Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (67)

Глава осма

Около 6 часа същата вечер по мое време, графиня Крек се появи на екрана, свързан с камерата на ревера на Джийб.

Седях над вечерята си, твърде развълнуван, за да ям, екранът беше паркиран на масата пред мен, а до него стоеше радиото за двупосочна връзка.

Графинята се разхождаше в пасажа с магазини на Римското летище. Беше облечена в тъмносин втален костюм. Косата й беше пухкаво руса под меката шапка, с широка периферия. Двама млади италианци изведнъж застанаха като заковани и я загледаха, докато преминава.

Тя разглеждаше витрините на магазините, а италианските магазини, както обикновено, бяха доста богато украсени: снимки на модели, копринени шалове, гоблени по стените.

Джийб вероятно се излежаваше незабележим в чакалнята. Той я беше забелязал, защото, когато тя мина покрай него, той се обърна и задържа на фокус. Бях му дал една паспортна снимка, която не беше много добра и малко се бях притеснил дали ще я разпознае. Тревогите ми сега се успокоиха. Добър човек беше тоя Джийб.

Две момченца се втурнаха към графиня Крек. Държаха отворени тефтери. Поискаха от нея автограф, като очевидно си мислеха, че е филмова звезда. Тя се засмя и ги подписа.

Момченцата минаха покрай Джийб, като гледаха с наслаждение тефтерите си.

— Кристо, — каза, едното на италиански — мислех, че Лорън Бъкол е умряла.

— Не бе, ти нищо не знаеш. Това е дъщеря й. Първото се обърна назад.

— А, да. Сега се сещам. Но е по-красива от майка си.​

Радиото заработи.

— Офицер Грис?

— Слушам те — казах.

— Това ли е въпросната жена? По-красива е, отколкото на, снимката. Подписа се с някакво странно име в тефтерите на ония деца.

Тази е — отговорих му.

— Добре. Бях зяпнал за известно време.

— Продължавай — казах му. — Но бъди много внимателен. Смъртно опасна е и много коварна.

— Ще внимавам — каза той и затвори.

Тя беше влязла в един магазин и Джийб се премести така, че да я държи директно под око през вратата.

Едва чувах гласа й над врявата и шума в чакалнята. Увеличих звука.

Купуваше копринени шалчета. Не бях разбрал, че вече говори и италиански. Хелър трябва да я е научил.

Беше взела един зелен шал и го държеше на светлината. Беше много елегантен.

— Ще го взема — каза тя, — пасва на цвета на очите му. Сложете го в хубава кутия. Подарък е за един мой приятел лекар.

Прахд. Тя купуваше подарък за него.

Разгледа другите шалчета. Откри един дълъг в светлобежово. Десенът му беше с антични оръжия. Беше вързан под формата на вратовръзка.

— Ще взема и този за един друг приятел, така че го увийте и него като подарък.

Тя имаше предвид мен. Потреперих. Оръжия, за да ме застреля и клуп, за да се обеся. О, замисълът беше съвсем ясен. Беше добре, че действам!

Когато подаръците бяха опаковани, тя ги взе, отиде в един ресторант, поръча си вечеря и започна да яде.

Джийб, точно на срещуположната страна на ресторанта на летището, си ядеше неговата и държеше графинята под око. Малко ме подразни, че си е избрал такава охолна вечеря за сметка на моите пари. Щях да си поговоря с него за това, когато работата беше свършена.

Точно тогава изтичаше последният срок за моето отпътуване.

Отидох в стаята си и облякох топъл, електрически затоплян ски екип, ботуши и качулка. На 30 000 фута може да стане много студено.

Погледнах се в огледалото. Смолисточерният костюм щеше да ме направи по-малък като мишена, в случай че се стигнеше до стрелба.

Закопчах няколко оръжия. Сложих и някои други неща в джобовете си, които можеха да ми потрябват. Този път не забравих контролната звезда, която щеше да накара всички антиманко да се подчинят, ако излезеха от строя.

Взех радиото и екрана.

Слязох в подземния хангар.

Екипажът на въздухоскока беше напълно готов и нямаше търпение да тръгне.

Качих се по стълбата в кабината.

ГРАФИНЬО КРЕК, ТОЗИ ПЪТ ЩЕ ТЕ ПИПНА!