходи и хонорари месеци наред, а аз искам да си получа своето.

За малко да се изсмея. Той току-що ми подписа разписка за 10 000 долара да го убия още следващия път, когато попадне пред очите ми.

— Разбира се — отвърнах. — Ето какво ще ти кажа. Нека бъдат 20 000. Бива ли така?

На другия край се чу мълчание. И после едно развълнувано:

— Договорихме се! Но няма да наемам кола. Първо ще отида до града да открадна една и да си набавя пушка със заглушител. Това ще прибави само един час към графика ми. Искам всичко да изпипам идеално. Става ли?

— Надявам се да е с голям калибър — казах му аз.

— Ще стане. Офицер Грис, ти ми оправи настроението за целия ден!

И той затвори.

Потрих доволно ръце.

Хелър мъртъв!

На това щях да се НАСЛАДЯ!